В наши дни много хора, които се стичат в редиците

В наши дни доста хора, които се стичат в редиците на всевъзможни религии, зародили редом с придвижването Нова ера, някак са били подведени да повярват, че прошката е елементарно нещо. Прошката е елементарно нещо единствено в случай че се убедиш, че злото не съществува. А това просто не е по този начин.

Казват, че вместо да съдим хората, би трябвало да търсим положителното в тях, да търсим Бога в тях и да ги утвърждаваме. Винаги съм се отнасял недоверчиво към обобщаващи изказвания, тъй като те нормално са опростенчески и ти навличат неприятности. Един античен преподавател от сектата Суфи споделя: „ Когато споделям: „ “Плачете! “ – това не значи да плачете непрекъснато. Когато споделям: „ Не плачете! “ – нямам поради да се превърнете в шутове. “

За злощастие мнозина са повярвали, че да утвърждаваш значи да утвърждаваш постоянно положително. Съгласен съм, че през деветдесет % от времето тъкмо това би трябвало да вършим, само че може би в останалите 10 %, когато сме изправени пред някой като Хитлер, позитивното одобряване е най-лошата допустима линия на държание.

Позитивното одобряване е метод да избягваш да гледаш злото в очите. Сякаш казваш: „ Е, да, доведеният ми татко ме тормозеше в детските ми години, само че това се беше негова човешка уязвимост, нали е имал тежко детство. “ Прошката изисква да се изправиш лице в лице със злото. Тя значи да кажеш на доведения си татко: „ Това, което извърши по отношение на мен, е зло, без значение какви са били аргументите. Ти извърши закононарушение против мен. Знам го, само че все пак ти прощавам. “

Това към този момент по никакъв начин не е елементарно. Истинската амнистия е сложен, доста сложен развой, само че тя е безусловно нужна за психическото ни здраве.

Евтината амнистия

Мнозина страдат от казуса, който аз назовавам „ евтина амнистия “. При първото си идване при терапевта те декларират: „ Знам, че детството ми не беше идеално, само че родителите ми направиха всичко, което им беше по силите, и аз им прощавам. “ Но когато терапевтът ги поопознае, открива, че въобще не са дали прошка на родителите си. Просто са си внушили, че са го сторили.

При тези хора първата част от лечението се състои в това да изправят родителите си на съд. Това изисква доста труд. Изисква подготовка на обвиняването, подготовка на отбраната, след това обжалвания и контраобжалвания, до момента в който най-после се произнесе присъдата. Тъй като този развой е доста трудоемък, множеството хора избират разновидността с евтината амнистия. Но работата по същинската амнистия може да стартира единствено след произнасянето на присъдата „ отговорен “: „ Не, родителите ми не направиха всичко, което им беше по силите. Можеха да се оправят по-добре. Те направиха закононарушение по отношение на мен. “

Не можеш да простиш на някого за закононарушение, което не  е направил. Само откакто бъде разгласен за отговорен, може да има и помилван.

Обвинения и мазохизъм

Много хора, които стартират терапия, страдат от мазохизъм. Под мазохизъм нямам поради, че извличат полово наслаждение от физическата болежка, а просто че по някакъв чудноват метод са хронически саморазрушителни. Ето един характерен образец: ослепителен, способен мъж се издига бързо в своята област, само че когато на двадесет и шест годишна възраст таман би трябвало да стане най-младият вицепрезидент на компанията, прави нещо безусловно безобразно, проваля всичко и го уволняват. Понеже е ужасно образован, незабавно го назначават в друга компания, издига се мълниеносно и на двадесет и осем годишна възраст, таман преди да го покачат, още веднъж прави нещо безобразно, проваля всичко и го уволняват. Когато това се случва за трети път, той стартира да схваща, че следва някакъв продължителен саморазрушителен, мазохистичен модел на държание.

Друг подобен образец е красивата, блестяща, чаровна и способена жена, която непрекъснато се захваща с несъответствуващи мъже. Хората, които следват сходни хронични саморазрушителни модели на държание, постоянно са жертви на евтината амнистия. Те постоянно споделят: „ О, детството ми не беше идеално, само че родителите ми направиха всичко, което им беше по силите. “

За да разберете за какво евтината амнистия просто не прави никаква работа и за какво същинската амнистия е жизненоважна, с цел да не попадате в сходни саморазрушителни клопки, дано първо ви обясня какво се крие под този механизъм. Най-добрият метод за пояснение, който ми е прочут, е посредством прозрение в психодинамиката на децата, тъй като това, което се счита за психопатология, или умствено заболяване при възрастните, нерядко е изцяло обикновено при децата. Да вземем четиригодишния Джони, който желае да си прави формички от пясък на пода на дневната. Но мама споделя:
– Не, Джони, не може.
– Може! – упорства Джони.
– Не, не може – упорства мама.

И по този начин, Джони изтупурква нагоре по стълбите насълзен, отива си в стаята, затръшва вратата и стартира да хлипа. След пет минути престава да реве, само че си остава в стаята и след още половин час майка му взема решение, че би трябвало да направи нещо, с цел да го поразвесели. Тя знае, че повече от всичко на света Джони обича сладолед в шоколадени вафлени фунийки и с доста обич му подготвя една и му я отнася горе. Джони към момента се сърди в ъгъла на стаята си.

– Ето, Джони, направих ти сладолед в шоколадена фунийка – споделя майката.
– Не желая! – ревва Джони и избива фунийката от ръката й.

