Доброволците: Зорница от Несебър и нейните трима синове
В Несебър всички го познават. Зорница Петкова и нейните трима синове - Иван, Димитър и Георги. Още в първите дни на войната Зорница предлага на децата си да взимат украинска бежанка с дете, а най-големият й наследник споделя: Не, майко, ще вземем доста майки, с доста деца. " И по този начин до през днешния ден - близо два месеца едно българско семейство оказва помощ на стотици украински бежанци да оцелеят, да си стъпят на краката и да стартират живота си у нас, до момента в който чакат развоя на военните дейности в родината си. Започваме диалога с Димитър, на 18 години.
Как ти подейства обстановката с войната в Украйна?
Димитър : Не знам по какъв начин да го опиша. Аз съм в интернационално учебно заведение, съквартирантът ми е руснак, по-голямата част от приятелите ми от там са украинци. Говореше се доста, имахме разногласия – интернационални сме, имаме си другите гледки точки към живота и към спора. Спорихме, само че като сме другари, въобще дори не се усети някакво напрежение или нещо да се ядосаме един на различен, обаче ми е мъчно да го опиша. Гаден спор, в сърцето на Европа.
А като разбра, че майка ти е почнала да оказва помощ на бежанци, какво си намерения?
Димитър: Тя като ми сподели, че желае с нещо да се занимава, аз й споделих, че това е хубаво и потребно освен за тях, а и за нея. Писахме си, тя ми описа какво възнамерява да направи и че не желае да просто да стои и има предпочитание да прави нещо с живота си. Аз й споделих, че е добра концепция, в този момент хората имат потребност от помощ, тя има потребност да се занимава с нещо, Иван – също.
Ти по какъв начин се включваш?
Димитър: По лично предпочитание пристигам да ги видя през почивките. Слушам Иван, който е глава на организацията с майка ми – къде да разпределиш хората, къде да мерят обувки и такива неща.
А прелестно ли ти е?
Димитър: Да, на мен персонално ми е прелестно, просто зависи доколко. Държанието на хората може да е напрягащо, изключително когато не се схващат и има езикова стена. Аз разбирам съветски, майка ми, Иван и почти стават нещата.
Защо мислиш, че някои деца се включват, а други деца – не? Все отново още сте деца.
Димитър: Моите другари – без значение дали са руснаци или украинци, всички оказват помощ в някакъв смисъл – подаяние, присъединяване във фондация и тн. Всички вършат нещо. В България не знам по какъв начин стоят нещата, аз го върша първо тъй като съм учил в Австрия и пребивавам с 40 други момчета от разнообразни нации и националности и поради майка ми и Иван.
Тук в диалога се включва най-малкият наследник на Зорница, Георги, който е на 15 години.
Ти по какъв начин се чувстваш с тази активност на братята и майка си?
Георги: Със сигурност това придвижване е добрo, като морално излекуване за нея, за брат ми Иван. Тук в Несебър зимата е доста депресиращо и скучно. Когато запълниш всекидневието си с помагане на хора и благотворителни действия, ставаш по-добър човек. Харесва ми.
Ти сподели, че ти харесва като за майка ти и за Иван. А на теб самия харесва ли ти? Доколкото разбирам, ти също помагаш.
Георги: На мен ми харесва, тъй като в този момент е първият път, в който оказвам помощ на хора. Ние ходихме с него да оказваме помощ на български баби, купихме с наши пари храни. Кара те да се чувстваш изпълнен, когато окажеш помощ на някого в по-неравностойно състояние от теб. Харесва ми, удовлетворен съм от себе си и от нас като семейство.
Все отново, по какъв начин стартира всичко?
Зорница: Първия ден, в който оповестиха по новините, че има война и че тези хора потеглят насам, споделих на огромния ми наследник: „ Аз изкарах най-самотната си зима и имам желание да взема една майка с едно дете. “ И той сподели: „ О, не, не, майко “. Явно доста го е докоснало. Само той от децата ми споделя " майко ", а не " мамо ". " Ще вземем доста майки с доста деца, имаме я базата ". Тя обаче не е наша, тя е на майка ми, трябваше да я викнем незабавно, тя одобри доста добре концепцията, само че след това се уплаши. Много тежък физически труд. То е къща за посетители, не е хотел.
