Милост към българите зад граница
В резултат на дългогодишната поредност от кавги към политиката към българите зад граница, разумно се стигна до решението на Бойко Борисов за закриването на Държавната организация към българите в чужбина (ДАБЧ). Призиви за ликвидирането на ДАБЧ имаше още през 2015 година, директно след опорочаването на „ състезанието “ за избор на неин ръководител. Отказът да се премисли възприетия курс единствено затвърждаваше мнението, че в досегашния си тип ДАБЧ е ненужна.
Конфликтът се корени в правната рамка, определяща държавната политика към българите в чужбина. Част от нея съдържа към този момент неактуални юридически постулати. Като съществени проблеми при действието на ДАБЧ се обрисуват някои концептуални недомислия, като това да организира държавната политика към българите зад граница, без да е планувано в изпълнителната власт някой да я образува. На този декор вместо да да генерира и координира плановете и самодейностите, реализиращи се от разнообразни екипи в държавната администрация или в задгранични общности, ДАБЧ стартира да дублира или изземва функционалности на други държавни институции.
Като единствена характерна и съществена активност, ДАБЧ си присвои наложителното засвидетелствуване на българския генезис при кандидатстването за българско поданство. На тази процедура се подлагат даже и лицата, които имат сходен документ. Акцентът бе подложен върху историческите български общности, а свръхконцентрирането на непотребни права докара до повишаването на корупционния риск. Бе въпрос на време балонът да се спука!
Дотук не би се стигнало, в случай че навреме бе регистрирано, че при съществуването на профилирана дирекция „ Българско поданство ” към Министерството на правораздаването, е разумно въпросното засвидетелствуване да отпадне от отговорностите на ДАБЧ и да премине към Министерство на правосъдието. Факт е, че установяването на българския генезис според закона е най-много юридически проблем, защото се документира съществуването или не на съответната връзка на всеки претендент с негов прогресивен българин. В множеството случаи правосъдното ведомството единствено може да я откри, а в този развой ДАБЧ би следвало да има единствено спомагателни функционалности в случаите, когато някои претенденти основно от Македония и Сърбия, както и тези от Албания и Косово, не разполагат с съответни документи.
По-разумният метод на превъзмогването на тези недостатъци бе преосмисляне на досегашната политика, съчетано с институционални промени. Претенциите за политическо кадруване от един от съдружните сътрудници обаче доведоха до концепцията за закриването на орган, който в актуалните процеси на геополитическо преразпределение би трябвало да извършва стратегически национални задания.
Днес отношението на страната към българите зад граница е пред същински кръстопът. От една страна министър председателят нямаше различен потребен ход, тъй като макар неудачното кадруване, от партията ВМРО-БНД отново обявиха желанието си да назначават бъдещото управление на организацията. От друга страна обаче в случай че тя бъде закрита, съдружният сътрудник упорства да се сътвори министерство. Това в допълнение затруднява Борисов, тъй като по този метод на още по-високо равнище ще продължи досегашната активност, прикрита зад клишето, че по този начин се решавали демографските ни проблеми.
Затова инспекцията на придобиването на българско поданство би трябвало да се задълбочи и в посока на политическата му оценка. Едва към 5% от придобилите българско записват сегашен адрес в България. Още по-полезна би била информацията какъв брой от тях вършат отчисления в Национален осигурителен институт или НЗОК. На базата на тези резултати следва да се премисли и досегашния количествен метод при даването на българско поданство по официални критерии и да бъде сменен с първокласен. Може би е пристигнало времето България да стартира да издава по облекчена процедура персонални карти на лица от български генезис, даващи правото на престой, работа и благосъстоятелност у нас, а едвам след избран интервал притежателите на такива документи да получават и гражданстви.
Подводните камъни обаче не свършват до тук. Част от сънародниците ни зад граница желаеха политиката към тях да се образува главно посредством изборно национално посланичество. Подобна институционализация съдържа редица рационални детайли, само че тъкмо тук обезпокоително звучат апелите единствено български жители зад граница да имат действителен глас при определянето на този вид политика. Буди неразбиране за какво задграничните исторически български общности, чиито представители в по-голямата си част не са български жители, да имат единствено консултативен глас! Подобна неравнопоставеност лимитира правата на потомците на лица, които са оставили имуществото си и принудително са се изселили от земите, влезнали след 1878 година в състава на България (основно банатски, бесарабски и таврически българи) или пък са били лишени срещу волята им от българското си поданство (българи в Западни околности, Р Македония, Западна Тракия и др.).
Новият метод към българите по света би трябвало да се основава на равнопоставеност. Чрез него би трябвало да се поправят, а не да се наслояват неправдите.
Духовното единство на сънародниците ни
Основна цел на България би трябвало да бъде построяването на устойчиви здрави връзки със задграничните ни сънародници, в това число и основаването на механизми за тяхната готовност. Реални измерения би трябвало да придобият съхраняването на българското социо-културно пространство зад граница, духовното единство на всички българи по света с България, построяването на българско лоби в чужбина и превръщането на българските общности в мост на съдействие с страните, в които обитават. Подобни действия не са характерни за нито едно от съществуващите държавни ведомства Затова е нужна институция, която да организира държавната политика към сънародниците ни по света.
