16 юни 1913 година: Денят на престъпното безумие или началото на Междусъюзническата война
В идващите редове ще ви разкажем за една от най-черните дати в българската история, която съгласно мнозина историци предопределя ориста на България в идващите близо 30 години. Дата, която несъмнено прекатурва хода на историята и провокира непреодолимото предпочитание на българите да завърнат своите изгубени земи, където техните братя са подложени на изключителни репресии от прилежащите страни. Както може би към този момент се досещате, тази публикация ще бъде отдадена на останалия в историята като „ Ден на незаконното безумство “ – 16 юни, както и на последвалата през лятото на 1913 година Междусъюзническа война.
Преди обаче да се съсредоточим върху военните дейности, ще обърнем съществено внимание на атмосферата и протичащото се на Балканите в края на Балканската война, с цел да добием по-реална визия за желанията и стремежите на всяка от страните. Няма да пропуснем да споменем и за някои типични черти от характера на българския политически хайлайф, които също изиграват основна роля в този по този начин под напрежение миг. Но дано прекъснем този пролог и се пренесем 100 години обратно във времето, в късната пролет на 1913 година.
Теритоиални промени след войни
Първата балканска война е в историята. Османската империя е разрушена и съвсем напълно изгонена от Европа. Балканските страни ликуват, като всяка една от тях е разширила доста териториалните си владения в резултат на сполучливите военни дейности и подписания през 1912 година Лондонски кротичък контракт. Както виждате от картата вляво, България е страната, която напълно справедливо получава най-голяма част от изгубените от Турция територии. Всички обитаеми места от Мидия на изток до Гевгели на запад попадат в новите българския владения. Това включва значими стопански центрове като Одрин, Лозенград и Сяр, едни от най-големите Беломорски пристанища – Кавала и Дедеагач.
Тези завоевания безспорно трансформират България в най-голямата и мощна страна на Балканския полуостров, още повече имайки поради, че всички тези земи са обитаеми главно с българи, което допуска още по-бързата им интеграция в страната. Гърците и сърбите от своя страна също получават доста уголемение и си поделят огромна част от Македония.
Именно Македония ще се трансформира в ябълката на раздора за досегашните съдружници, които, тълкувайки всеки по своему подписаните през 1912 година контракти, ще желаят да вземат колкото се може по-голяма част от „ ябълката “. Опирайки се на българо-сръбския контракт отпреди войната, държавното управление в София упорства да получи от сърбите най-малко така наречен „ безспорна “ зона “ и арбитраж от съветския император за „ противоречивата “ зона . Освен това българският политически хайлайф има искания и към Солун и Костур, макар че липсват довоенни договорености с Гърция. От една страна, българските претенции наподобяват разумни с довода, че популацията във въпросните територии е преобладаващо българско. От друга страна, изказванието на управниците е, че българската войска е изнесла главната тежест на войната против османците, сражавайки се против основните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-вече жертви спрямо останалите съдружници. Съвсем различен въпрос е дали българското държавно управление не е трябвало да изчака някой по-удобен миг в околните години и да се задоволи със спечелването на цяла Беломорска Тракия.
Разбира се, сърбите и гърците имат напълно различен взор върху нещата. Виждайки че България ще се трансформира във водеща мощ на Балканите, според Лондонския кротичък контракт, двете страни стартират да се пробват да трансформират това. Белград упорства за проверка на контракта си с България, тъй че да задържи освен „ противоречивата “ зона, само че и останалите македонски територии, завзети от войските й, а гърците упорстват, че компактни маси от гръцко население попадат под българско владениe по отношение на новите териториални граници. Един от основните причини на сърбите пък е, че те са изнесли главната тежест на войната в Македония, защото българската страна не е спазила ангажимента си и вместо 100-хилядна армия е отделила за Вардарския боен спектакъл единствено Седма рилска дивизия.
Както излиза наяве от написаното нагоре, всяка една от страните победителки има собствен личен взор върху нещата, което в допълнение с недобре завършените контракти от 1912 година е отлична причина за експлоадиране на нова война. Мнозина от българските историци означават, че в този съдбоносен миг политическият хайлайф на България просто не устоя на напрежението . За да се опитаме да разберем по-добре подхванатите от тях „ безумни “ дейности, дано си представим за миг, че сме на тяхно място. За по-малко от една година Българската войска съумява да разбие по решителен метод турците и да стигне съвсем до столицата им.