В новите времена на технологиите, когато човек може да се допре до всеки различен, е ужасно, няма никакви загради. Инстаграм било по-модерната платформа и Жорко ми споделя, че съм демоде, че обичам Facebook. Ванко разгласява, че имаме 47 жилището. И стана някакъв взрив. Откриха го доста хора. Още на другата заран в 8:30 получихме позвъняване от наша комшийка: “Ще приемете ли осем майки с осем деца? “ Аз изпитах наслада вътрешно, Иван подскочи да ги приема, той мислеше, че са на улицата, майка пък ми напряко ни увеличи звук. Явно се уплаши кой ще заплаща тока. Така и не пристигнаха тези осем майки.
После аз разгласих пост, там реагираха всички другари да ми доставят облекла и артикули и празният ми магазин, който очевидно по тази причина е бил празен 2 години, се пълнеше с всяка минута. Аз такова нещо не съм виждала. На 42 години съм. По-смислени 48 дни не съм имала като задоволеност, като всевъзможни усеща и на горест, и на наслада, и на подозрение. Не съм предполагала, че в положителното може да има такава конкуренция, както и че аз ще бъда съперничка на различен филантропичен център. Не съм предполагала, че ще бъда проверявана даже от комшийите си същинска ли съм, или подправена. Цяла България ми оказва помощ, изцяло непознати хора, доверие да ми бъдат дарени 480 одеяла, само че за жал комшийката ми споделя на известна инфлуенсърка в България: „ Не ги слушайте, в дома им има единствено две майки и две деца. “ Много бях щастлива, че два дни по-късно тя видя с очите си по какъв начин стопира рейс и слизат 40 майки с 40 деца, доста куфари в 2:30 през нощта. Това беше първата седмица. Сега към този момент всички хотелиери станаха съпричастни, нека министерството им заплати четиридесетте лв..
Настанихте ли в къщата майките?
Зорница: Настанихме двадесет майки и двадесет деца.
Това ли е центърът или имате още фамилии?
Зорница: Това е центърът, който е сериозен. Той е двуетажен, 200 квадрата, двора, три стаи в мазето, складово помещение гратис. Две фантазии иска ми се осъществен – 6-годишната ми фантазия да имам фондация поради моята сестра с недоразвитост на мозъка и пареза на червата. Когато съм ходила на персонални лечения и съм имала страхове един ден какво ще върша когато я наследя, за най-хубаво решение съм считала, че в случай че имам фондация и основа подобен дом за заболели деца, някак си персоналният ми живот има късмет да продължи. Защото с очите ми съм видяла, че баба ми и майка ми нямаха персонален живот, отглеждайки болната ми сестра.
Тъй като нещата станаха доста съществени, бях принудена да извърша тази моя фантазия за фондацията. Страшни премеждия да се сътвори нещо такова писмено. Записах синовете си и майка си, трябваше 100 лева да внасяме като първична. Много комплицирано. Сега още веднъж не можем да пуснем дарителската сметка, опасявам се, че ще изпусна непознатите хора, които копнеят да дадат финансова поддръжка, тъй като избрах името „ съпричастност “, само че за жал както когато се отваря компания, в случай че се повтаря, не може. Сега още веднъж ще вървя при нотариуса, при всички институции, с цел да пуснем „ Съпричастност за всички “, нека бъде утвърдено.
Как си обяснявате за какво някои хора откликват да оказват помощ, а други поставят смешни емотикончета при новините за гибел?
Зорница: Бях в десети клас, когато си купих книгата „ Колко сме разнообразни “. Всички сме разнообразни хора, със своите характери, образование и отзиви. Има хора, които ги допират чисто прочувствено, други, които са зле настроени – че имаме доста българи, нуждаещи се, а къде сме тръгнали да оказваме помощ. Има и трети, които бяха доста съпричастни, раздадоха всичко, което имаха и по-късно бяха извънредно разочаровани от поведението на останалите. А когато се разочароваме, към този момент не желаеме да сме толкоз съпричастни може би. Втората ми фантазия беше един ден да имам книга. Книга от родител към децата си, като обръщение. Дойде моментът, започнахме я книгата, като незаконен и недовършен психолог, по-голям стаж от този нямаше да видя в който и да е университет или лекция. Сама се подложих на тази процедура. Много е забавно, огромни уроци всеки ден.
