Аматьорите Захариева и Каракачанов объркват политиката към Скопие
В дипломацията е еднообразно значимо да знаеш какво, по кое време и пред кого да приказваш, както и какво, по кое време и пред кого да премълчиш. Това са умения, които се овладяват след дългогодишна процедура в дипломатическата работа. Неслучайно експертите в тази област биват наричани „ дипломати от кариерата ”.
От тази позиция няма кой знае какво да чакаме от сегашния ни външен министър Екатерина Захариева. Едва ли е останал човек у нас, който да помни за какво министър председателят Бойко Борисов избра цялостен дилетант като нея да оглави българската дипломация. Ако се помъчим сами да търсим претекстовете му, няма да открием друго с изключение на близостта на Захариева до ГЕРБ (датираща от времето, когато работеше за администрацията на президента Росен Плевнелиев). Липсата на подготовка можеше да й бъде простена, в случай че имаше най-малко някакъв опит във връзка с интернационалната политика. Ала го няма.
И когато обкръжението на Захариева не може да компенсира минусите й,
тогава се получават гафове – като, което първият ни посланик даде за немското издание „ Ди Велт ”. То ще се запомни само с несполучливия й опит да разобличи тъмната страна на Северна Македония – носталгията по комунистическа Югославия. Заслужава си думите на външния ни министър да се цитират напълно: „ Те бяха и много брутални към мен, когато се осмелих да подлагам на критика честването на 40-годишнината от гибелта на един от най-мрачните диктатори – Тито, който е умъртвил до 1.7 млн. души в някогашна Югославия за по-малко от 10 години. И към момента го почитат. Кметът на Скопие (Петре Шилегов – бел.ред.) е партиен другар на Заев (Зоран Заев, министър председателят на Северна Македония – бел.ред.). След това към този момент не бях толкоз известна там. Но това е все едно кметът на Берлин да предложи да се празнува гибелта на Хитлер. “
Ясно е, че задачата на изявлението пред известната немска медия е да разпространява българската позиция. Безспорно е, че обезверено се нуждаем от това. Каузата ни е едва позната и мъчно разбираема за останалите страни-членки на Европейски Съюз. В западните столици считат войната сред София и Скопие за дребнава свада сред периферни нации, която спъва огромни геополитически кроежи за бъдещето на Европа. Това прави позицията ни изключително уязвима сега, когато водеща членка на съюза като Германия се пробва да даде подтик на европейската интеграция. Защото към този момент не става въпрос за двустранен проблем сред България и Северна Македония. А за проблем с европейски измерения, защото препятства разширението на Европейски Съюз.
Затова най-после се оказа, че ние сме неприятните герои в тази история –
като спряхме старта на договарянията сред съюза и Северна Македония, излезе, че пречим на европейското обединяване. Несъмнено с това София е подразнила Берлин. Там чакаха, че немското председателство на Европейски Съюз ще открие триумфално началото на договарянията до края на 2020 година В Скопие пък разчитаха, че кабинетът „ Борисов ” няма да се осмели да разочарова околните си немски сътрудници. В България обаче надвиха други съображения – наближават избори, а нашите ръководещи са наясно, че рейтингът им пада поради рецесията, както и че множеството българи мощно се нервират от арогантността на комшиите. Затова държавното управление ни отхвърли да даде зелена светлина за старт на договарянията. Екатерина Захариева наподобява е сметнала, че би трябвало да изясни дейностите на България на немската общност, която няма концепция какво разделяме със Северна Македония. И реши да даде такова пояснение посредством „ Ди Велт ”.
Ползата от медийната изява на Захариева обаче е най-малкото противоречива. Сравнението на Тито с Хитлер (неособено правилно, сред другото) единствено ще уязви и раздразни югославските носталгици в Скопие. В същото време обаче смъкна българската страна на същото ниско равнище, на което се намират и българомразците от другата страна на границата. Освен това сходни зле подбрани нападки рискуват да ни навредят пред членки на Европейски Съюз като Словения и Хърватия. Това са някогашни югорепублики, където споменът за Тито е жив, а позицията на македонистите е по-благосклонно призната от нашата.
По-важното е, че даже премерените изяви пред непознатите медии не стигат.
Българската страна би трябвало да притегли за нашата идея историци, политици и неправителствени организации с интернационален престиж. Само по този начин може да получи тежест, каквато сега й липсва. В Скопие схващат смисъла на сходна поддръжка и промотират позицията си пред всеки, който е податлив да ги изслуша. И сполучливо основават усещането, че единствено инатът на София възпира разширението на Европейски Съюз. Това въодушевление, някогашен държавен секретар на Съединени американски щати. В американския конгрес Олбрайт обществено дефинира българската позиция като „ покруса, подбудена от вътрешни аргументи ”. А ние от кое място ще намерим политик на международно равнище като Олбрайт, който да изясни за какво вършим това, което вършим?
Международна поддръжка по всички вероятни канали – политически, интелектуални и други – това е факторът, който може да повлияе върху европейските държавни управления. Тяхното мнение българската страна би трябвало да обърне в своя изгода. Защото политиците и дипломатите действително взимат решенията по евроинтеграцията – не необятната общност в чужбина, която (може би) чете „ Ди Велт ”.
Дори и Захариева да разбере това, надали нещо ще се промени.
По македонския въпрос нейната отговорност е поделена с вицепремиера Красимир Каракачанов. Така реши Бойко Борисов, явно с цел да резервира стабилността на обединението си като задоволи желанието на съдружника си да се намесва директно във външната политика на страната. А Каракачанов очевидно употребява опцията, с цел да повдигне реномето на своята партия Вътрешна македонска революционна организация, която е застрашена да изпадне от Народното събрание. Затова и не пести тежките думи по отношение на Скопие – пред българските медии, с цел да го чуят българските гласоподаватели, несъмнено, на него " Ди Велт " не му би трябвало. С такива водачи каква дипломация можем да чакаме?