Всички тези военни победи са наградени с Лондонския кротичък контракт, който трансформира България във водеща страна на полуострова. Голяма част от Санстефанския блян е реализиран – Беломорска Тракия и Странджанско са напълно в български лимити. Единствената парченце, която липсва, е Македония. И тъкмо в този миг, след толкоз славни победи, българските политици са въодушевени и не съумяват да създадат трезва преценка на обстановката. Изпълнението на националния блян е толкоз близо, че те губят самообладание и желаят да го реализиран още в този момент, в рамките единствено на една година. Не се регистрират доста значими фактори като изморената армия , която е на бойното поле от октомври 1912, неналичието на поддръжка измежду която и да е от другите Балкански страни и опцията гърци, сърби и турци да се обединят против общия зложелател – България. В този съдбоносен миг значима роля изиграва и личността на Фердинанд, който е един от основните виновници 16 юни да бъде наименуван „ денят на незаконното безумство “.
Още с възкачването си на българския трон той неведнъж е показвал упоритостите си, които постоянно добивали огромни мащаби. Може би най-категоричното доказателство за тях е желанието му да влезе в Цариград. Виждайки по какъв начин през лятото на 1913 година неговата България се е разправила с турците, царят отхвърля да прояви каквото и да било самообладание и взема решение, че в този момент е подобаващият миг да стори същото със сърбите и гърците. С други думи – всичко или нищо.
И до момента в който българските политици съвсем виждат изпълнен идеала за национално обединяване, то сърбите и гърците към този момент са се задействали и приготвят антибългарския съюз. Преговори сред двете страни има още през януари 1913 година, когато при визитата си в Белград гръцкият министър-председател влиза в договаряния със сърбите за общата им граница в Македония. Това е последвано от авансово съглашение за съюз против България от 22 април 1913 година, а на 1 май е подписана и военна спогодба сред двете страни. Следва контракт, с който двете страни си подсигуряват взаимно териториалните придобивки, както и разработка на общ боен проект при положение на война против българите, към който се включва и Черна гора. Междувременно румънците също дават сигнали, че биха подкрепили възможни военни дейности против София.
Това се дължи на обстоятелството, че още от края на 1912 година Румъния упорства българската страна да отстъпи земи в Южна Добруджа като отплата за териториалното уголемение на страната в Тракия. Безумното искане е отхвърлено на няколко пъти от българското държавно управление, което в допълнение нагнетява атмосферата сред двете страни. Не оказва помощ и намесата на великите сили, които след арбитраж отсъждат Силистра да премине в румънско притежание. Това обаче не устройва нито една от двете страни – румънците желаят още земи в Южна Добруджа, а българите считат за неприемливо да предадат града, откакто северните им съседи нямат никакво отношение в Балканската война.
Всичко това довежда до там, че на 5 юни Румъния предизвестява, че при положение на война сред балканските съдружници ще изпрати войските си против България. Излишно е да се загатва, че сходна война е добре пристигнала за Османската империя, която още не може да се помири, че една от най-силните й замъци – Одрин – е в български лимити. Всички тези сигнали обаче са или подценени, или пропуснати от българския политически хайлайф и по този начин се стига до 16 юни 1913 година, когато цар Фердинанд взема решение да ускори българската позиция на идните договаряния, които би трябвало да разделят дефинитивно Македония с сполучлива военна акция. През нощта на 16-ти против 17-ти юни монархът заповядва 4-а и 2-а войска да нападат сръбските и гръцките позиции. Този ден остава в нашата история като „ Денят на незаконното безумство “.
ХОД НА ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ
Макар обявата да е ориентирана към политическата конюнктура преди войната и аргументите, заради които тя избухва, ще разгледаме главните конфликти и последици. В различен просторен пост ще наблегнем по-задълбочено на военните акции.
Българската войска стартира нахлуване на фронта сред Осоговска планина и Орфанския залив. В науката към момента стои въпросът дали тогавашното държавно управление е било изцяло наясно с решението на царя. Тезата, че офанзивата е подхваната без знанието на министър-председателя Данев, е необятно застъпена, а твърдящите назад претендират, че това на процедура няма по какъв начин да се случи. Българска войска стартира стремително войната. Левият бряг на Струма е „ изчистен “ от гръцки войски, а завладяването на Гевгели придобива доста значимо стратегическо значение. Настъплението на Пета войска на север от Осогово обаче закъснява, а две български армии (Първа и Трета) на процедура бездействат, поради нерешителността на държавното управление на Данев. Министър-председателят се пробва да позволи спора по изкусен път, само че към този момент е прекомерно късно.