Има още...
Как ти подейства обстановката с войната в Украйна?
Димитър : Не знам по какъв начин да го опиша. Аз съм в интернационално учебно заведение, съквартирантът ми е руснак, по-голямата част от приятелите ми от там са украинци. Говореше се доста, имахме разногласия – интернационални сме, имаме си другите гледки точки към живота и към спора. Спорихме, само че като сме другари, въобще дори не се усети някакво напрежение или нещо да се ядосаме един на различен, обаче ми е мъчно да го опиша. Гаден спор, в сърцето на Европа.
А като разбра, че майка ти е почнала да оказва помощ на бежанци, какво си намерения?
Димитър: Тя като ми сподели, че желае с нещо да се занимава, аз й споделих, че това е хубаво и потребно освен за тях, а и за нея. Писахме си, тя ми описа какво възнамерява да направи и че не желае да просто да стои и има предпочитание да прави нещо с живота си. Аз й споделих, че е добра концепция, в този момент хората имат потребност от помощ, тя има потребност да се занимава с нещо, Иван – също.
Ти по какъв начин се включваш?
Димитър: По лично предпочитание пристигам да ги видя през почивките. Слушам Иван, който е глава на организацията с майка ми – къде да разпределиш хората, къде да мерят обувки и такива неща.
А прелестно ли ти е?
Димитър: Да, на мен персонално ми е прелестно, просто зависи доколко. Държанието на хората може да е напрягащо, изключително когато не се схващат и има езикова стена. Аз разбирам съветски, майка ми, Иван и почти стават нещата.
Защо мислиш, че някои деца се включват, а други деца – не? Все отново още сте деца.
Димитър: Моите другари – без значение дали са руснаци или украинци, всички оказват помощ в някакъв смисъл – подаяние, присъединяване във фондация и тн. Всички вършат нещо. В България не знам по какъв начин стоят нещата, аз го върша първо тъй като съм учил в Австрия и пребивавам с 40 други момчета от разнообразни нации и националности и поради майка ми и Иван.
Тук в диалога се включва най-малкият наследник на Зорница, Георги, който е на 15 години.
Ти по какъв начин се чувстваш с тази активност на братята и майка си?
Георги: Със сигурност това придвижване е добрo, като морално излекуване за нея, за брат ми Иван. Тук в Несебър зимата е доста депресиращо и скучно. Когато запълниш всекидневието си с помагане на хора и благотворителни действия, ставаш по-добър човек. Харесва ми.
Ти сподели, че ти харесва като за майка ти и за Иван. А на теб самия харесва ли ти? Доколкото разбирам, ти също помагаш.
Георги: На мен ми харесва, тъй като в този момент е първият път, в който оказвам помощ на хора. Ние ходихме с него да оказваме помощ на български баби, купихме с наши пари храни. Кара те да се чувстваш изпълнен, когато окажеш помощ на някого в по-неравностойно състояние от теб. Харесва ми, удовлетворен съм от себе си и от нас като семейство.
Все отново, по какъв начин стартира всичко?
Зорница: Първия ден, в който оповестиха по новините, че има война и че тези хора потеглят насам, споделих на огромния ми наследник: „ Аз изкарах най-самотната си зима и имам желание да взема една майка с едно дете. “ И той сподели: „ О, не, не, майко “. Явно доста го е докоснало. Само той от децата ми споделя " майко ", а не " мамо ". " Ще вземем доста майки с доста деца, имаме я базата ". Тя обаче не е наша, тя е на майка ми, трябваше да я викнем незабавно, тя одобри доста добре концепцията, само че след това се уплаши. Много тежък физически труд. То е къща за посетители, не е хотел.
