В онзи ден Синклер стана, както винаги, в седем сутринта.

В оня ден Синклер стана, както постоянно, в седем сутринта. Затътри, както постоянно, пантофи към банята и откакто взе душ, се избръсна и парфюмира. Облече, както нормално, стилните си облекла и слезе до входа да прибере пощата. Там го посрещна първата изненада за деня — нямаше писма!
През последните години кореспонденцията му последователно растеше и това бе значимо за връзката му със света. Малко отчаян от неналичието на новости, той изяде нормалната закуска от ядки с мляко и излезе от вкъщи си.
Всичко си беше, както нормално: същите коли се движеха по познатите улици на града и подвигаха същия звук, от който се оплакваше всеки ден. Като пресичаше площада, едвам не се сблъска с професор Ексер — остарял прочут, с който нормално разговаряше с часове на отвлечени метафизични тематики. Махна му с ръка за привет, само че професорът като че ли не го позна. Извика го по име, само че той към този момент се бе отдалечил и Синклер намерения, че не го е чул.

Денят беше почнал зле и май вървеше на по-зле с възходящата скука в душата му. Той реши да се върне у дома, към книгите и проучванията си, и да чака писмата, които несъмнено щяха да бъдат още повече, щом сутринта не бе получил никакви.
Тази нощ мъжът не спа добре и се разсъни доста рано. Слезе и до момента в който закусваше, стартира да дебне през прозореца по кое време ще пристигна пощальонът. Най-накрая го видя на ъгъла и сърцето му подскочи. Но пощальонът мина пред дома му, без да стопира. Синклер излезе и го повика, с цел да ревизира дали няма писма за него, само че индивидът го увери, че в чантата му няма нищо за този адрес, че пощите не стачкуват и че няма проблеми с разнасянето на писма в града.
Това изобщо не го успокои, в противен случай, още повече го тормози. Нещо ставаше и трябваше да разбере какво е. Облече си сакото и се насочи към дома на своя другар Марио.
Щом дойде, сподели на иконома да заяви за него и зачака в хола своя другар, който скоро се появи. Синклер се спусна към домакина, протегнал ръце, само че той го попита единствено:
— Извинете, господине, познаваме ли се?
Мъжът намерения, че това е смешка, засмя се принудително и настоя домакинът да му предложи чаша алкохол. Резултатът беше ужасяващ: Марио повика иконома и му подреди да изгони непознатия, при което Синклер си изпусна нервите и стартира да крещи и да ругае, предизвиквайки още повече домакинът си да го изхвърли на улицата.
По пътя за у дома срещна други съседи, които не му обърнаха внимание и се държаха по този начин с него, като че ли беше някой чужд.
И мъжът се обсеби от следната мисъл: против него имаше скрит план и той бе позволил някаква неточност по отношение на това общество, та по тази причина в този момент то го отхвърляше по този начин, както преди часове го почиташе. Но колкото и да мислеше, не можеше да се сети за нищо, което би могло да се изтълкува като засегнатост, а още по-малко за нещо, което да засегне цялостен град.
Синклер остана в дома си още два дни, очаквайки кореспонденцията, която по този начин и не получи, или тръпнейки в очакване някой другар, заинтригуван от отсъствието му, да пристигна, да почука на вратата му и да го попита по какъв начин е. Но нищо не се случи, никой не припари до дома му. Жената, която му чистеше, отсъстваше, без да предизвести, и телефонът не звънеше.
На петата вечер, пиян малко повече, Синклер реши да отиде до бара, където нормално се срещаше с другари и си говореха всякакви нелепости. Щом влезе, той ги видя в ъгъла, на масата, на която нормално сядаха. Дебелият Ханс разказваше все същия остарял анекдот и всички отново му се смееха. Мъжът придърпа един стол и седна. В момент настъпи гробна тишина, която показваше какъв досадник за тях е новодошлият. Синклер не устоя повече.
— Мога ли да знам какво ви става на всички? Ако съм направил нещо, което ви е по дразнило, кажете ми и да се разберем, само че не се дръжте по този начин, тъй като ще полудея.
Всички се спогледаха озадачени, само че и раздразнени. Един от тях завъртя показалец на слепоочието си, давайки диагноза на непознатия. Мъжът още веднъж настоя за пояснение, след това стартира да се моли и най-после падна на земята, умолявайки ги да му кажат за какво му предизвикват това.
Само един от тях му отвърна:
— Господине, никой от нас не ви познава, тъй че нищо не сте ни сторили. Всъщност даже не знаем кой сте.
Сълзи бликнаха от очите му и той излезе от бара и се затътри потиснат към дома си. А краката му като че ли тежаха тонове.
Влезе в стаята си и се тръшна на леглото. Без да знае по какъв начин, нито за какво, се бе трансформирал в някакъв чужд, в никого. Нямаше го към този момент в бележниците на хората, с които си кореспондираше, нито в спомените на познатите, да не приказваме за възприятията на приятелите. В главата му се набиваше като с чук въпросът, който всички му задаваха и който самият той започваше да си задава: „ Кой си ти? “.
Можеше ли в действителност да отговори на този въпрос? Знаеше името си, адреса, номера на ризата си, номера на персоналната си карта и някои и други данни за пред света. Но с изключение на всичко това, кой беше в действителност той надълбоко в себе си? Държанието му, влеченията, склонностите и мислите му бяха ли негови? Или както доста други неща, бяха единствено блян да не разочарова тези, които чакаха от него да бъде индивидът, който познават? Май започваше да му просветва: щом е никой, значи не е задължен да се държи по избран метод. Каквото и да направи, реакцията на другите към него няма да се промени. И за пръв път от толкоз време откри нещо, което го успокои: бе изпаднал в такова състояние, че можеше да се държи както си желае, без да чака утвърждението на близките.
Пое си надълбоко мирис и усети по какъв начин въздухът нахлува в дробовете му, като че ли се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за пръв път
НЕ ТРЕПЕРЕШЕ.

И откакто най-накрая към този момент бе схванал, че е самичък, че постоянно е бил самичък, и разчиташе единствено на себе си, в този момент можеше да се разсмее или да се разплаче. Но поради себе си, не поради другите. Вече знаеше:
СОБСТВЕНИЯТ МУ ЖИВОТ НЕ ЗАВИСЕШЕ ОТ ДРУГИТЕ.

Беше схванал, че е трябвало да остане самичък, с цел да открие себе си!
Заспа умерено и надълбоко и сънува прелестни сънища.
Събуди се в 10 сутринта и видя, че в този момент един безоблачен лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му.
Без да се къпе, слезе по стълбите, тананикайки си някаква ария, която в никакъв случай не бе чувал, и откри нещо под вратата — огромна купчина писма, адресирани до него.
Жената, която почистваше, беше в кухнята и го поздрави, като че ли нищо не се бе случило.
А вечерта в бара сякаш никой не помнеше онази странна нощ на полуда. Поне никой не счете за нужно да каже нещо по въпроса.

Всичко бе още веднъж както преди, само че не и той. За благополучие той, който в никакъв случай към този момент нямаше да се моли някой да го забележи, с цел да се увери, че е жив; той, който в никакъв случай към този момент нямаше да търси мнението на другите за себе си; той, който в никакъв случай към този момент нямаше да се опасява, че ще бъде отритнат.
Всичко беше същото, само че този човек към този момент в никакъв случай нямаше да не помни кой е.