Откъс от "Автобиография. За какво служи този бутон?" на Брус Дикинсън
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Автобиография. За какво служи този бутон? ", с създател Брус Дикинсън, възложен от Издателство " Сиела "
" Автобиография. За какво служи този бутон? " от Брус Дикинсън - Рок и метъл легендата проговаря!
Смели, почтени, интелигентни и доста занимателни, записките на Брус Дикинсън разкриват същинското му лице пред почитателите.
Налейте си една бира, " заключете дъщерите си ", затегнете коланите и се пригответе за автобиографията събитие на 2017 година, тъй като рок и метъл легендата Брус Дикинсън ви кани зад кулисите на IRON MAIDEN!
В своята книга вокалистът на " Желязната девственица " ви кани да яхнете стихия, която и най-смелите ви мечти не могат да си показват.
От сложното си детство и конфликтите с английската просветителна система и насилието в нея през пристрастеността си към фехтовката, авиацията, бирата, писането и киното до събирането на една от най-великите банди на всички времена – Брус Дикинсън основава текст, който е доста по-различен от всяка автобиография, която сте чели до момента.
В " Автобиография. За какво служи този бутон? " няма да откриете информация за деца, бракове, разводи, предприемачески проекти; няма да прочетете обичаните вицове на създателя, нито ще откриете пазарски лист от събития в избрана последова¬телност. За сметка на това в нея ще се озовете на едно премеждие, в което музика и хвърчене вървят ръка за ръка.
Ако смеете да заложите на " The Number of the Beast ", да изкрещите 666 в лицето на гибелта, да се сблъскате с големите егота в света на рока и метъла, да преживеете още веднъж раздялата на Iron Maiden, да се завърнете при тях, а в това време да не ви е боязън да рискувате живота си в авиационни произшествия – то тогава тази книга е за вас.
" Автобиография. За какво служи този бутон? " гребе с " огромния черпак " от живота на създател, родил се в бурните талази на едно неспокойно минало, само че разхождащ се по струните на едно също толкоз интензивното и богато настояще.
Впуснете се в търсене на рок и тайните на вселената, а точно – " За какво служи този бутон? "
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Автобиография. За какво служи този бутон? " от Брус Дикинсън
ИМА ЖИВОТ НА МАРС
Никога не съм пушил цигари, с изключение на някой инцидентен джойнт сред 19-ата и 21-вата си година, за което ще споделя повече малко по-късно. Споменавам това, тъй като, в полза на исти¬ната, пушех по кутия дневно единствено като стоях към родителите си. Господи, по какъв начин пафкаха единствено. Когато бях на 16 години, се опи¬таха да ме включат в тяхното мръсно тютюнево общество, само че изключителният ми непокорен дух попречи да стана следващия вид с жълти пръсти.
У дома постоянно се пиеше, и то неразумно. Баща ми беше твърдо срещу слагането на колани, тъй като можели да те уду¬шат, и от дълго време изгубих броя на случаите, в които шофираше мъртвопиян.
Нищо от детството не е изгубено, с изключение на родителите поня¬кога.
Наистина не предлагам да се пие какъвто и да било ал¬кохол преди шофиране, даже едно пиво не е добре. Разбира се, мога да бъда упрекнат в двуличие, защото младостта и увере-ността постоянно ме караха да нарушавам това свое предписание, само че за благополучие, се опомних в точния момент, с цел да не се претрепя, или което е още по-важно, преди да убия някой почтен.
Само че много избързваме с нашата машина на времето. Бу¬тонът на касетофона, който би трябвало да натисна, даже не съществуваше по времето когато ме записаха в новото ми учебно заведение, в един не изключително прелестен квартал на име Манър Топ в Шефилд.
Според мен учебното заведение го биваше. Там се научих да пре¬цеждам картофено пюре, риба и грах (все отново беше петък) през стиснатите си устни и да се състезавам със съучениците си, до¬като тази консистенция не паднеше от устата ми.
