Цар Алкохол ♥ Джек ЛОНДОН
В своя автобиографичен разказ „ John Barleycorn “ Джек Лондон написа за удоволствието от пиенето и битката си с алкохолизма. Книгата, оповестена през 1913 г. и до днес се предлага от организацията „ Анонимни алкохолици “, поради достоверните описания на външния и вътрешен живот на подвластните. „ Цар Алкохол “ е заглавието на българското издание на романа, преводът от британски е на Димитър Подвързачов (1937 г.).
(„ The Drinker “ by Adriaen Jansz van Ostade)
Цар Алкохол
Преди всичко ще помоля читателят да се помъчи да разбере за кого и защо пиша, тъй като едвам откакто ме разбере, той ще смогне да се проникне от нужното състрадание към мене. Първо аз би трябвало да кажа, че не съм постоянен алкохолик, с вродено увлечение към алкохола, не съм простак и нямам доста мощен скотски инстинкт. Знам всичко, което може да се каже за цар Алкохол открай докрай, и когато се напия, притежавам се доста добре. Нямам потребност други да ме поставят в леглото и даже не върша никакви неточности. Накъсо казано, аз съм елементарен естествен човек и пия като всички. Това е най-важното. Аз желая да опиша по какъв начин работи алкохолът на елементарния естествен човек. За същинските алкохолици, фанатици на пиянството, които са прекомерно малко на брой, няма да приказвам.
Хората, които пият, се разделят на два вида. Първият вид - много добре прочут на всички - са тъпи хора, ненадарени с фикция, с вцепенени мозъци. Те вървят и се клатушкат, разкрачват необятно краката си и нормално свършват с това, че падат в канавката. Това положение приключва с това, че пред очите им стартират да се мяркат розови слонове и сини мишки. Над пияниците от този вид нормално точат евтиното си духовитост хумористичните списания.
Вторият вид са хора с огромен полет на фантазията, способни да виждат свръхчувственото. Техният вървеж е корав даже когато са приели задоволително алкохол. Те в никакъв случай не вършат неточности, постоянно стоят твърдо на краката си и в никакъв случай не губят схващане. Опиянението визира единствено мозъка им, само че напълно не е властно над тялото им. Такъв човек може да бъде радостен приятел и да сипе безспир остроти; или може да има видения и фантоми от галактически мащаб, които поразяват с желязната си логичност. В това положение той съблича от живота измамливите му покривки и пред погледа му изпъква стоманеният пръстен на нуждата, който сковава духа му. Това е часът на най-висшата власт на цар Алкохол. Да се напие дотам, че да падне в канавката, е налично всекиму. Но ужасно е, когато, твърдо изравен на краката си, човек умерено дохожда до заключението, че единственият път за избавление е да ускориш гибелта си. Това е часът на Бялата логичност, когато човек схваща, че той може да познае единствено законите, които ръководят нещата, само че в никакъв случай няма да познае нещото единствено по себе си. Това е за него часът на тестването. Той стъпва на пътечката, която води напряко в гроба.
Той схваща всичко. Той знае, че всички опити да позволи казусът на безсмъртието имат за собствен източник под паника боязън от гибелта, който се усилва триж повече от прокълнатата мощ на въображението; хората не желаят да умират, те нямат воля за гибелта, когато часът на гибелта е към този момент настъпил. Те лъжат сами себе си и мислят да се изплъзнат от смъртта; те се мамят с вярата, че животът ще продължава и оттатък гроба и че разложението и цялостното заличаване е орис единствено на безсловесните твари. Но когато човек е във властта на Бялата логичност, той схваща, че това е илюзия. Смъртта е идентична за всички. Няма нищо ново под луната, даже тази жадувана от малодушните оригиналност - безсмъртието.
Той, който стои твърдо на краката си, той знае къде е източникът на тази утешителна идея; той знае, че е основан от плът и кости, от слънчева сила и галактически прахуляк, че той е един нежен механизъм, комуто е даден единствено един миг от вечността и че колкото и да се грижат за него докторите по медицина и богословие, той въпреки всичко в края на краищата ще бъде хвърлен в ямата.
Разбира се, всичко това е болест на душата, омерзение от живота. Надареният с фикция човек скъпо заплаща своята дружба с царя Алкохол. Тъпият човек се разплаща по-евтино - той се вдървява от алкохола, губи схващане и заспива мъртвешки сън и сънищата му, в случай че го посещават, са нелепи и несвързани. Но надареният с полет на фантазията попада под властта на съдбовните силогизми на Бялата логичност. Той вижда живота подобен, какъвто го е виждал немският философ-песимист. Илюзиите са за него транспарантни - той вижда посредством тях. Той прави преоценка на всички полезности и положителното назовава зло, истината - лъжа, а животът счита смешка. Изправен на студените върхове на безумието, той с увереността на господ твърди, че животът е зло. При спокойната, студена светлина на Бялата логичност дамата, децата и приятелите му наподобяват призраци, нереалност. Той прозира в тях слабостта, злобата и дребнавостта. Той не се оставя да го излъгват тези дребни, оскъдни егоисти, които живеят един час като играещи във въздуха еднодневки. Те не са свободни, те са марионетки в ръцете на случая. Такъв е и самичък той. Разликата сред тях е единствено тая, че той вижда, той знае това. Освен това той знае, че свободата е единствено в доброволната гибел. Това схващане не може да принесе изгода на индивида, който би трябвало да живее, да обича и да бъде обичан. Логическото разследване от това положение е самоубийството, мигновено, от едно натискане на спусъка, или постепенно угасване, провлечено в няколко години; ето по какъв начин заплащат приятелите на царя Алкохол своето другарство с него и никой не съумява да се изплъзне от тая отплата.
Из: „ Цар Алкохол “, Джек Лондон, превод Димитър Подвързачов, 1937 година, изд. от самостоятелен частен вестник AMERICA, 1991 година
Картина: „ The Drinker “ by Adriaen Jansz van Ostade, Frans Hals Museum; chinaoilpaintinggallery
