Командарев: 1000 чакат за нови органи, 4000 нямат надежда
* В " Живот от живота " показахме хората, които чакат някой да върне усмивките им * Следващият ми филм ще е за Ало-измамите, споделя режисьорът Стефан Командарев
- Господин Командарев, по какъв начин се роди концепцията за документалния филм „ Живот от живота “? Вие засегнахте кино лентата си за донорството още в и гралния филм „ Посоки “.
- Благодаря за въпроса, Вие първа вършиме връзката сред тези два кино лентата, оикновено се постанова аз да я върша. Всъщност тъкмо от там стартира връзката – когато писахме сюжета на „ Посоки “, ние със сценариста на кино лентата Симеон Венциславов взехме решение да проведем диалози с лекар Мариана Симеонова, тогавашната шефка на Агенцията по трансплантациите, и с Георги Пеев, който е единственият българин с два трансплантирани органа, сърце и бъбрек, и единствен европейски и международен вицешампион по разнообразни дисциплини по плуване за трансплантирани хора.
Те ни вкараха в тази тематика, възпламениха ни за тази идея.
- Как намерихте героите си, мъчно ли е да се работи с хора, които евентуално са обезверени, а и не са професионални артисти?
- Аз открих както трансплантирани хора, по този начин и такива, които са в листата за чакащи. И парадоксално, в тях има доста мощна жадност за живот. На тези, които чакат у нас, не им е елементарно – доста от тях чакат нещо да се случи с тях в чужбина. Но никога не бих споделил, че това са хора обезверени. Те са хора, които чакат във всеки миг телефонът за звънне и да тръгнат.
Но за кино лентата хората, които чакат, изиграха изключително значима роля, тъй като ние ги извадихме от анонимност. Защото когато я има по този начин наречената донорска обстановка някъде в България, има и някаква неопределеност – къде ще отидат тези органи. В нашия филм околните на хората, които си отиват от този свят, могат да видят хората, които чакат тези органи – със страданията им, с очите им.
Във кино лентата могат да видят Дани, Марияна, Неделчо, Ачо и да знаят за какво се случва всичко това.
- От друга страна, бъбрек можеш да получиш от непосредствен, само че донорската обстановка значи някой да почине, с цел да живее някой различен.
- Да, донор може да бъде, както в тази ситуация на Георги Пеев, майката, може да бъде брат, татко. Но когато става дума за сърце, бял дроб, тънки вътрешности, наложително е да е трупен донор и по тази причина у нас би трябвало да се развие културата това да бъде полезност, а не някакво изключение.
Както споделя Георги Пеев в нашия филм, фантазията му, а и освен неговата, и моята е да няма листа на чакащи за донорство. Хората, които имат потребност от органи, да ги получат в границите на къс интервал, както по принцип се случва в границите на естествените европейски страни.
- А огромна ли е листата на чакащите?
- Официалната листа на чакащите е над 1000 души. Защото в тази листа влизат хора, а за жал и излизат, макари не по най-хубавия метод. Но аз бях шокиран, когато разбрах, че в България има 5000 души, които вървят на хемодиализа, което значи, че 4000 не са се записали в листа на чакащите, тъй като не виждат смисъл и не виждат вяра, че нещо там може да се случи. Един от нашите герои, Неделчо, е в листа за чакащи от 2005-та година
- Споменахте, че някои от Вашите герои си вършат интервенциите отвън България. Има ли интервенция, която не може да бъде направена у нас?
- Някои от героите във кино лентата в действителност получават донор от родител, само че все пак избират транспантацията да стане в чужбина. На в въпрос за какво, в случай, че ще би трябвало да пратят в допълнение за лекуването, те ни изясняват, че у нас се вършат няколко трансплантации на година, а в Турция са 12 дневно. Разликата е очевадна. Иначе в България беше направена една, или най-вече две трансплантации на бял дроб, което е крайтно незадоволително.
- А по какъв начин Ви обясниха лекарите какво отблъсква бизките на евентуалните донори? Какво ги отхвърля от даряването на органи?
