Алгоритъм за демокрация? Как пък не...
В София, на улица „ Раковски ”, сред две красиви витрини, автоматизирана стъклена врата се отваря и затваря, с цел да пропусне гости. Дали по план или заради щета, тя го прави освен за всеки, пристъпващ в постройката, а и пред инцидентните минувачи, които, запътени по своите си каузи, не престават по тротоара, без да я уважат. Някои от тях, сюрпризирани от това прикрито, тихо придвижване в обсега на периферното им зрение, очевидно се сепват, други даже объркват крачка и инстинктивно отскачат настрана. Но „ Раковски ” в пандемията не е това, което познаваме, потокът е мощно разводнен, вратата се отваря/затваря самотно, подценено, безплодно.
Гледам я насреща, през улицата. Дъждецът, който шумоли по чадърите, прави поканата й още по-гостоприемна. Във вътрешността зад нея уютно греят лампи със старомодна жълта светлина. Фоайето там по-скоро се догажда, в сравнение с се вижда, само че отоплението сигурно работи и имам вяра, че мирише на кафе. Минава ми през разум: такава врата, която сама се отваря, не те оставя даже да потропаш. Може би това държи минувачите нащрек, изнервя ги, подминават. Защото, откогато очаквам моята, към този момент прекомерно закъсняваща среща, не виждам някой да влиза.
Минавал съм през всевъзможни порти, за някои от тях даже съм писал, само че незадълбочено. Самото разбиране „ задна врата ” да вземем за пример е тематика за дисертация. Горчива дисертация. А „ летяща врата ” бе като заглавие на поема. (Спомням си надписа в една поща: „ Пази се от летящата врата! ”) Или, да речем, вратата на бар „ Астория ” – портиерът ми продаде вратовръзка, преди да ме пусне. Вратите обаче не са моя тематика. Затова пък имам своя, „ авторска ” благословия при честитка по всевъзможен мотив: „ Нека всички порти да ти се отварят! ” Сами! Като тази насреща. Харесва се това благопожелание – ексцентрично е.
Като народ сме висяли пред всевъзможни порти, рядко сме улучвали да влезем
(Още се помни международното учудване, когато две наши кандидатки се сбориха пред отворените двери на председателството на Организация на обединените нации. Подлъгана от придвижванията в техните каскади, вратата се отваряше/затваряше, най-после се отегчи и ги остави извън.) Излиза, че поотделно имаме горделивост и самочувствие да не се подлъгваме от всяка покана, отминаваме си по пътя, даже под дъжда. Иначе, като народ, търпеливо броим часове и години пред евросъюзи и еврозони, пред Шенгени, пред изтребители и бази. Дори когато са ни пуснали там, ние отново сме си някак...отвън. Първо място по смъртност, последно по свободи, полугладен народ пред немилостива зима – в действителност ли сме вътре, или просто сме сбъркали вратата? А може би в действителност сме попаднали на такава, автоматизирана, влезнали сме в Европа, без да видим, и в този момент се помайваме – просто няма по какво да го разберем.* А на приказките на вождовете не имаме вяра. Те са в Европа и даже по целия свят – най-малко с банковите си сметки...
Тези дни прокуратурата възобнови обвиняванията си по прекратеното от съда дело против председателката на Българския фармацевтичен съюз. Старият ми опит ме защищава от задълбаване в правосъдни проблеми, които не съм проучвал персонално. Тук ще се спра единствено на рисковата наклонност настойчиво да се подценяват правата и правдата в България и на умеенето на властта да основава възприятие за терор и безпомощност, да насажда безропотност и боязън измежду своите жители. Такова необяснимо твърдоглавие в поддържането на явно несъстоятелно обвиняване не може да има за цел да бъде безславно изгубено следващото дело. По всички известни на обществото данни професор Сербезова е постъпила съгласно закона, постъпила е професионално, отговорно, а предвид на следствията от своята постъпка – и доблестно. То се удостовери и от развиването на събитията, дефицитът на медикаменти бе открит от разнообразни български и интернационалните институции, както и от самия министър на здравето. Вместо властта да си записва какво приказва една способена и далновидна професорка – повдигнато й бе обвиняване по някакви членове за телефонен тероризъм и всяване на суматоха. В същото време суматоха и неблагоразумие в обществото безнаказано ръсеха всевъзможни „ медицински ” аватюристи и самозванци, някои от тях и публично поощрявани. (Лично мен ме паникьосваха, тревожат ме и в този момент несъответстващите приказки на лица от политиката и властта по въпросите на пандемията.) Днес това обвиняване се възобновява и аз, обмисляйки този факт, не виждам друга действителна цел с изключение на една –
да се затвърди у народа чувството, че „ няма истина ”
Да свикне той с това и с това да се преценява.