Ето, това е мазохизъм. На Джони му оферират нещо, което обича повече от всичко на света, и той го отхвърля. Защо? Очевидно, тъй като в този миг Джони повече ненавижда майка си, в сравнение с обича сладолед. Точно това е мазохизмът. Той постоянно е затулен садизъм. Прикрита ненавист. Прикрита гняв.

Хората, които следват този саморазрушителен модел, когато стартират терапия, играят играта на обвинявания. На някакаво подсъзнателно равнище те споделят: „ Виждаш ли по какъв начин ме изпортиха родителите ми! “ (защото нормално са родителите). Най-силният им претекст е да покажат на света по какъв начин тези негодници са ги изпортили. А в случай че бяха здрави и заможни, в случай че браковете им бяха сполучливи и децата им – прелестни, по какъв начин ще могат да кажат: „ Вижте по какъв начин ме изпортиха. “ Не могат, нали?

Нуждата от амнистия

Един мой пациент, чиито родители бяха създали детството му същински пъкъл и който работеше върху това, ми сподели:
– Знаете ли, бих могъл да им простя, в случай че мога да ида и да им кажа, че постоянно са ми причинявали болежка, и те ми се извинят. Или най-малко в случай че ме чуят. Но в случай че ида и им кажа по какъв начин са ме наранили, те ще кажат, че си изобретявам. Дори няма да изискат да си спомнят какво са ми сторили. Аз изпитах цялата болежка. Те ми я предизвикаха, без да почувстват нищо. А вие очаквате аз да им простя, на тях?
– Да – отвърнах аз.

Защото това е належащо за изцелението. Макар да е мъчително. На такива пациенти би трябвало да изяснявам, че ще си останат „ развалени хора “, до момента в който не простят на родителите си, без значение дали те ще им се извинят, без значение дали ще ги изслушат.

Пациентите, които се опълчват на нуждата от същинска амнистия, ми излагат избрани общоприети причини. Питат ме:
– Защо би трябвало да приказваме за всички тези неприятни неща? Винаги приказваме за неприятното, което са създали родителите ми, а това в действителност е незаслужено по отношение на тях. Знаете ли, те правеха и хубави неща. Няма равновесие.

А аз им давам отговор:
– Разбира се, че родителите ви са правили и хубави неща. Ако не друго, вас ви има на света, а нямаше да е по този начин, в случай че не бяха създали най-малко едно положително нещо. А концентрираме вниманието си върху неприятните неща поради закона на Сътън.

Тогава пациентът ме поглежда неразбиращо:
– Закона Сътън ли?

И аз изяснявам:
– Да, това е закон, наименуван на името на Уили Сътън, фамозен нарушител. Когато един публицист го попитал за какво обира банки, той отвърнал: „ Защото там са парите. “

Ние, психотерапевтите, концентрираме вниманието си върху неприятното, тъй като там е развръзката на нещата – не за нас, а за пациентите ни, тъй като там са раните и белезите, там има потребност от лекуване.

Още по-примитивен мотив, който постоянно слушам от пациенти при първото им идване, е: „ Защо да се ровим в предишното? Защо просто не забравим това? “

Защото нищо не можем да забравим. Не можем да забравяме същински. Можем единствено същински да прощаваме, въпреки че с цел да избегнем тежкия труд, който изисква прошката, постоянно се опитваме да прогоним оскърблението от съзнанието си.

Без да подценяваме обстоятелството, че от време на време хората си измислят мемоари, допустимо е благодарение на психологическия механизъм, наименуван изтласкване, неумишлено да се заличи от паметта споменът за нещо, което се е случило. Не можем умишлено да си го спомним, само че то не изчезва. Всъщност се трансформира в фантом, който ни преследва и прави нещата по-лоши, в сравнение с в случай че го помнехме.

Възможно е да вземем за пример дами, които редовно са били полово унизени в продължение на две-три години от родни или доведени татковци, фактически да не помнят това. Те даже не си спомнят, че това се е случило, тъй като са го изтласкали. Но в последна сметка стигат до терапия, нормално тъй като връзките с сътрудниците им не вървят добре. Преживяването от детството, което не могат да си спомнят, продължава да ги преследва.

Затова споделям на пациентите си, че не можем да забравим същински нищо, което ни се е случило. Най-доброто, което можем да сторим, е да си разчистим сметките с него дотам, че да можем да си го спомняме без болежка. Затова първата стъпка под закрилата на лечебния съюз сред пациент и доктор е пациентът да си спомни закононарушенията, които са осъществени по отношение на него. Тогава идва гневът. Той е неминуем, както са неизбежни съдът и назоваването на закононарушенията. Но от един миг нататък, колкото по-дълго се вкопчвате в този яд, толкоз по-дълго сами ще си причинявате болежка.

Процесът на прошката, а в действителност основната причина за прошката имат егоистични корени. Ние прощаваме на другите не поради тях. Те надали знаят, че се нуждаят от амнистия. Едва ли си спомнят какво са направили. Вероятно ще кажат: „ Само си измисляш “. Възможно е даже към този момент да не са сред живите. Ние прощаваме поради себе си. Заради личното си здраве. Защото в случай че продължим да се подчиняваме на гнева, ще спрем да се развиваме и душите ни ще залинеят.

Избрано от: Морган Скот Пек: „ Изкуството да бъдеш господ “ II
Изображение:  Duarte Vitoria