На бойните полета против сърбите нещата са още по-неспокойни. На 18 юни западните ни съседи минават в контранастъпление и нанасят тежък удар по десния фланг на Четвърта войска. Сръбският триумф е обезвреден от успеха на лявото българско крило. Втора Българска войска обаче е в спешна обстановка, защото не е добре позиционирана. Гърците се възползват от това и настъпват с огромната си артилерия. На 21 юни позициите са пробити на две места – Лахна и Кукуш. Четвърта войска съумява да се изтегли навреме към Калиманското плато, само че оставя в сръбски ръце Кочани, Щип и други
На 28 юни и румънците се включват във войната напълно предстоящо . Северните ни съседи са подкрепени от Франция, въпреки българското държавно управление с всички старания да се опита да притегли великите сили на своя страна и да защищити речната си граница. Исканията на Румъния са България да се откаже от Южна Добруджа. Войските им минават Тутракан-Балчик и се насочат към Шумен и Варна. Съгласно заповед на своето държавно управление българските погранични елементи не оказват опозиция, а множеството войски са оттеглени от Северозападна България.
При вестта за румънското форсиране на Дунав, „ кабинетът Данев “ подава оставка (2 юли). Отчаяният цар Фердинанд няма различен избор с изключение на да се обърне непосредствено към Крал Карол и да обещае, че румънците ще получат каквото желаят стига да прекратят дейностите. На 4 юли новото държавно управление на Радославов съблюдава обещанието на монарха. Външният министър Генадиев уведомява, че страната ни дава територията, обитаема с българи, на румънците. В отговор, според договореност с генералните щабове на Сърбия и Гърция, румънската войска продължава настъплението си през Стара планина – един от най огромните грехове на северната ни съседка.
Съвсем скоро ще настъпи заключителният стадий от войната. Румънското навлизане през Дунав принуждава кабинета Радославов да търси помирение със сърби и гърци. Съюзниците обаче отхвърлят да договарят. През това време гърците и сърбите се договарят за общо нахлуване към Горна Джумая. Причината врагът да не желае да подпише помирение са сделките, които трите страни са създали дни преди този момент. Те авансово са разпределили териториите, които ще придобият след войната без координиране с никого.
На 4 юли Трета сръбска войска настава към Царево село , само че е спряна пред Калиманци. Калиманското стълкновение приключва на 11 юли с победа на българите. Следва и българска победа при Голеш, само че опитите на армията ни да настъпи са безуспешни. Изтеглянето на Първа войска при започване на юли разрешава на сръбската Тимошка формация да окупира дружно с румънците цяла Северозападна България без Видин.
Така стигаме до Кресненското стълкновение, едно от най-ключовите в цялата война . На 10 юли макар поканата на румънското държавно управление за мирна конференция, на която българите откликват, гръцкият крал Константин I не стопира настъплението. На 14-15 юли българските и гръцките елементи се срещат при Кресна. Втора и Четвърта войска, с поддръжката на Западнородопския отряд, нанасят тежко стълкновение на врага и заплашват с обграждане. Опитите за продупчване на гърците са безуспешни и бързо променилият мнението си Константин I е заставен да изиска прекъсване на военните дейности. Примирието е контрактувано в Букурещ и влиза в действие на 18 юли.
Редно е да обърнем и внимание на дейностите на единствения български зложелател от предходната война – Османската империя. Турското държавно управление хитро изчаква развоя на бойните дейности сред съдружниците до 29 юни. Тогава то подхваща атака с флота си, като доближава Ахтопол. Ден по-късно и сухопътните войски се включват, достигайки Булаир и Чаталджа. Галиполската войска прави това до 2 юли, а Чаталджанската се забавя с два дни .
Това, което прави турското държавно управление, се оказва доста противоречиво и в историята остава като, заявяваме в прав текст, подла постъпка. Без да афишират официално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия Мидия-Енос. На същия ден си връщат Люлебургаз, Виса и Бунархисар. България, която разполага с прекомерно малко постоянни войски в региона, се обръща към Великите сили с молба да подсигуряват спазването на Лондонския контракт, само че без триумф.