Разбира се, знам добре, че може да има и друга цел. Да се отклони вниманието от действителни виновници за недъзите на здравната система, оголени от пандемията. Или да се разчисти територия във фармацевтичния отрасъл за размаха на още неназован олигарх. Или персонална злост на управник, подбудена от известна единствено нему причина. Причини доста, само че резултатът е един – втълпяване на боязън и „ здравомислие ” пред таралежовите ръкавици на властта. За да бъде ръководен този народ в послушание посредством неистина и мизерни подаяния, да бъде държан в нескончаема суматоха, унижаван от пенсионни и други уравниловки и манипулиран в безсъвестни изборни оргии. Отсам или оттатък вратата на Европа. Самият той врата на Европа...
Заля ни неотдавна екзотичната чуждица „ логаритъм ”. Дори в пандемията се оправдават с нея: нямали логаритъм, логаритъм им липсва. Това е разбиране от математиката – дейностите, които би трябвало да се правят, с цел да се получи мечтан краен резултат. Какви логаритми се вихрят в този момент из българското пространство е мъчно да се преброят. Но ясно е най-малко кой тъкмо липсва: нямаме логаритъм за дефинитивно реализиране на народна власт в страната. Досега имаме единствено логаритъм за нейното заобикаляне.
... Стоял съм дълго под дъждеца. Откъм площада се включва саундтракът на митинга. От това вратата насреща се отваря и затваря като че ли двойно по-безшумно. Нима тишината може да се усилва – двойно, тройно? Едва ли. Но мълчанието може. Мълчанието може да бъде даже оглушително. И врата за излизане от него се открива мъчно.
Драма, нали? А драматурзите? А режисьорът? Те богатство се усмихват. Техният спектакъл не пустее даже в пандемията. Здрав-болен, народът е вътре. Колективно посещаване му викаха в миналото. Когато този спектакъл се затвори, страната ще оздравее – от своите лични вируси.
____________________
*Някога отец Рангел от Перник имаше свое определение за гарсониерата: „ Ти си мислиш, че влизаш, а то – излизаш. ” И в този момент, сякаш към този момент в Европейски Съюз, ние не знаем влязохме ли, или в същото време излязохме. Май по нищо не проличава...
Гледам я насреща, през улицата. Дъждецът, който шумоли по чадърите, прави поканата й още по-гостоприемна. Във вътрешността зад нея уютно греят лампи със старомодна жълта светлина. Фоайето там по-скоро се догажда, в сравнение с се вижда, само че отоплението сигурно работи и имам вяра, че мирише на кафе. Минава ми през разум: такава врата, която сама се отваря, не те оставя даже да потропаш. Може би това държи минувачите нащрек, изнервя ги, подминават. Защото, откогато очаквам моята, към този момент прекомерно закъсняваща среща, не виждам някой да влиза.
Минавал съм през всевъзможни порти, за някои от тях даже съм писал, само че незадълбочено. Самото разбиране „ задна врата ” да вземем за пример е тематика за дисертация. Горчива дисертация. А „ летяща врата ” бе като заглавие на поема. (Спомням си надписа в една поща: „ Пази се от летящата врата! ”) Или, да речем, вратата на бар „ Астория ” – портиерът ми продаде вратовръзка, преди да ме пусне. Вратите обаче не са моя тематика. Затова пък имам своя, „ авторска ” благословия при честитка по всевъзможен мотив: „ Нека всички порти да ти се отварят! ” Сами! Като тази насреща. Харесва се това благопожелание – ексцентрично е.
