Дончо Папазов: Човек има дарбата да променя смисъла на живота си
В актива му в резюме: Пет експедиции “Планктон ”, измежду които първата с елементарна рибарска лодка, а идващите три с стандартни корабни избавителни лодки, всички наречени “Джу ”, в Черно море, през Атлантика и Пасифика, и с яхтата “Тивия ” към света. “Невъзможният път ” с яхтата “Тивия ” през 1988-а. През годините на плаванията той работеше в теоретичен институт, а след това като основен редактор и основен продуцент в Телевизионно кино творчество на единствената у нас през тези години Българска национална телевизия.
Да се разбираш с някого, това значи да имате общ език, стойностна система, близки усети и съждения. Това е да се обичате и да се търсите, а когато се намерите, да ви е радостно, че още веднъж сте дружно.
С Дончо и Джу ме свързваше остаряло фамилно другарство
Изпращах ги и ги посрещах от плаванията. Стисках им палци, редях заклинания, обичах ги и ги чаках да се завърнат. Завръщането им се превръщаше в суперкупон в името на живота. Бяхме техни правилни другари.
Когато Дончо потегли повторно да обикаля света с фамозната “Тивия”, само че към този момент самичък, моите мемоари за него изглеждаха почти по този начин: Дончо ухилен, с разтворени за прегръдка ръце, върви отсреща ми. Метнал през рамо кожената си чанта, крачи нанякъде. Дончо и далматинецът Роки зяпат книги на площад “Славейков”.
Слиза от следващото си колело и го връзва за тръба, дърво, парапет. Всички предходни колела му изчезваха от улицата. Последното го откраднаха от входа на кооперацията, в която живееха.
Дончо на созополския пристан преди тръгването си с алпиниста Методи Савов, който го придружи до Буенос Айрес. Беше доста ядосан на себе си и на всички останали.
Дончо, ухилен и разпръснат на аерогара София след дългия полет от Аржентина.
Виждам последното лято в Созопол, преди той да вземе окончателното решение за самотното си околосветско корабоплаване. Бяхме огромна компания. За първи път откогато ходехме заедно на море, неизчерпаемото му възприятие за комизъм не напираше, с цел да раздвижи мозъците ни или да ни разсмее. Всъщност единствено няколко индивида от неговото обграждане се усещаха обикновено под обстрела на “интимните “ му въпроси. Той искаше безусловно да чуе отговора. За него това беше самобитен тест за просветеност, която той ценеше най-вече като качество на мозъка, дружно с възприятието за комизъм.
Интелектуално нападателен е и му е невероятно да си поддържа връзка добродушно
Всеки диалог с него е интелектуално стълкновение и тежко му, който не го издържи. Нашият другар подхващаше благо и общително жертвата си оттук-оттам, като не й даваше време да се опомни. Ако събеседникът се окажеше не доста комплициран, само че прелестен човек, Дончо милосърдно кандисваше и се оттегляше. Но за оня, който му свикнеше, той се превръщаше в незаместим събеседник. Определени познати на мореплавателя твърдяха, че в същността си той не е бил оня куртоазен човек, за който умеел да се показа. Това бяха хора, чийто чоп ги е срещнал с него на яхта и по стичане на събитията те се бяха трансформирали в негови персонални юнги. След редица морски преживелици от персонален темперамент не се стараеха да се срещат постоянно с него на сушата. Дончо пък, след капитанските си изригвания, прочувствен негативен заряд, който се разреждал на оскъдната повърхност по време на корабоплаване, омеквал доста бързо и съвсем губел спомен за недоразумението. При естествени условия той обича да го обичат и когато усети топли нотки към особата си, най-често е деликатен и безоблачен. Бих се похвалила, че никой в моя живот не ми е подарявал толкоз доста цветя, колкото Дончо. И освен на мен.
“Човек има дарбата да трансформира смисъла на живота си. За мен той е постоянно обвързван с положителното, а то може да бъде проявено в разнообразни области. Свестните хора се отличават от вторачените в материалното по това, че са безкористни” - твърди той.
Ние на вятъра се опитвахме да отгатнем повода за Дончовата отчужденост. Той предизвикваше общото ни състрадание, макар че в никакъв случай не си беше разрешавал да изпадне в обстановка, че да бъде ожалван. Дали не се беше заседял допълнително и свободолюбивата му душа не прескачаше границите на всекидневието, с цел да се среща с дълбоката вода, с ветровете и бурите? Ако беше по този начин, този тип носталгия се лекува единствено с едно - с ново корабоплаване. Точно за тези настроения се е досещала Джу, когато му е дала обещание “дълбок тил”. Дончо знаеше точния смисъл на това заричане. Когато заяви решението си, той беше към този момент спокоен - единствено дето пръстите му шареха нагоре-надолу по океанските карти, търсеха и нежно обрисуваха розите на ветровете. Оживи се лицето му, стегна се походката му. Дончо заживя с реализирането на фантазията си. Ние се питахме - ще успее ли, не е ли леко възрастен за това тестване. Хипертоникът Дончо се усмихваше, че е “ОК” и ще живне още повече в океана. Живна, несъмнено, и
направи първата в света без прекъсване в пристанище самотна обиколка през нос Хорн
“Невъзможният път” праволинейно на юг от “ревящите четиридесет” продължи 100 шестдесет и четири денонощия - от 1 януари 1988 до 13 юни същата година.
И в този момент ми настръхва косата, когато си спомня по какъв начин на един стадий от плаването “Тивия” се пълнеше с вода, Дончо я изгребваше непрекъснато с кофи, а ние към радиостанциите на МЕИ чувахме единствено “Не съм спал, не съм спал, не съм спал”... Разбира се, оправи се и с това. Да се чудиш от кое място толкоз доста душевна мощ и воля у човек, отраснал в най-хубавите условия за времето си, с всички капризи и писъци на актуалната за това време техника, като телефон и автомобил.