Конфликтът се корени в правната рамка, определяща държавната политика към българите в чужбина. Част от нея съдържа към този момент неактуални юридически постулати. Като съществени проблеми при действието на ДАБЧ се обрисуват някои концептуални недомислия, като това да организира държавната политика към българите зад граница, без да е планувано в изпълнителната власт някой да я образува. На този декор вместо да да генерира и координира плановете и самодейностите, реализиращи се от разнообразни екипи в държавната администрация или в задгранични общности, ДАБЧ стартира да дублира или изземва функционалности на други държавни институции.
Като единствена характерна и съществена активност, ДАБЧ си присвои наложителното засвидетелствуване на българския генезис при кандидатстването за българско поданство. На тази процедура се подлагат даже и лицата, които имат сходен документ. Акцентът бе подложен върху историческите български общности, а свръхконцентрирането на непотребни права докара до повишаването на корупционния риск. Бе въпрос на време балонът да се спука!
Дотук не би се стигнало, в случай че навреме бе регистрирано, че при съществуването на профилирана дирекция „ Българско поданство ” към Министерството на правораздаването, е разумно въпросното засвидетелствуване да отпадне от отговорностите на ДАБЧ и да премине към Министерство на правосъдието. Факт е, че установяването на българския генезис според закона е най-много юридически проблем, защото се документира съществуването или не на съответната връзка на всеки претендент с негов прогресивен българин. В множеството случаи правосъдното ведомството единствено може да я откри, а в този развой ДАБЧ би следвало да има единствено спомагателни функционалности в случаите, когато някои претенденти основно от Македония и Сърбия, както и тези от Албания и Косово, не разполагат с съответни документи.
По-разумният метод на превъзмогването на тези недостатъци бе преосмисляне на досегашната политика, съчетано с институционални промени. Претенциите за политическо кадруване от един от съдружните сътрудници обаче доведоха до концепцията за закриването на орган, който в актуалните процеси на геополитическо преразпределение би трябвало да извършва стратегически национални задания.
Днес отношението на страната към българите зад граница е пред същински кръстопът. От една страна министър председателят нямаше различен потребен ход, тъй като макар неудачното кадруване, от партията ВМРО-БНД отново обявиха желанието си да назначават бъдещото управление на организацията. От друга страна обаче в случай че тя бъде закрита, съдружният сътрудник упорства да се сътвори министерство. Това в допълнение затруднява Борисов, тъй като по този метод на още по-високо равнище ще продължи досегашната активност, прикрита зад клишето, че по този начин се решавали демографските ни проблеми.
Затова инспекцията на придобиването на българско поданство би трябвало да се задълбочи и в посока на политическата му оценка. Едва към 5% от придобилите българско записват сегашен адрес в България. Още по-полезна би била информацията какъв брой от тях вършат отчисления в Национален осигурителен институт или НЗОК. На базата на тези резултати следва да се премисли и досегашния количествен метод при даването на българско поданство по официални критерии и да бъде сменен с първокласен. Може би е пристигнало времето България да стартира да издава по облекчена процедура персонални карти на лица от български генезис, даващи правото на престой, работа и благосъстоятелност у нас, а едвам след избран интервал притежателите на такива документи да получават и гражданстви.
Подводните камъни обаче не свършват до тук. Част от сънародниците ни зад граница желаеха политиката към тях да се образува главно посредством изборно национално посланичество. Подобна институционализация съдържа редица рационални детайли, само че тъкмо тук обезпокоително звучат апелите единствено български жители зад граница да имат действителен глас при определянето на този вид политика. Буди неразбиране за какво задграничните исторически български общности, чиито представители в по-голямата си част не са български жители, да имат единствено консултативен глас! Подобна неравнопоставеност лимитира правата на потомците на лица, които са оставили имуществото си и принудително са се изселили от земите, влезнали след 1878 година в състава на България (основно банатски, бесарабски и таврически българи) или пък са били лишени срещу волята им от българското си поданство (българи в Западни околности, Р Македония, Западна Тракия и др.).
Новият метод към българите по света би трябвало да се основава на равнопоставеност. Чрез него би трябвало да се поправят, а не да се наслояват неправдите.
Духовното единство на сънародниците ни
Основна цел на България би трябвало да бъде построяването на устойчиви здрави връзки със задграничните ни сънародници, в това число и основаването на механизми за тяхната готовност. Реални измерения би трябвало да придобият съхраняването на българското социо-културно пространство зад граница, духовното единство на всички българи по света с България, построяването на българско лоби в чужбина и превръщането на българските общности в мост на съдействие с страните, в които обитават. Подобни действия не са характерни за нито едно от съществуващите държавни ведомства Затова е нужна институция, която да организира държавната политика към сънародниците ни по света.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