Мисля, че Гари Ларсън също е посещавал това учебно заведение, тъй като страховитите очила с рогови рамки на женския персо¬нал им придаваха оня тип на пазачи от концентрационен ла¬гер, по този начин известен в секс филмите от седемдесетте. Имаше и такива, които приличаха на Ханибал Лектър и чието обвързване беше да ни бият. Лигавенето с картофено пюре и грах беше тежко нарушаване и биваше наказвано с пердах с пръчка по дланите. Ако би трябвало да съм почтен, не помня да е боляло чак толкоз доста. Но беше повече от ясно, че това не е обикновено и въобще не трябва да се ползва на процедура. Имах възприятието, че нося кариран затворнически костюм и се намирам на Дявол¬ския остров.
Не останах дълго в това учебно заведение, защото се преместих¬ме. Местенето щеше да се трансформира в неразделна част от жи¬вота ми, само че подобен беше фамилният бизнес – непрекъснато сменях¬ме къщите за замогване. Новата ми стая представлява¬ше мазе, което делях със сестра си Елена – към този момент умишлено създание, способно да приказва.
Имахме прозорец с размера на айпад, който се отваря¬ше към канавка, цялостна с жълти листа.
Имахме ледник, от който удряше ток. Докосвах го с влажен парцал и чаках да видя какъв брой електричество мога да поема, преди зъбите ми да започ¬нат да тракат. Нагоре по каменните стълби беше останалата част от човечеството. И, о... какво човечество? Живеех в хотел. В къща за посетители. Родителите ми я управляваха. Баща ми я беше купил. В предния є двор продаваше коли втора ръка.
Скоро купихме и прилежащата къща. Така империята отвърна на удара и построихме взаимозависимост, която съедини двата парцела. Татко непрекъснато гледаше проектите, които беше проектирал и начертал самичък. А аз открих едно парче от тапет и се пробвах да планирам галактически транспортен съд с животоподдържаща система, с който да отлетя за Марс.
Появиха се строители, които очевидно бяха наети от татко ми.
Що се отнася до мен, снабдих се с потребна, въпреки и не изключително добре платена служба. Работата ми не се състоеше в градежа на здания, а в събарянето им, което беше пъклен крепко. Специали¬зирах се в разрушаването на тоалетни. Когато по-късно отидох да изучавам в лицей, по този начин и не можах да приема на съществено апела " Разруши системата ". Бях доста по-наясно с рушенето от по¬вечето хора и се гордеех с това.
Хотелът, чието име беше " Линдрик ", имаше бар, построен по план на татко ми. Доколкото си припомням, в никакъв случай не зат-варяше през уикендите, изключително в случай че баща беше на промяна. В понеделниците се осведомявах за случилото се от разказите на Лили.
– О-о-о, господин Този и господин Онзи нападнаха госпо¬дин Ригби... а след това този, другият, танцува върху масата и пад¬на от нея. О-о-о, счупи я на половина, да знаеш. Беше от хубаво тиково дърво. Мисля, че си удари главата...
Търговските пасажери, които търсеха бърз секс, бяха наши постоянни клиенти, само че някои от тях бяха в действителност доста странни. Някакъв гнусен вид отседна за две седмици. Даде ми визитка и ми сподели:
– Здрасти, практикувам карма йога.
Излизаше в 19:00 часа и обикаляше улиците до зори. И не, нямаше куче, което да разхожда.
Някои хора идваха и в никакъв случай не си тръгваха. Неколцина се споминаха в леглата си. Ако някой някъде си отидеше от ужас¬на гибел, всички го научаваха от баба Лили:
– Тя изгоря в колата си...
Една вечер двама джентълмени се изненадаха един различен в тъмното, тъй като всеки от тях считал, че ухажва гостенка на хо¬тела. На сутринта се подвигна страшна врява. Имах възприятието, че пребивавам в една безкрайна комедия.