- Алтернативата е огънят на крематориума и червеите в гробищата. Но публичните настройки не са задоволително положителни и това е цялост от доста аргументи. България е бедна страна, а в една бедна страна обществената тъкан стартира да се разпада и изчезва. Една тъкан, която се назовава доверие. Хората нямат доверие на здравната система, даже когато им предлага безвъзмездна ваксина за една подла болест. С този филм ще се опитаме да покажечм по какъв начин се случва една донорска обстановка. В нея са ангажирани голямо количество медицински личен състав – процедурата е толкоз прецизна, че няма никакъв метод за измами или лекарски неточности.
Филмът ще покаже действителността, тъй като досега в действителност има доста отводи от близки да подаряват. От друга страна, България е преди всичко по броя донори, които не стават донори – ние сме на челните места по починали от пътнотранспорни катастрофи, или инфаркти и инсулти. Но те не стават донори.
Най-добри в донорско отношение са страни като Испания, Англия. У нас към момента информацията, че фамилията на някого е решило да подари органите му, е част от новините като някакво необикновено събитие. Неслучайно давам за образец Испания, чиито координатори по донорство се занимават единствено с това. Докато у нас това са нормално лекари с други специалности, които се задействат единствено в обстановка, че е налице донорска обстановка. В Испания единствения път, когато се заприказва в медиите за трансплантация, бе когато те сложиха връх – 38 трансплантации в един ден.
- Ще тръгне ли филмът по кината?
- Да след което Българска национална телевизия, като копродуцент на кино лентата, ще го излъчи. Целта е да стигне до колкото може повече хора.
- А какво става с третия филм от поредицата Ви „ Посоки “ и „ В кръг “ - за таксиметровите водачи и служителите на реда?
- Надяваме се да го снимаме след Нова година, въпреки че бяхме възнамерявали фотосите да стартират през ноември. Но имаше пробеми, Националният кино център спря да работи. В другите страни по времето на локдауна подкрепиха актьорите, само че при нас взеха решение да бъдат радикални и стопираха всички помощи. Филмът ще е отдаден на „ Ало-измамите “ и на пенсионерите и техните проблеми като цяло.
- Господин Командарев, по какъв начин се роди концепцията за документалния филм „ Живот от живота “? Вие засегнахте кино лентата си за донорството още в и гралния филм „ Посоки “.
- Благодаря за въпроса, Вие първа вършиме връзката сред тези два кино лентата, оикновено се постанова аз да я върша. Всъщност тъкмо от там стартира връзката – когато писахме сюжета на „ Посоки “, ние със сценариста на кино лентата Симеон Венциславов взехме решение да проведем диалози с лекар Мариана Симеонова, тогавашната шефка на Агенцията по трансплантациите, и с Георги Пеев, който е единственият българин с два трансплантирани органа, сърце и бъбрек, и единствен европейски и международен вицешампион по разнообразни дисциплини по плуване за трансплантирани хора.
Те ни вкараха в тази тематика, възпламениха ни за тази идея.
- Как намерихте героите си, мъчно ли е да се работи с хора, които евентуално са обезверени, а и не са професионални артисти?
- Аз открих както трансплантирани хора, по този начин и такива, които са в листата за чакащи. И парадоксално, в тях има доста мощна жадност за живот. На тези, които чакат у нас, не им е елементарно – доста от тях чакат нещо да се случи с тях в чужбина. Но никога не бих споделил, че това са хора обезверени. Те са хора, които чакат във всеки миг телефонът за звънне и да тръгнат.
Но за кино лентата хората, които чакат, изиграха изключително значима роля, тъй като ние ги извадихме от анонимност. Защото когато я има по този начин наречената донорска обстановка някъде в България, има и някаква неопределеност – къде ще отидат тези органи. В нашия филм околните на хората, които си отиват от този свят, могат да видят хората, които чакат тези органи – със страданията им, с очите им.
Във кино лентата могат да видят Дани, Марияна, Неделчо, Ачо и да знаят за какво се случва всичко това.