В новите времена на технологиите, когато човек може да се допре до всеки различен, е ужасно, няма никакви загради. Инстаграм било по-модерната платформа и Жорко ми споделя, че съм демоде, че обичам Facebook. Ванко разгласява, че имаме 47 жилището. И стана някакъв взрив. Откриха го доста хора. Още на другата заран в 8:30 получихме позвъняване от наша комшийка: “Ще приемете ли осем майки с осем деца? “ Аз изпитах наслада вътрешно, Иван подскочи да ги приема, той мислеше, че са на улицата, майка пък ми напряко ни увеличи звук. Явно се уплаши кой ще заплаща тока. Така и не пристигнаха тези осем майки.
После аз разгласих пост, там реагираха всички другари да ми доставят облекла и артикули и празният ми магазин, който очевидно по тази причина е бил празен 2 години, се пълнеше с всяка минута. Аз такова нещо не съм виждала. На 42 години съм. По-смислени 48 дни не съм имала като задоволеност, като всевъзможни усеща и на горест, и на наслада, и на подозрение. Не съм предполагала, че в положителното може да има такава конкуренция, както и че аз ще бъда съперничка на различен филантропичен център. Не съм предполагала, че ще бъда проверявана даже от комшийите си същинска ли съм, или подправена. Цяла България ми оказва помощ, изцяло непознати хора, доверие да ми бъдат дарени 480 одеяла, само че за жал комшийката ми споделя на известна инфлуенсърка в България: „ Не ги слушайте, в дома им има единствено две майки и две деца. “ Много бях щастлива, че два дни по-късно тя видя с очите си по какъв начин стопира рейс и слизат 40 майки с 40 деца, доста куфари в 2:30 през нощта. Това беше първата седмица. Сега към този момент всички хотелиери станаха съпричастни, нека министерството им заплати четиридесетте лв..
Настанихте ли в къщата майките?
Зорница: Настанихме двадесет майки и двадесет деца.
Това ли е центърът или имате още фамилии?
Зорница: Това е центърът, който е сериозен. Той е двуетажен, 200 квадрата, двора, три стаи в мазето, складово помещение гратис. Две фантазии иска ми се осъществен – 6-годишната ми фантазия да имам фондация поради моята сестра с недоразвитост на мозъка и пареза на червата. Когато съм ходила на персонални лечения и съм имала страхове един ден какво ще върша когато я наследя, за най-хубаво решение съм считала, че в случай че имам фондация и основа подобен дом за заболели деца, някак си персоналният ми живот има късмет да продължи. Защото с очите ми съм видяла, че баба ми и майка ми нямаха персонален живот, отглеждайки болната ми сестра.
Тъй като нещата станаха доста съществени, бях принудена да извърша тази моя фантазия за фондацията. Страшни премеждия да се сътвори нещо такова писмено. Записах синовете си и майка си, трябваше 100 лева да внасяме като първична. Много комплицирано. Сега още веднъж не можем да пуснем дарителската сметка, опасявам се, че ще изпусна непознатите хора, които копнеят да дадат финансова поддръжка, тъй като избрах името „ съпричастност “, само че за жал както когато се отваря компания, в случай че се повтаря, не може. Сега още веднъж ще вървя при нотариуса, при всички институции, с цел да пуснем „ Съпричастност за всички “, нека бъде утвърдено.
Как си обяснявате за какво някои хора откликват да оказват помощ, а други поставят смешни емотикончета при новините за гибел?
Зорница: Бях в десети клас, когато си купих книгата „ Колко сме разнообразни “. Всички сме разнообразни хора, със своите характери, образование и отзиви. Има хора, които ги допират чисто прочувствено, други, които са зле настроени – че имаме доста българи, нуждаещи се, а къде сме тръгнали да оказваме помощ. Има и трети, които бяха доста съпричастни, раздадоха всичко, което имаха и по-късно бяха извънредно разочаровани от поведението на останалите. А когато се разочароваме, към този момент не желаеме да сме толкоз съпричастни може би. Втората ми фантазия беше един ден да имам книга. Книга от родител към децата си, като обръщение. Дойде моментът, започнахме я книгата, като незаконен и недовършен психолог, по-голям стаж от този нямаше да видя в който и да е университет или лекция. Сама се подложих на тази процедура. Много е забавно, огромни уроци всеки ден.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