Реваншистко настроената турска войска опожарява редица села и прогонва локалното население на север. Българското командване стартира да трансферира всеобщо войски в Тракия чак на 20 юли, което се оказва сполучливо, защото турското придвижване е прекратено. В началото на август, под напън от Русия и Англия, цариградското държавно управление изтегля войските си зад старите български граници. Макар късно, ролята на Великите сили се оказва основна.
МИРНИ ДОГОВОРИ И РАВНОСМЕТКА
Мирният контракт на България с някогашните ѝ съдружници и Румъния е подписан в Букурещ на 28 юли. С контракта България отстъпва на Румъния Южна Добруджа. Българо-сръбската граница е прокарана по вододела сред Вардар и Струма, а българо-гръцката – по Беласица и Места. С Цариградския контракт България резервира Беломорска Тракия, което е непълен триумф . Одрин, Лозенград, Бунархисар и други значими центрове минават в османска територия.
Трудно е да си представим от какъв брой огромно значение за развиването на Югоизточна Европа се оказва Междусъюзническата война. Непосредствено преди нея България се трансформира в цялостен хегемон, заплашващ хармонията и салдото на полуострова. Уплашените от мощна българска страна, сърби и гърци „ заразяват “ с желанията си досегашните неутрални румънци, както и реваншистко настроените турци. Фаталните неточности на българската власт не трябва да бъдат поставяни под подозрение. Неведнъж сме казвали, че България постоянно печели войната на фронта, само че я губи на политическото и дипломатическото поле. Така се и случва. Хаотичният политически живот в страната, пагубната неточност на цар Фердинанд, както и цялостната рецесия, настъпила в страната след края на Балканската война, се оказват основни за падението, което следва.
Равносметката е отчайваща. След тежките войни и дадените близо 200 000 жертви България усилва популацията си с едвам 8%, като тоя наброява 4 800 000 души. За съпоставяне Сърбия го усилва с 40%. Макар площта на страната ни да се усилва от 96 000 кв. км до 112 000, настъпилата демографска, икономическа и политическа рецесия трансформира страната ни от най-заплашителната след Балканската война до една от най-бедстващите на Балканския полуостров. Сърбия и Гърция излизат от спора с съвсем удвоена повърхност, а с нищо на процедура заслужилата Румъния придобива значими и плодородни територии.
България е на прага на Първата международна война, в която още веднъж ще се включи, оставена без избор. Тежките години занапред предстоят. Макар тях, страната ни за следващ път се изправя на крайници в опит да реализира идеала си.
Източник: bulgarianhistory.org
Преди обаче да се съсредоточим върху военните дейности, ще обърнем съществено внимание на атмосферата и протичащото се на Балканите в края на Балканската война, с цел да добием по-реална визия за желанията и стремежите на всяка от страните. Няма да пропуснем да споменем и за някои типични черти от характера на българския политически хайлайф, които също изиграват основна роля в този по този начин под напрежение миг. Но дано прекъснем този пролог и се пренесем 100 години обратно във времето, в късната пролет на 1913 година.
Теритоиални промени след войни
Първата балканска война е в историята. Османската империя е разрушена и съвсем напълно изгонена от Европа. Балканските страни ликуват, като всяка една от тях е разширила доста териториалните си владения в резултат на сполучливите военни дейности и подписания през 1912 година Лондонски кротичък контракт. Както виждате от картата вляво, България е страната, която напълно справедливо получава най-голяма част от изгубените от Турция територии. Всички обитаеми места от Мидия на изток до Гевгели на запад попадат в новите българския владения. Това включва значими стопански центрове като Одрин, Лозенград и Сяр, едни от най-големите Беломорски пристанища – Кавала и Дедеагач.
Тези завоевания безспорно трансформират България в най-голямата и мощна страна на Балканския полуостров, още повече имайки поради, че всички тези земи са обитаеми главно с българи, което допуска още по-бързата им интеграция в страната. Гърците и сърбите от своя страна също получават доста уголемение и си поделят огромна част от Македония.