Хотелът непрекъснато се разрастваше и множеството членове на фамилията ни се реалокираха в Шефилд. Баба и дядо от страната на татко ми – Етел и Морис – продадоха крайбрежния си интернат и пристигнаха да живеят до нас.
Дядо Дикинсън беше безспорен двойник на артиста Уилфрид Хайд-Уайт единствено че с норфолкски акцент. Със свита цигара зад едното ухо, молив зад другото и спортно списание в ръка, той се занимаваше с това, което през днешния ден се назовава " преустройване " на здания. На процедура това означаваше да ги събори и да употребява материалите, с цел да ги издигне някъде другаде.
Със своите метър и осемдесет баба Дикинсън беше внуши¬телна жена с гъста, чуплива, черна коса и взор, който можеше да накара дърво да се съобщи и да падне единствено. Беше работила като слугиня и живяла в железопътен вагон с още 18 девойки. Била много бързонога и имала данни за атлетка, само че не можела да си разреши да си купи обувки – няма по какъв начин да бягаш 200 метра без шпайкове. До последния си мирис не не помни това оскърбление.
Докато Етел печеше сладкиши, Морис се появяваше от то¬алетната с на половина изпушена цигара и купчина списания.
– Ето, синко, и ги харчи рационално – споделяше ми той и ми да¬ваше половин крона8 с мазолестата си ръка, загрубяла от теж¬ката работа с тухли и мистрии.
На фамилните срещи в бара на хотела ни, при които основ¬но занятие беше поркането, чичо Род не пропускаше да ме засипе с положителни препоръки, като един от тях беше да не си върша татуировка. Чичо Род (той в действителност ми беше чичо – брат на татко ми) беше харизматична персона и приличаше на тези гангстери, които постоянно бяха заобиколени от леки дами. Бях на 10, когато сядах на коляното му, а той ми обясняваше британ¬ската система за кино категоризация:
– Значи имаме Х филми, към които спадат секс филмите, хорър филмите...
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (872)
" Автобиография. За какво служи този бутон? " от Брус Дикинсън - Рок и метъл легендата проговаря!
Смели, почтени, интелигентни и доста занимателни, записките на Брус Дикинсън разкриват същинското му лице пред почитателите.
Налейте си една бира, " заключете дъщерите си ", затегнете коланите и се пригответе за автобиографията събитие на 2017 година, тъй като рок и метъл легендата Брус Дикинсън ви кани зад кулисите на IRON MAIDEN!
В своята книга вокалистът на " Желязната девственица " ви кани да яхнете стихия, която и най-смелите ви мечти не могат да си показват.
От сложното си детство и конфликтите с английската просветителна система и насилието в нея през пристрастеността си към фехтовката, авиацията, бирата, писането и киното до събирането на една от най-великите банди на всички времена – Брус Дикинсън основава текст, който е доста по-различен от всяка автобиография, която сте чели до момента.
В " Автобиография. За какво служи този бутон? " няма да откриете информация за деца, бракове, разводи, предприемачески проекти; няма да прочетете обичаните вицове на създателя, нито ще откриете пазарски лист от събития в избрана последова¬телност. За сметка на това в нея ще се озовете на едно премеждие, в което музика и хвърчене вървят ръка за ръка.
Ако смеете да заложите на " The Number of the Beast ", да изкрещите 666 в лицето на гибелта, да се сблъскате с големите егота в света на рока и метъла, да преживеете още веднъж раздялата на Iron Maiden, да се завърнете при тях, а в това време да не ви е боязън да рискувате живота си в авиационни произшествия – то тогава тази книга е за вас.
" Автобиография. За какво служи този бутон? " гребе с " огромния черпак " от живота на създател, родил се в бурните талази на едно неспокойно минало, само че разхождащ се по струните на едно също толкоз интензивното и богато настояще.