Детелина БАРУТЧИЕВА
Да се разбираш с някого, това значи да имате общ език, стойностна система, близки усети и съждения. Това е да се обичате и да се търсите, а когато се намерите, да ви е радостно, че още веднъж сте дружно.
С Дончо и Джу ме свързваше остаряло фамилно другарство
Изпращах ги и ги посрещах от плаванията. Стисках им палци, редях заклинания, обичах ги и ги чаках да се завърнат. Завръщането им се превръщаше в суперкупон в името на живота. Бяхме техни правилни другари.
Когато Дончо потегли повторно да обикаля света с фамозната “Тивия”, само че към този момент самичък, моите мемоари за него изглеждаха почти по този начин: Дончо ухилен, с разтворени за прегръдка ръце, върви отсреща ми. Метнал през рамо кожената си чанта, крачи нанякъде. Дончо и далматинецът Роки зяпат книги на площад “Славейков”.
Слиза от следващото си колело и го връзва за тръба, дърво, парапет. Всички предходни колела му изчезваха от улицата. Последното го откраднаха от входа на кооперацията, в която живееха.
Дончо на созополския пристан преди тръгването си с алпиниста Методи Савов, който го придружи до Буенос Айрес. Беше доста ядосан на себе си и на всички останали.
Дончо, ухилен и разпръснат на аерогара София след дългия полет от Аржентина.
Виждам последното лято в Созопол, преди той да вземе окончателното решение за самотното си околосветско корабоплаване. Бяхме огромна компания. За първи път откогато ходехме заедно на море, неизчерпаемото му възприятие за комизъм не напираше, с цел да раздвижи мозъците ни или да ни разсмее. Всъщност единствено няколко индивида от неговото обграждане се усещаха обикновено под обстрела на “интимните “ му въпроси. Той искаше безусловно да чуе отговора. За него това беше самобитен тест за просветеност, която той ценеше най-вече като качество на мозъка, дружно с възприятието за комизъм.
Интелектуално нападателен е и му е невероятно да си поддържа връзка добродушно
Всеки диалог с него е интелектуално стълкновение и тежко му, който не го издържи. Нашият другар подхващаше благо и общително жертвата си оттук-оттам, като не й даваше време да се опомни. Ако събеседникът се окажеше не доста комплициран, само че прелестен човек, Дончо милосърдно кандисваше и се оттегляше. Но за оня, който му свикнеше, той се превръщаше в незаместим събеседник. Определени познати на мореплавателя твърдяха, че в същността си той не е бил оня куртоазен човек, за който умеел да се показа. Това бяха хора, чийто чоп ги е срещнал с него на яхта и по стичане на събитията те се бяха трансформирали в негови персонални юнги. След редица морски преживелици от персонален темперамент не се стараеха да се срещат постоянно с него на сушата. Дончо пък, след капитанските си изригвания, прочувствен негативен заряд, който се разреждал на оскъдната повърхност по време на корабоплаване, омеквал доста бързо и съвсем губел спомен за недоразумението. При естествени условия той обича да го обичат и когато усети топли нотки към особата си, най-често е деликатен и безоблачен. Бих се похвалила, че никой в моя живот не ми е подарявал толкоз доста цветя, колкото Дончо. И освен на мен.
“Човек има дарбата да трансформира смисъла на живота си. За мен той е постоянно обвързван с положителното, а то може да бъде проявено в разнообразни области. Свестните хора се отличават от вторачените в материалното по това, че са безкористни” - твърди той.
Ние на вятъра се опитвахме да отгатнем повода за Дончовата отчужденост. Той предизвикваше общото ни състрадание, макар че в никакъв случай не си беше разрешавал да изпадне в обстановка, че да бъде ожалван. Дали не се беше заседял допълнително и свободолюбивата му душа не прескачаше границите на всекидневието, с цел да се среща с дълбоката вода, с ветровете и бурите? Ако беше по този начин, този тип носталгия се лекува единствено с едно - с ново корабоплаване. Точно за тези настроения се е досещала Джу, когато му е дала обещание “дълбок тил”. Дончо знаеше точния смисъл на това заричане. Когато заяви решението си, той беше към този момент спокоен - единствено дето пръстите му шареха нагоре-надолу по океанските карти, търсеха и нежно обрисуваха розите на ветровете. Оживи се лицето му, стегна се походката му. Дончо заживя с реализирането на фантазията си. Ние се питахме - ще успее ли, не е ли леко възрастен за това тестване. Хипертоникът Дончо се усмихваше, че е “ОК” и ще живне още повече в океана. Живна, несъмнено, и
направи първата в света без прекъсване в пристанище самотна обиколка през нос Хорн
“Невъзможният път” праволинейно на юг от “ревящите четиридесет” продължи 100 шестдесет и четири денонощия - от 1 януари 1988 до 13 юни същата година.
И в този момент ми настръхва косата, когато си спомня по какъв начин на един стадий от плаването “Тивия” се пълнеше с вода, Дончо я изгребваше непрекъснато с кофи, а ние към радиостанциите на МЕИ чувахме единствено “Не съм спал, не съм спал, не съм спал”... Разбира се, оправи се и с това. Да се чудиш от кое място толкоз доста душевна мощ и воля у човек, отраснал в най-хубавите условия за времето си, с всички капризи и писъци на актуалната за това време техника, като телефон и автомобил.
Детелина БАРУТЧИЕВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