Именно Македония ще се трансформира в ябълката на раздора за досегашните съдружници, които, тълкувайки всеки по своему подписаните през 1912 година контракти, ще желаят да вземат колкото се може по-голяма част от „ ябълката “. Опирайки се на българо-сръбския контракт отпреди войната, държавното управление в София упорства да получи от сърбите най-малко така наречен „ безспорна “ зона “ и арбитраж от съветския император за „ противоречивата “ зона . Освен това българският политически хайлайф има искания и към Солун и Костур, макар че липсват довоенни договорености с Гърция. От една страна, българските претенции наподобяват разумни с довода, че популацията във въпросните територии е преобладаващо българско. От друга страна, изказванието на управниците е, че българската войска е изнесла главната тежест на войната против османците, сражавайки се против основните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-вече жертви спрямо останалите съдружници. Съвсем различен въпрос е дали българското държавно управление не е трябвало да изчака някой по-удобен миг в околните години и да се задоволи със спечелването на цяла Беломорска Тракия.
Разбира се, сърбите и гърците имат напълно различен взор върху нещата. Виждайки че България ще се трансформира във водеща мощ на Балканите, според Лондонския кротичък контракт, двете страни стартират да се пробват да трансформират това. Белград упорства за проверка на контракта си с България, тъй че да задържи освен „ противоречивата “ зона, само че и останалите македонски територии, завзети от войските й, а гърците упорстват, че компактни маси от гръцко население попадат под българско владениe по отношение на новите териториални граници. Един от основните причини на сърбите пък е, че те са изнесли главната тежест на войната в Македония, защото българската страна не е спазила ангажимента си и вместо 100-хилядна армия е отделила за Вардарския боен спектакъл единствено Седма рилска дивизия.
Както излиза наяве от написаното нагоре, всяка една от страните победителки има собствен личен взор върху нещата, което в допълнение с недобре завършените контракти от 1912 година е отлична причина за експлоадиране на нова война. Мнозина от българските историци означават, че в този съдбоносен миг политическият хайлайф на България просто не устоя на напрежението . За да се опитаме да разберем по-добре подхванатите от тях „ безумни “ дейности, дано си представим за миг, че сме на тяхно място. За по-малко от една година Българската войска съумява да разбие по решителен метод турците и да стигне съвсем до столицата им.
Всички тези военни победи са наградени с Лондонския кротичък контракт, който трансформира България във водеща страна на полуострова. Голяма част от Санстефанския блян е реализиран – Беломорска Тракия и Странджанско са напълно в български лимити. Единствената парченце, която липсва, е Македония. И тъкмо в този миг, след толкоз славни победи, българските политици са въодушевени и не съумяват да създадат трезва преценка на обстановката. Изпълнението на националния блян е толкоз близо, че те губят самообладание и желаят да го реализиран още в този момент, в рамките единствено на една година. Не се регистрират доста значими фактори като изморената армия , която е на бойното поле от октомври 1912, неналичието на поддръжка измежду която и да е от другите Балкански страни и опцията гърци, сърби и турци да се обединят против общия зложелател – България. В този съдбоносен миг значима роля изиграва и личността на Фердинанд, който е един от основните виновници 16 юни да бъде наименуван „ денят на незаконното безумство “.
Още с възкачването си на българския трон той неведнъж е показвал упоритостите си, които постоянно добивали огромни мащаби. Може би най-категоричното доказателство за тях е желанието му да влезе в Цариград. Виждайки по какъв начин през лятото на 1913 година неговата България се е разправила с турците, царят отхвърля да прояви каквото и да било самообладание и взема решение, че в този момент е подобаващият миг да стори същото със сърбите и гърците. С други думи – всичко или нищо.
И до момента в който българските политици съвсем виждат изпълнен идеала за национално обединяване, то сърбите и гърците към този момент са се задействали и приготвят антибългарския съюз. Преговори сред двете страни има още през януари 1913 година, когато при визитата си в Белград гръцкият министър-председател влиза в договаряния със сърбите за общата им граница в Македония. Това е последвано от авансово съглашение за съюз против България от 22 април 1913 година, а на 1 май е подписана и военна спогодба сред двете страни. Следва контракт, с който двете страни си подсигуряват взаимно териториалните придобивки, както и разработка на общ боен проект при положение на война против българите, към който се включва и Черна гора. Междувременно румънците също дават сигнали, че биха подкрепили възможни военни дейности против София.
Това се дължи на обстоятелството, че още от края на 1912 година Румъния упорства българската страна да отстъпи земи в Южна Добруджа като отплата за териториалното уголемение на страната в Тракия. Безумното искане е отхвърлено на няколко пъти от българското държавно управление, което в допълнение нагнетява атмосферата сред двете страни. Не оказва помощ и намесата на великите сили, които след арбитраж отсъждат Силистра да премине в румънско притежание. Това обаче не устройва нито една от двете страни – румънците желаят още земи в Южна Добруджа, а българите считат за неприемливо да предадат града, откакто северните им съседи нямат никакво отношение в Балканската война.
