В тихата лятна нощ на 4 юли 1778 едно мълчаливо

Нормално е един невежа да смята за важно всичко, каквото знае, и да го казва - ЖАН-ЖАК РУСО

В тихата лятна нощ на 4 юли 1778 едно безмълвно шествие се движи постепенно към езерото в имението Ерменонвил, покрай Париж.

Селяни със запалени факли съпровождат ковчег, който слагат в лодка.

Точно в среднощ лодката се отделя от брега и се насочва към дребния Остров на тополите, чийто мрачен контур се извишава над тихите води.

Тялото на неспокойния друмник Жан-Жак Русо отива в своето последно жилище.

Тази елементарна и тържествена гала, напомняща финала на сантиментална опера, крие зад своята привидна елементарност умелата постановка на маркиз дьо Жирарден, притежател на Ерменонвил и обожател на Русо .

Малко по-късно той слага над гроба на писателя саркофаг, направен в древен жанр, чийто елементарни линии хармонират на изобретателно основания „ натурален “ пейзаж. Наблизо са и руините на „ античен “ храм на философията, върху колоните на който се четат имената на Монтен , Декарт , Нютон , Волтер и, несъмнено, на Русо .

Така завършен, гробът на самотника и мизантропа Русо се трансформира в най-модното и посещавано място във Франция. Тук идват короновани глави, с цел да показват своите напредничави хрумвания, а също и сантиментални дами, с цел да въздишат и проливат сълзи пред тленните остатъци на „ любовника на природата “.

Защото обществото е изтощено от сарказма и сухия песимизъм на Волтер и търси свежестта на естествените чувства и бурните пориви на възприятията, по този начин безапелационно описвани в романите на Русо .

Волтер , Дидро и другите енциклопедисти са разкрили слабостите на абсолютизма, само че никой не предлага нова система за преустрояване на обществото.

И не щеш ли през 1762 излиза една дребна брошура, озаглавена „ За Обществения контракт или Принципите на политическото право “. Неин създател не е никой различен с изключение на сина на бедния женевски часовникар, сантименталния фен на природата и на самотата Жан-Жак Русо . Още първата фраза в книгата:

Човек се ражда свободен, а на всички места е във вериги.

проехтява като апел за протест, за унищожаване на всяко неравноправие. Идеите, които Русо излага с доста пристрастеност и сладкодумство, са елементарни и разумни. Всеки човек се ражда свободен и да отбрани естествените си права, той би трябвало да се съюзи с другите хора.

Проблемът е по какъв начин този съюз да обезпечи отбрана, без да накърнява свободата на индивида. Разрешението е в публичния контракт, посредством който хората, като равноправни членове на обществото, получават освен цивилен и духовни свободи, само че и задоволително мощ, с цел да ги пазят.

Народът е върховен притежател на висшата власт, националната воля е висшият закон. Лозунгът, който Русо издига и който ще стане лозунг на републиката е:

Свобода, тъждество, приятелство!

И в действителност Френската гражданска война от 1789 протича под въздействието на концепциите на Русо .

Неговото тяло бива тържествено пренесено в Пантеона, мраморният му бюст украсява залата на Конвента и той алегорично взе участие във вземането на решенията, които унищожиха абсолютизма.

Противоречието сред облика на сантименталния отшелник и националния трибун е в действителност огромно. Но Русо въобще е една извънредно спорна персона, като с целия си живот удостоверява парадоксалната мисъл на Оскар Уайлд :

Глупаците си опонират един на различен, а мъдрецът си опонира самичък на себе си.

И Русо непрестанно си опонира с думи и каузи. Той е мъчително срамежлив и необщителен, а се самоизтъква като никой различен.

Той прави самопризнания, непознати до тогава в литературата, и се кълне, че разказва самата истина, само че незабавно по-късно ни предизвестява, че има слаба памет, че постоянно измисля детайлностите и че когато скрива истината, прави това от срамежливост, с цел да не се хвали.

Той проповядва най-възвишени добродетели, а постоянно постъпва подмолно. Неговите педагогичен книги се четат от всички майки, а самият създател изоставя децата си в сиропиталища, като тяхното раждане и занемаряване той изобразява с чудовищно равнодушие:

Следващата година същата тягост и същият излаз.

Разбира се, това няма да му попречи да се оплаква, че е напълно уединен, без близки и другари.

Русо твърди, че обичаното му положение е безделието, а творбите му изпълват 47 тома, в които има всичко: романи и пиеси, есета и автобиографични произведения, политически памфлети и обществени изследвания, педагогичен романи и метафизичен размисли, ботанически и филологически проучвания.

Естествено, неговите истински хрумвания, показани по толкоз експресивен и сладкодумен метод, имат голямо влияние и будят най-противоречиви усеща.

Така спорна е и реакцията на обществото; книгите на Русо му печелят доста последователи, само че също по този начин и могъщи врагове.

Тези рискови за страната и противни на църквата творби биват осъждани и изгаряни, а създателят им би трябвало да се избавя с бягство в чужбина.

Идеите на Русо толкоз изпреварват времето си, че даже свободни от предубеждения мозъци като Волтер отхвърлят да ги одобряват.