Впуснете се в търсене на рок и тайните на вселената, а точно – " За какво служи този бутон? "
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Автобиография. За какво служи този бутон? " от Брус Дикинсън
ИМА ЖИВОТ НА МАРС
Никога не съм пушил цигари, с изключение на някой инцидентен джойнт сред 19-ата и 21-вата си година, за което ще споделя повече малко по-късно. Споменавам това, тъй като, в полза на исти¬ната, пушех по кутия дневно единствено като стоях към родителите си. Господи, по какъв начин пафкаха единствено. Когато бях на 16 години, се опи¬таха да ме включат в тяхното мръсно тютюнево общество, само че изключителният ми непокорен дух попречи да стана следващия вид с жълти пръсти.
У дома постоянно се пиеше, и то неразумно. Баща ми беше твърдо срещу слагането на колани, тъй като можели да те уду¬шат, и от дълго време изгубих броя на случаите, в които шофираше мъртвопиян.
Нищо от детството не е изгубено, с изключение на родителите поня¬кога.
Наистина не предлагам да се пие какъвто и да било ал¬кохол преди шофиране, даже едно пиво не е добре. Разбира се, мога да бъда упрекнат в двуличие, защото младостта и увере-ността постоянно ме караха да нарушавам това свое предписание, само че за благополучие, се опомних в точния момент, с цел да не се претрепя, или което е още по-важно, преди да убия някой почтен.
Само че много избързваме с нашата машина на времето. Бу¬тонът на касетофона, който би трябвало да натисна, даже не съществуваше по времето когато ме записаха в новото ми учебно заведение, в един не изключително прелестен квартал на име Манър Топ в Шефилд.
Според мен учебното заведение го биваше. Там се научих да пре¬цеждам картофено пюре, риба и грах (все отново беше петък) през стиснатите си устни и да се състезавам със съучениците си, до¬като тази консистенция не паднеше от устата ми.
Мисля, че Гари Ларсън също е посещавал това учебно заведение, тъй като страховитите очила с рогови рамки на женския персо¬нал им придаваха оня тип на пазачи от концентрационен ла¬гер, по този начин известен в секс филмите от седемдесетте. Имаше и такива, които приличаха на Ханибал Лектър и чието обвързване беше да ни бият. Лигавенето с картофено пюре и грах беше тежко нарушаване и биваше наказвано с пердах с пръчка по дланите. Ако би трябвало да съм почтен, не помня да е боляло чак толкоз доста. Но беше повече от ясно, че това не е обикновено и въобще не трябва да се ползва на процедура. Имах възприятието, че нося кариран затворнически костюм и се намирам на Дявол¬ския остров.
Не останах дълго в това учебно заведение, защото се преместих¬ме. Местенето щеше да се трансформира в неразделна част от жи¬вота ми, само че подобен беше фамилният бизнес – непрекъснато сменях¬ме къщите за замогване. Новата ми стая представлява¬ше мазе, което делях със сестра си Елена – към този момент умишлено създание, способно да приказва.
Имахме прозорец с размера на айпад, който се отваря¬ше към канавка, цялостна с жълти листа.
Имахме ледник, от който удряше ток. Докосвах го с влажен парцал и чаках да видя какъв брой електричество мога да поема, преди зъбите ми да започ¬нат да тракат. Нагоре по каменните стълби беше останалата част от човечеството. И, о... какво човечество? Живеех в хотел. В къща за посетители. Родителите ми я управляваха. Баща ми я беше купил. В предния є двор продаваше коли втора ръка.
Скоро купихме и прилежащата къща. Така империята отвърна на удара и построихме взаимозависимост, която съедини двата парцела. Татко непрекъснато гледаше проектите, които беше проектирал и начертал самичък. А аз открих едно парче от тапет и се пробвах да планирам галактически транспортен съд с животоподдържаща система, с който да отлетя за Марс.