Всичко това довежда до там, че на 5 юни Румъния предизвестява, че при положение на война сред балканските съдружници ще изпрати войските си против България. Излишно е да се загатва, че сходна война е добре пристигнала за Османската империя, която още не може да се помири, че една от най-силните й замъци – Одрин – е в български лимити. Всички тези сигнали обаче са или подценени, или пропуснати от българския политически хайлайф и по този начин се стига до 16 юни 1913 година, когато цар Фердинанд взема решение да ускори българската позиция на идните договаряния, които би трябвало да разделят дефинитивно Македония с сполучлива военна акция. През нощта на 16-ти против 17-ти юни монархът заповядва 4-а и 2-а войска да нападат сръбските и гръцките позиции. Този ден остава в нашата история като „ Денят на незаконното безумство “.
ХОД НА ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ
Макар обявата да е ориентирана към политическата конюнктура преди войната и аргументите, заради които тя избухва, ще разгледаме главните конфликти и последици. В различен просторен пост ще наблегнем по-задълбочено на военните акции.
Българската войска стартира нахлуване на фронта сред Осоговска планина и Орфанския залив. В науката към момента стои въпросът дали тогавашното държавно управление е било изцяло наясно с решението на царя. Тезата, че офанзивата е подхваната без знанието на министър-председателя Данев, е необятно застъпена, а твърдящите назад претендират, че това на процедура няма по какъв начин да се случи. Българска войска стартира стремително войната. Левият бряг на Струма е „ изчистен “ от гръцки войски, а завладяването на Гевгели придобива доста значимо стратегическо значение. Настъплението на Пета войска на север от Осогово обаче закъснява, а две български армии (Първа и Трета) на процедура бездействат, поради нерешителността на държавното управление на Данев. Министър-председателят се пробва да позволи спора по изкусен път, само че към този момент е прекомерно късно.
На бойните полета против сърбите нещата са още по-неспокойни. На 18 юни западните ни съседи минават в контранастъпление и нанасят тежък удар по десния фланг на Четвърта войска. Сръбският триумф е обезвреден от успеха на лявото българско крило. Втора Българска войска обаче е в спешна обстановка, защото не е добре позиционирана. Гърците се възползват от това и настъпват с огромната си артилерия. На 21 юни позициите са пробити на две места – Лахна и Кукуш. Четвърта войска съумява да се изтегли навреме към Калиманското плато, само че оставя в сръбски ръце Кочани, Щип и други
На 28 юни и румънците се включват във войната напълно предстоящо . Северните ни съседи са подкрепени от Франция, въпреки българското държавно управление с всички старания да се опита да притегли великите сили на своя страна и да защищити речната си граница. Исканията на Румъния са България да се откаже от Южна Добруджа. Войските им минават Тутракан-Балчик и се насочат към Шумен и Варна. Съгласно заповед на своето държавно управление българските погранични елементи не оказват опозиция, а множеството войски са оттеглени от Северозападна България.
При вестта за румънското форсиране на Дунав, „ кабинетът Данев “ подава оставка (2 юли). Отчаяният цар Фердинанд няма различен избор с изключение на да се обърне непосредствено към Крал Карол и да обещае, че румънците ще получат каквото желаят стига да прекратят дейностите. На 4 юли новото държавно управление на Радославов съблюдава обещанието на монарха. Външният министър Генадиев уведомява, че страната ни дава територията, обитаема с българи, на румънците. В отговор, според договореност с генералните щабове на Сърбия и Гърция, румънската войска продължава настъплението си през Стара планина – един от най огромните грехове на северната ни съседка.
Съвсем скоро ще настъпи заключителният стадий от войната. Румънското навлизане през Дунав принуждава кабинета Радославов да търси помирение със сърби и гърци. Съюзниците обаче отхвърлят да договарят. През това време гърците и сърбите се договарят за общо нахлуване към Горна Джумая. Причината врагът да не желае да подпише помирение са сделките, които трите страни са създали дни преди този момент. Те авансово са разпределили териториите, които ще придобият след войната без координиране с никого.