Когато през 1755 Русо му изпраща своята книга „ За произхода и аргументите на неравенството сред хората “, в която възхвалява нецивилизования човек и неговите естествени добродетели, Волтер му дава отговор:

Господине, получих вашата нова книга против човешкия жанр и ви благодаря. Вие ще се понравите на хората, на които казвате истината за тях, само че няма да ги поправите… Никога до момента не е употребен повече разум с желанието да ни направи глупави; когато човек чете вашата книга, прищява му се да върви на четири крака…

Тези остроумия имат огромен триумф и даже седем години по-късно в едно свое писмо пруският крал Фридрих II ги повтаря, само че прибавя:

Все отново забавно е да слушаме, че всички ние сме равни и че затова би трябвало да живеем като диваци, без закони, без общество и без полиция, че изящните изкуства са развалили нравите и други сходни несъстоятелни парадокси. Мисля, че вашият Русо е сбъркал призванието си; безспорно той е роден, с цел да стане фамозен аскет, светец в пустинята, прочут със своите ограничения и терзания… Покойният Моперциус ми описа за него един случай, който добре го характеризира. При своето първо посещаване във Франция Русо преживявал в Париж, като преписвал ноти. Орлеанският херцог, научавайки, че е безпаричен и трагичен, му разпорежда да препише нещо, с цел да има мотив да му помогне. Той му изпраща 50 луидора; Русо взема единствено пет от тях и връща остатъка, като отхвърля да ги одобри макар всички настоявания, казвайки, че неговият труд не заслужава повече… Това огромно безкористие е безспорно дълбоката същина на добродетелта и аз умозаключавам, че вашият дивак има толкоз чисти нрави, колкото и променчив разум.

Любопитен факт е, че със същото писмо Фридрих II изпраща 50 златни монети с нареждането да ги предадат на Русо . Тези опити да се помогне на Русо напълно не са безкористни.

Проницателните хора са усещали опасността, която съставляват за тяхната класа концепциите на Русо , и са желали да ги обезвредят, като трансфорат създателя им в кралски готован. Тук обаче Русо демонстрира непреклонност и отблъсква всички опити за посягане над неговата самостоятелност.

Защото, макар своята външна противоречивост, Русо е извънредно пореден в своите хрумвания и праволинеен в битката си за независимост на мисълта.

Неговото творчество е „ историята на душата му “, която на вятъра търси своя същински живот. Той бива замесен в парижкото общество, без да бъде квалифициран за битките и низостите в него.

Крайно сензитивен и уязвим, Русо бързо схваща своята неприспособимост за сходен живот и търси леговище и разтуха измежду природата. Той стартира да търси аргументите за своите несгоди, слага си въпроса за смисъла на живота и открива едно главно несъгласие сред „ естествения човек “ и изкуственото създание, артикул на обществото.

Така Русо разкрива „ тайното несъгласие сред устройството на индивида и живота му в обществото “ и стартира да подлага на критика „ публичния ред, който прикрива най-жестокото безвластие “.

Така се обрисуват двете съществени линии на неговите хрумвания и творчество: поклонение пред природата и пред нейното висше създание – „ естествения човек “, и безпощадна рецензия на съществуващия публичен ред, който опонира на естествените закони и на естествените човешки свободи и добродетели.

Колкото по-силно Русо усеща своята неприспособимост да се подчини на условностите на публичния ред, толкоз по-остра става неговата рецензия на това общество и желанието да го преустрои.

По този метод прогресивните хрумвания, големият книжовен гений и дълбоката правота се сплотяват в мощно оръжие, с което сантименталният, посърнал и скръбен отшелник нанася гибелен удар на монархията, насочва националните маси по пътя на свободата и равенството и разкрива на хората необятните дълбочини на възприятията и пристрастеностите.

Русо умира с твърдото разбиране, че е наказан на цялостно забвение. И това е последният абсурд на индивида, който и през днешния ден вълнува милиони читатели със своите болки и премеждия, със своята религия в индивида, със своето поклонение пред величието на природата.

Всичко излиза положително из ръцете на Твореца, всичко се изражда в ръцете на индивида.

Човек е доста мощен, когато се задоволява да бъде това, което е; той е доста слаб, когато желае да се издигне над човечеството.

Последователното добросъвестно осъществяване на дребни отговорности изисква не по-малко мощ от героичните каузи.

Който желае да бъде свободен, не би трябвало да се стреми към завоевания.

Обикновено хората, които знаят малко, приказват доста. Хората, които знаят доста, приказват малко. Нормално е един профан да счита за значимо всичко, каквото знае, и да го споделя. Образованият човек обаче не разкрива драговолно своите знания; той би могъл да каже доста, само че вижда, че по-късно остават още повече неща за казване. Затова мълчи.

Човек може да устои на всичко, с изключение на на положителното отношение. Затова най-сигурното средство да спечелим възприятията на другите и да им давам своите.

Който най-бавно дава обещание, той най-добре извършва.

Най-лошото положение за индивида е да бъде безпаричен, без да бъде свободен.

Любознателността пораства дружно с познанието.

Тялото би трябвало да се упражнява основно поради душата.

Самолюбието е потребен, само че доста рисков инструмент. Често той наранява ръката, която го употребява и рядко прави положително без зло.

Разумът се лимитира по едно и също време с развалата на душата.

Изкуството да се мисли се усвоява както и другите изкуства и даже още по-трудно.

Нека младежите учат в книгите единствено това, на което не може да ги научи опитът.

Голямата загадка на възпитанието се състои в това, упражненията на тялото и тези на мозъка постоянно да служат за почивка едни на други.

Доброто образование би трябвало да бъде отрицателно. Попречете на появяването на пороците и това ще бъде задоволително за добродетелите.

Човек е създание положително по природа, обича справедливостта и реда, по рождение неговото сърце няма нищо порочно, първите придвижвания на природата са постоянно верни.

Единствено има воля този, който не се нуждае от непозната помощ, с цел да я прояви; от тук следва, че най-голямото богатство не е властта, а свободата. Истински свободният човек желае единствено това, което може и прави единствено това, което му харесва. Ето моят главен принцип. Касае се единствено да го използван и върху детството и всички правила на възпитанието ще могат да се извлекат от него…