- От друга страна, бъбрек можеш да получиш от непосредствен, само че донорската обстановка значи някой да почине, с цел да живее някой различен.
- Да, донор може да бъде, както в тази ситуация на Георги Пеев, майката, може да бъде брат, татко. Но когато става дума за сърце, бял дроб, тънки вътрешности, наложително е да е трупен донор и по тази причина у нас би трябвало да се развие културата това да бъде полезност, а не някакво изключение.
Както споделя Георги Пеев в нашия филм, фантазията му, а и освен неговата, и моята е да няма листа на чакащи за донорство. Хората, които имат потребност от органи, да ги получат в границите на къс интервал, както по принцип се случва в границите на естествените европейски страни.
- А огромна ли е листата на чакащите?
- Официалната листа на чакащите е над 1000 души. Защото в тази листа влизат хора, а за жал и излизат, макари не по най-хубавия метод. Но аз бях шокиран, когато разбрах, че в България има 5000 души, които вървят на хемодиализа, което значи, че 4000 не са се записали в листа на чакащите, тъй като не виждат смисъл и не виждат вяра, че нещо там може да се случи. Един от нашите герои, Неделчо, е в листа за чакащи от 2005-та година
- Споменахте, че някои от Вашите герои си вършат интервенциите отвън България. Има ли интервенция, която не може да бъде направена у нас?
- Някои от героите във кино лентата в действителност получават донор от родител, само че все пак избират транспантацията да стане в чужбина. На в въпрос за какво, в случай, че ще би трябвало да пратят в допълнение за лекуването, те ни изясняват, че у нас се вършат няколко трансплантации на година, а в Турция са 12 дневно. Разликата е очевадна. Иначе в България беше направена една, или най-вече две трансплантации на бял дроб, което е крайтно незадоволително.
- А по какъв начин Ви обясниха лекарите какво отблъсква бизките на евентуалните донори? Какво ги отхвърля от даряването на органи?
- Алтернативата е огънят на крематориума и червеите в гробищата. Но публичните настройки не са задоволително положителни и това е цялост от доста аргументи. България е бедна страна, а в една бедна страна обществената тъкан стартира да се разпада и изчезва. Една тъкан, която се назовава доверие. Хората нямат доверие на здравната система, даже когато им предлага безвъзмездна ваксина за една подла болест. С този филм ще се опитаме да покажечм по какъв начин се случва една донорска обстановка. В нея са ангажирани голямо количество медицински личен състав – процедурата е толкоз прецизна, че няма никакъв метод за измами или лекарски неточности.
Филмът ще покаже действителността, тъй като досега в действителност има доста отводи от близки да подаряват. От друга страна, България е преди всичко по броя донори, които не стават донори – ние сме на челните места по починали от пътнотранспорни катастрофи, или инфаркти и инсулти. Но те не стават донори.
Най-добри в донорско отношение са страни като Испания, Англия. У нас към момента информацията, че фамилията на някого е решило да подари органите му, е част от новините като някакво необикновено събитие. Неслучайно давам за образец Испания, чиито координатори по донорство се занимават единствено с това. Докато у нас това са нормално лекари с други специалности, които се задействат единствено в обстановка, че е налице донорска обстановка. В Испания единствения път, когато се заприказва в медиите за трансплантация, бе когато те сложиха връх – 38 трансплантации в един ден.
- Ще тръгне ли филмът по кината?
- Да след което Българска национална телевизия, като копродуцент на кино лентата, ще го излъчи. Целта е да стигне до колкото може повече хора.
- А какво става с третия филм от поредицата Ви „ Посоки “ и „ В кръг “ - за таксиметровите водачи и служителите на реда?
- Надяваме се да го снимаме след Нова година, въпреки че бяхме възнамерявали фотосите да стартират през ноември. Но имаше пробеми, Националният кино център спря да работи. В другите страни по времето на локдауна подкрепиха актьорите, само че при нас взеха решение да бъдат радикални и стопираха всички помощи. Филмът ще е отдаден на „ Ало-измамите “ и на пенсионерите и техните проблеми като цяло.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