На 4 юли Трета сръбска войска настава към Царево село , само че е спряна пред Калиманци. Калиманското стълкновение приключва на 11 юли с победа на българите. Следва и българска победа при Голеш, само че опитите на армията ни да настъпи са безуспешни. Изтеглянето на Първа войска при започване на юли разрешава на сръбската Тимошка формация да окупира дружно с румънците цяла Северозападна България без Видин.
Така стигаме до Кресненското стълкновение, едно от най-ключовите в цялата война . На 10 юли макар поканата на румънското държавно управление за мирна конференция, на която българите откликват, гръцкият крал Константин I не стопира настъплението. На 14-15 юли българските и гръцките елементи се срещат при Кресна. Втора и Четвърта войска, с поддръжката на Западнородопския отряд, нанасят тежко стълкновение на врага и заплашват с обграждане. Опитите за продупчване на гърците са безуспешни и бързо променилият мнението си Константин I е заставен да изиска прекъсване на военните дейности. Примирието е контрактувано в Букурещ и влиза в действие на 18 юли.
Редно е да обърнем и внимание на дейностите на единствения български зложелател от предходната война – Османската империя. Турското държавно управление хитро изчаква развоя на бойните дейности сред съдружниците до 29 юни. Тогава то подхваща атака с флота си, като доближава Ахтопол. Ден по-късно и сухопътните войски се включват, достигайки Булаир и Чаталджа. Галиполската войска прави това до 2 юли, а Чаталджанската се забавя с два дни .
Това, което прави турското държавно управление, се оказва доста противоречиво и в историята остава като, заявяваме в прав текст, подла постъпка. Без да афишират официално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия Мидия-Енос. На същия ден си връщат Люлебургаз, Виса и Бунархисар. България, която разполага с прекомерно малко постоянни войски в региона, се обръща към Великите сили с молба да подсигуряват спазването на Лондонския контракт, само че без триумф.
Реваншистко настроената турска войска опожарява редица села и прогонва локалното население на север. Българското командване стартира да трансферира всеобщо войски в Тракия чак на 20 юли, което се оказва сполучливо, защото турското придвижване е прекратено. В началото на август, под напън от Русия и Англия, цариградското държавно управление изтегля войските си зад старите български граници. Макар късно, ролята на Великите сили се оказва основна.
МИРНИ ДОГОВОРИ И РАВНОСМЕТКА
Мирният контракт на България с някогашните ѝ съдружници и Румъния е подписан в Букурещ на 28 юли. С контракта България отстъпва на Румъния Южна Добруджа. Българо-сръбската граница е прокарана по вододела сред Вардар и Струма, а българо-гръцката – по Беласица и Места. С Цариградския контракт България резервира Беломорска Тракия, което е непълен триумф . Одрин, Лозенград, Бунархисар и други значими центрове минават в османска територия.
Трудно е да си представим от какъв брой огромно значение за развиването на Югоизточна Европа се оказва Междусъюзническата война. Непосредствено преди нея България се трансформира в цялостен хегемон, заплашващ хармонията и салдото на полуострова. Уплашените от мощна българска страна, сърби и гърци „ заразяват “ с желанията си досегашните неутрални румънци, както и реваншистко настроените турци. Фаталните неточности на българската власт не трябва да бъдат поставяни под подозрение. Неведнъж сме казвали, че България постоянно печели войната на фронта, само че я губи на политическото и дипломатическото поле. Така се и случва. Хаотичният политически живот в страната, пагубната неточност на цар Фердинанд, както и цялостната рецесия, настъпила в страната след края на Балканската война, се оказват основни за падението, което следва.
Равносметката е отчайваща. След тежките войни и дадените близо 200 000 жертви България усилва популацията си с едвам 8%, като тоя наброява 4 800 000 души. За съпоставяне Сърбия го усилва с 40%. Макар площта на страната ни да се усилва от 96 000 кв. км до 112 000, настъпилата демографска, икономическа и политическа рецесия трансформира страната ни от най-заплашителната след Балканската война до една от най-бедстващите на Балканския полуостров. Сърбия и Гърция излизат от спора с съвсем удвоена повърхност, а с нищо на процедура заслужилата Румъния придобива значими и плодородни територии.
България е на прага на Първата международна война, в която още веднъж ще се включи, оставена без избор. Тежките години занапред предстоят. Макар тях, страната ни за следващ път се изправя на крайници в опит да реализира идеала си.
Източник: bulgarianhistory.org
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