От тази позиция няма кой знае какво да чакаме от сегашния ни външен министър Екатерина Захариева. Едва ли е останал човек у нас, който да помни за какво министър председателят Бойко Борисов избра цялостен дилетант като нея да оглави българската дипломация. Ако се помъчим сами да търсим претекстовете му, няма да открием друго с изключение на близостта на Захариева до ГЕРБ (датираща от времето, когато работеше за администрацията на президента Росен Плевнелиев). Липсата на подготовка можеше да й бъде простена, в случай че имаше най-малко някакъв опит във връзка с интернационалната политика. Ала го няма.
И когато обкръжението на Захариева не може да компенсира минусите й,
тогава се получават гафове – като, което първият ни посланик даде за немското издание „ Ди Велт ”. То ще се запомни само с несполучливия й опит да разобличи тъмната страна на Северна Македония – носталгията по комунистическа Югославия. Заслужава си думите на външния ни министър да се цитират напълно: „ Те бяха и много брутални към мен, когато се осмелих да подлагам на критика честването на 40-годишнината от гибелта на един от най-мрачните диктатори – Тито, който е умъртвил до 1.7 млн. души в някогашна Югославия за по-малко от 10 години. И към момента го почитат. Кметът на Скопие (Петре Шилегов – бел.ред.) е партиен другар на Заев (Зоран Заев, министър председателят на Северна Македония – бел.ред.). След това към този момент не бях толкоз известна там. Но това е все едно кметът на Берлин да предложи да се празнува гибелта на Хитлер. “
Ясно е, че задачата на изявлението пред известната немска медия е да разпространява българската позиция. Безспорно е, че обезверено се нуждаем от това. Каузата ни е едва позната и мъчно разбираема за останалите страни-членки на Европейски Съюз. В западните столици считат войната сред София и Скопие за дребнава свада сред периферни нации, която спъва огромни геополитически кроежи за бъдещето на Европа. Това прави позицията ни изключително уязвима сега, когато водеща членка на съюза като Германия се пробва да даде подтик на европейската интеграция. Защото към този момент не става въпрос за двустранен проблем сред България и Северна Македония. А за проблем с европейски измерения, защото препятства разширението на Европейски Съюз.
Затова най-после се оказа, че ние сме неприятните герои в тази история –
като спряхме старта на договарянията сред съюза и Северна Македония, излезе, че пречим на европейското обединяване. Несъмнено с това София е подразнила Берлин. Там чакаха, че немското председателство на Европейски Съюз ще открие триумфално началото на договарянията до края на 2020 година В Скопие пък разчитаха, че кабинетът „ Борисов ” няма да се осмели да разочарова околните си немски сътрудници. В България обаче надвиха други съображения – наближават избори, а нашите ръководещи са наясно, че рейтингът им пада поради рецесията, както и че множеството българи мощно се нервират от арогантността на комшиите. Затова държавното управление ни отхвърли да даде зелена светлина за старт на договарянията. Екатерина Захариева наподобява е сметнала, че би трябвало да изясни дейностите на България на немската общност, която няма концепция какво разделяме със Северна Македония. И реши да даде такова пояснение посредством „ Ди Велт ”.
Ползата от медийната изява на Захариева обаче е най-малкото противоречива. Сравнението на Тито с Хитлер (неособено правилно, сред другото) единствено ще уязви и раздразни югославските носталгици в Скопие. В същото време обаче смъкна българската страна на същото ниско равнище, на което се намират и българомразците от другата страна на границата. Освен това сходни зле подбрани нападки рискуват да ни навредят пред членки на Европейски Съюз като Словения и Хърватия. Това са някогашни югорепублики, където споменът за Тито е жив, а позицията на македонистите е по-благосклонно призната от нашата.
По-важното е, че даже премерените изяви пред непознатите медии не стигат.
Българската страна би трябвало да притегли за нашата идея историци, политици и неправителствени организации с интернационален престиж. Само по този начин може да получи тежест, каквато сега й липсва. В Скопие схващат смисъла на сходна поддръжка и промотират позицията си пред всеки, който е податлив да ги изслуша. И сполучливо основават усещането, че единствено инатът на София възпира разширението на Европейски Съюз. Това въодушевление, някогашен държавен секретар на Съединени американски щати. В американския конгрес Олбрайт обществено дефинира българската позиция като „ покруса, подбудена от вътрешни аргументи ”. А ние от кое място ще намерим политик на международно равнище като Олбрайт, който да изясни за какво вършим това, което вършим?
Международна поддръжка по всички вероятни канали – политически, интелектуални и други – това е факторът, който може да повлияе върху европейските държавни управления. Тяхното мнение българската страна би трябвало да обърне в своя изгода. Защото политиците и дипломатите действително взимат решенията по евроинтеграцията – не необятната общност в чужбина, която (може би) чете „ Ди Велт ”.
Дори и Захариева да разбере това, надали нещо ще се промени.
По македонския въпрос нейната отговорност е поделена с вицепремиера Красимир Каракачанов. Така реши Бойко Борисов, явно с цел да резервира стабилността на обединението си като задоволи желанието на съдружника си да се намесва директно във външната политика на страната. А Каракачанов очевидно употребява опцията, с цел да повдигне реномето на своята партия Вътрешна македонска революционна организация, която е застрашена да изпадне от Народното събрание. Затова и не пести тежките думи по отношение на Скопие – пред българските медии, с цел да го чуят българските гласоподаватели, несъмнено, на него " Ди Велт " не му би трябвало. С такива водачи каква дипломация можем да чакаме?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