Любов към душата | Бягащата с вълци
Упорствайте. Дръжте се. Вършете си работата. Ще откриете своя път. В края на приказката лебедите одобряват патенцето още преди самото то да се е осъзнало като лебед. Това е типично за изгнаничките. След безрадостните скитания те съумяват да пресекат границата на родната земя и постоянно не схващат незабавно, че хората към този момент не ги гледат пренебрежително, а по-скоро неутрално, в случай че не се отнасят към тях с удивление и утвърждение. Повечето дами си мислят, че откакто са на лична психологична територия, към този момент ще са необикновено щастливи. Ала не. Поне за известно време те ще са извънредно недоверчиви. Тези хора в действителност ли ме почитат? Наистина ли съм в сигурност? Няма ли да ме пропъдят? Наистина ли мога да дремя умерено? Мога ли да се държа като... лебед? Постепенно тези съмнения ще отпаднат и стартира идващият стадий от завръщането към себе си – признаването на личната неповторима хубост, т.е. дивата душа, която е вътре в нас.
Може би няма по-точна и по-сигурна мярка за това дали през живота си дамата е била в ситуацията на грозното патенце от нейната некадърност да одобри откровен комплимент. Въпреки че това може да се отдаде на невзискателност или срам – макар че прекомерно доста тежки рани с лека ръка се приписват на „ нищо друго, с изключение на на срам “, най-често комплиментът провокира разстройване, тъй като поражда автоматизиран и противен разговор в женския разум.
Ако ѝ кажете, че е красива или че творбите ѝ са прелестни, в случай че похвалите нещо, в което е вложила душата си, някакъв неин интуиция отвръща, че тя не го заслужава и вие сте глупак да си мислите по този начин. Вместо да разбере, че когато е самата себе си, хубостта на душата ѝ сияе, дамата трансформира тематиката и в действителност лишава от значима храна душата същина, тъй като признанието я кара да цъфти. Ето за какво това е последната задача на изгнаничката, която търси мястото си – да одобри освен своята характерност, своята еднаквост като персона, само че и своята хубост... чертите на душата си и обстоятелството, че близостта до това диво творение преобразява и нас, и всичко, до което се допре. Когато приемем своята дива хубост, ние към този момент не я осъзнаваме мъчително, само че и не се отхвърляме от нея.
Вълчицата знае ли, че когато скача, е необикновено красива? Котката знае ли, че когато седи, тялото ѝ приема прелестна форма? Птицата благоговее ли пред размаха на крилете си? Когато се учим от тях, ние просто сме правилни на себе си и не се отхвърляме, не крием естествената си хубост. Също като животните, ние просто сме такива, каквито сме, и това е отлично. При дамите това търсене и разкриване се основава на тайнствената пристрастеност към дивото, към вродената им същина. Ние назоваваме обекта на този блян „ Дива жена “... Но даже когато не я познават под това име, даже когато не знаят къде е домът й, дамите се стремят към нея и я обичат с цялото си сърце. Те копнеят за нея и този блян по едно и също време е мотивация и тяга. Именно този блян ни кара да търсим и откриваме Дивата жена. Не е толкоз мъчно, колкото може би наподобява, тъй като Дивата жена също ни търси. Ние сме нейни деца.
От „ Бягащата с вълци ”, Клариса Пинкола Естес
Илюстрации: whitneyfreya.com, заглавна – Nedzvetskaya Alexandra