Като народ сме висяли пред всевъзможни порти, рядко сме улучвали да влезем
(Още се помни международното учудване, когато две наши кандидатки се сбориха пред отворените двери на председателството на Организация на обединените нации. Подлъгана от придвижванията в техните каскади, вратата се отваряше/затваряше, най-после се отегчи и ги остави извън.) Излиза, че поотделно имаме горделивост и самочувствие да не се подлъгваме от всяка покана, отминаваме си по пътя, даже под дъжда. Иначе, като народ, търпеливо броим часове и години пред евросъюзи и еврозони, пред Шенгени, пред изтребители и бази. Дори когато са ни пуснали там, ние отново сме си някак...отвън. Първо място по смъртност, последно по свободи, полугладен народ пред немилостива зима – в действителност ли сме вътре, или просто сме сбъркали вратата? А може би в действителност сме попаднали на такава, автоматизирана, влезнали сме в Европа, без да видим, и в този момент се помайваме – просто няма по какво да го разберем.* А на приказките на вождовете не имаме вяра. Те са в Европа и даже по целия свят – най-малко с банковите си сметки...
Тези дни прокуратурата възобнови обвиняванията си по прекратеното от съда дело против председателката на Българския фармацевтичен съюз. Старият ми опит ме защищава от задълбаване в правосъдни проблеми, които не съм проучвал персонално. Тук ще се спра единствено на рисковата наклонност настойчиво да се подценяват правата и правдата в България и на умеенето на властта да основава възприятие за терор и безпомощност, да насажда безропотност и боязън измежду своите жители. Такова необяснимо твърдоглавие в поддържането на явно несъстоятелно обвиняване не може да има за цел да бъде безславно изгубено следващото дело. По всички известни на обществото данни професор Сербезова е постъпила съгласно закона, постъпила е професионално, отговорно, а предвид на следствията от своята постъпка – и доблестно. То се удостовери и от развиването на събитията, дефицитът на медикаменти бе открит от разнообразни български и интернационалните институции, както и от самия министър на здравето. Вместо властта да си записва какво приказва една способена и далновидна професорка – повдигнато й бе обвиняване по някакви членове за телефонен тероризъм и всяване на суматоха. В същото време суматоха и неблагоразумие в обществото безнаказано ръсеха всевъзможни „ медицински ” аватюристи и самозванци, някои от тях и публично поощрявани. (Лично мен ме паникьосваха, тревожат ме и в този момент несъответстващите приказки на лица от политиката и властта по въпросите на пандемията.) Днес това обвиняване се възобновява и аз, обмисляйки този факт, не виждам друга действителна цел с изключение на една –
да се затвърди у народа чувството, че „ няма истина ”
Да свикне той с това и с това да се преценява.
Разбира се, знам добре, че може да има и друга цел. Да се отклони вниманието от действителни виновници за недъзите на здравната система, оголени от пандемията. Или да се разчисти територия във фармацевтичния отрасъл за размаха на още неназован олигарх. Или персонална злост на управник, подбудена от известна единствено нему причина. Причини доста, само че резултатът е един – втълпяване на боязън и „ здравомислие ” пред таралежовите ръкавици на властта. За да бъде ръководен този народ в послушание посредством неистина и мизерни подаяния, да бъде държан в нескончаема суматоха, унижаван от пенсионни и други уравниловки и манипулиран в безсъвестни изборни оргии. Отсам или оттатък вратата на Европа. Самият той врата на Европа...
Заля ни неотдавна екзотичната чуждица „ логаритъм ”. Дори в пандемията се оправдават с нея: нямали логаритъм, логаритъм им липсва. Това е разбиране от математиката – дейностите, които би трябвало да се правят, с цел да се получи мечтан краен резултат. Какви логаритми се вихрят в този момент из българското пространство е мъчно да се преброят. Но ясно е най-малко кой тъкмо липсва: нямаме логаритъм за дефинитивно реализиране на народна власт в страната. Досега имаме единствено логаритъм за нейното заобикаляне.
... Стоял съм дълго под дъждеца. Откъм площада се включва саундтракът на митинга. От това вратата насреща се отваря и затваря като че ли двойно по-безшумно. Нима тишината може да се усилва – двойно, тройно? Едва ли. Но мълчанието може. Мълчанието може да бъде даже оглушително. И врата за излизане от него се открива мъчно.
Драма, нали? А драматурзите? А режисьорът? Те богатство се усмихват. Техният спектакъл не пустее даже в пандемията. Здрав-болен, народът е вътре. Колективно посещаване му викаха в миналото. Когато този спектакъл се затвори, страната ще оздравее – от своите лични вируси.
____________________
*Някога отец Рангел от Перник имаше свое определение за гарсониерата: „ Ти си мислиш, че влизаш, а то – излизаш. ” И в този момент, сякаш към този момент в Европейски Съюз, ние не знаем влязохме ли, или в същото време излязохме. Май по нищо не проличава...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