Появиха се строители, които очевидно бяха наети от татко ми.
Що се отнася до мен, снабдих се с потребна, въпреки и не изключително добре платена служба. Работата ми не се състоеше в градежа на здания, а в събарянето им, което беше пъклен крепко. Специали¬зирах се в разрушаването на тоалетни. Когато по-късно отидох да изучавам в лицей, по този начин и не можах да приема на съществено апела " Разруши системата ". Бях доста по-наясно с рушенето от по¬вечето хора и се гордеех с това.
Хотелът, чието име беше " Линдрик ", имаше бар, построен по план на татко ми. Доколкото си припомням, в никакъв случай не зат-варяше през уикендите, изключително в случай че баща беше на промяна. В понеделниците се осведомявах за случилото се от разказите на Лили.
– О-о-о, господин Този и господин Онзи нападнаха госпо¬дин Ригби... а след това този, другият, танцува върху масата и пад¬на от нея. О-о-о, счупи я на половина, да знаеш. Беше от хубаво тиково дърво. Мисля, че си удари главата...
Търговските пасажери, които търсеха бърз секс, бяха наши постоянни клиенти, само че някои от тях бяха в действителност доста странни. Някакъв гнусен вид отседна за две седмици. Даде ми визитка и ми сподели:
– Здрасти, практикувам карма йога.
Излизаше в 19:00 часа и обикаляше улиците до зори. И не, нямаше куче, което да разхожда.
Някои хора идваха и в никакъв случай не си тръгваха. Неколцина се споминаха в леглата си. Ако някой някъде си отидеше от ужас¬на гибел, всички го научаваха от баба Лили:
– Тя изгоря в колата си...
Една вечер двама джентълмени се изненадаха един различен в тъмното, тъй като всеки от тях считал, че ухажва гостенка на хо¬тела. На сутринта се подвигна страшна врява. Имах възприятието, че пребивавам в една безкрайна комедия.
Хотелът непрекъснато се разрастваше и множеството членове на фамилията ни се реалокираха в Шефилд. Баба и дядо от страната на татко ми – Етел и Морис – продадоха крайбрежния си интернат и пристигнаха да живеят до нас.
Дядо Дикинсън беше безспорен двойник на артиста Уилфрид Хайд-Уайт единствено че с норфолкски акцент. Със свита цигара зад едното ухо, молив зад другото и спортно списание в ръка, той се занимаваше с това, което през днешния ден се назовава " преустройване " на здания. На процедура това означаваше да ги събори и да употребява материалите, с цел да ги издигне някъде другаде.
Със своите метър и осемдесет баба Дикинсън беше внуши¬телна жена с гъста, чуплива, черна коса и взор, който можеше да накара дърво да се съобщи и да падне единствено. Беше работила като слугиня и живяла в железопътен вагон с още 18 девойки. Била много бързонога и имала данни за атлетка, само че не можела да си разреши да си купи обувки – няма по какъв начин да бягаш 200 метра без шпайкове. До последния си мирис не не помни това оскърбление.
Докато Етел печеше сладкиши, Морис се появяваше от то¬алетната с на половина изпушена цигара и купчина списания.
– Ето, синко, и ги харчи рационално – споделяше ми той и ми да¬ваше половин крона8 с мазолестата си ръка, загрубяла от теж¬ката работа с тухли и мистрии.
На фамилните срещи в бара на хотела ни, при които основ¬но занятие беше поркането, чичо Род не пропускаше да ме засипе с положителни препоръки, като един от тях беше да не си върша татуировка. Чичо Род (той в действителност ми беше чичо – брат на татко ми) беше харизматична персона и приличаше на тези гангстери, които постоянно бяха заобиколени от леки дами. Бях на 10, когато сядах на коляното му, а той ми обясняваше британ¬ската система за кино категоризация:
– Значи имаме Х филми, към които спадат секс филмите, хорър филмите...
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (872)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