Уолтър Андерсън преподава в Училището за социални изследвания в Манхатън,

Уолтър Андерсън преподава в Училището за обществени проучвания в Манхатън, където води курсове по самонадеяност. В книгата си „ Курс по убеденост “ (изд. Аратрон) ни демонстрира по какъв начин да се оправим с прочувствените си проблеми, с цел да реализираме това, което желаем и да водим благополучен и убеден живот.

(Edgar Degas - The Belleli Family, 1862)

Вижте, аз мога да хвана ръката ви, да бъда съпричастен към рева ви, да ви съчувствам, да ви кажа, че знам какъв брой е неправдив животът, че сте имали неприятен шанс, че сте били подведени от неща, които са отвън вашия надзор, че не сте отговорни за заболяването, която ви е сполетяла. 

Мога уверено да кажа, че ви разбирам и ви съчувствам за това, че не можете да предотвратите всички разочарования, загуби и нещастия, които се случват в живота, и осъзнавам, че не сме родени с идентични качества. Съгласен съм, животът хапе. 

Мога да избера безкрайната горест, в която да потъна прикрепен от тежестта на моята загуба, само че мога да избера превъзмогването на болката и да оценя най-скъпия подарък, който имам - самия живот. 

Вие и аз сме човешки същества с безкрайни качества за смяна. Вие можете да водите по-пълен, по-богат живот. Когато поемете отговорността за вашия личен живот изцяло и без извинения, вие освен придобивате невероятна мощ да осъществите позитивните си желания и да бъдете по-уверени, само че сте способни също по този начин да премахнете болката, която неизбежно съпровожда една прочувствена контузия. За да поемем изцяло отговорността обаче, е нужно да разберем кои сме в действителност. Задавали ли сте си в миналото въпроса " Кой съм аз? "

Три фактора дефинират кой сте: приемственост, околна среда и най-важното - вашите реакции по отношение на тях. Ти си единственият " ти ", който ще живее в миналото. 

Пред огледалото вие сте това, което сте, и приемането на тази елементарна истина може да бъде най-тежкото и най-възнаграждаващо предизвикателство във вашия живот. Никога не е имало някой, който напълно да бъде като теб или като мен.  Веднъж помолих моя другар Карл Сейгън, бележит академик и откривател, да пресметна шанса за раждане на обособения субект.  - Трябва да се има поради – посъветва ме той, - какъв брой сперматозоида има в една еякулация. Да кажем, че са към триста милиона. Това са триста милиона вероятни са човешки същества. След това идва ред на въпросите, свързани с физиологията на двамата родители и избирането на точния миг. 

Тристата милиона сперматозоида участват единствено при един сексуален акт в несъмнено време.  Аритметиката ни оказва помощ тъкмо да разберем какъв брой изключителна е нашата поява. Представете си повече от триста милиона шанса да бъдете вие! Имате поради, че вашата майка е имала триста милиона шанса да бъде тъкмо това, което е, а вашият татко е имал други триста милиона. Би могло да се каже, че възможностите против вашето раждане са 300 000 000, умножени по 300 000 000, умножени по 300 000 000, умножени по вероятните шансове вашите родители първо да се срещнат, а след това и да ви основат, когато се срещнат. Вие в действителност сте огромни късметлии, другари: спечелили в деня, когато сте родени, при късмет едно против милиарди. Вие сте неповторими! 

Хайде да създадем още една крачка напред: нашите гени (нашите хромозоми или някои химически фактори) ли са тези, които дефинират кои сме ние? Само частично. Наследствеността е едвам началото на нашата уникалност. 

Наследствеността - всички тези генетични комбинации, които споделят на нашите кафези да произведат кафяви или сини очи, къдрава или права коса; които ту ни подготвят към избрани заболявания и болести, ту ни ваксинират против тях - е като колата, която караме. Пътната конюнктура и времето са околната среда. Колата може да успее да развие скорост 100 благи в час през ярък безоблачен ден по неотдавна асфалтирана магистрала; само че превърнете околната среда в кален коловоз за дървени трупи през ураганна нощ и колата може въобще да не помръдне. 

Наследствеността диктува какъв брой високо можем да скочим при идеални условия. Тя дефинира пределната информация, която можем да погълнем и запомним, пределния растеж, който можем да достигнем, пределната експедитивност, с която можем да бягаме. 

Наследствеността е нашият капацитет, а околната среда е нашата опция. Ако имате генетични заложби да бъдете най-великият плувец на дълги дистанции, който в миналото е живял, само че за злощастие сте се родили преди два века в фамилията на ескимоси от най-северните елементи, до които е достигал човек, мога да се обзаложа сигурно, че в никакъв случай няма да реализирате капацитета си като плувец. Ще ви липсва както опцията, по този начин и околната среда. Ако наследствеността е колата, а околната среда е пътната конюнктура, то вие сте водачът. Вие, повече от всеки различен фактор, сте виновен за скоростта и за сигурността на колата. 

Какви сте вие зависи от капацитета, който сте наследили, от опциите, които сте получили, и от изборите, които сте създали. Определящият фактор - начинът по който сте свързани с наследствеността и околната среда - е абсолютно по-голям за вас, в сравнение с аритметичният резултат от 300 милиона по 300 милиона по 300 милиона. 

Вашият избор е този, които ви прави неповторими. Наследствеността ни е връчена без извинения и постоянно околната среда е отвън нашия надзор. Ние обаче имаме силата да погледнем живота в лицето, да избираме и, най-важното, да се надяваме. Един удар може да направи някоя жена безпомощна, само че вярата същинската вяра, е тази, която я кара да се изправи, да тества мускулите си, да се учи да приказва още веднъж. 

Истинската вяра почива на вероятното, даже когато животът наподобява на сюжет, написан от някой, който желае да види какъв брой несгоди можем да понесем. Истинската вяра се отнася към действителния свят, към действителния живот, т.е. тя е интензивно изпитание.

Измамната вяра, въпреки това е рискова, тя е патологична. Измамна вяра има болен от рак, който отхвърля своята болест; същинската вяра разпознава болестта и търси способи да го победи или да се оправи с него. Истинската вяра ни припомня, че всеки от нас е водач на своята кола, че не сме безпомощни зад кормилото. 

В Далечния Изток има една постоянно разказвана история за китайския дъртак, който всеки божи ден ставал рано, изкачвал се до върха на близкия рид, закриващ утринната слънчева светлина, вземал едно камъче, слизал назад по хълма и оставял камъчето от другата страна на един поток покрай дома си. Синът и внукът му се включили към него в това начинание. Накрая внукът попитал: - Защо вършим това? - Ако продължавате да пренасяте камъчетата и в случай че научите вашите деца и внуци да вършат това - рекъл оракулски дядото - ние ще преместим този рид. - Ho, дядо, ти в никакъв случай няма да видиш хълма изместен - настойчиво продължавало момчето. Старецът кимнал и отвърнал: - Да, само че зная, че някой ден той ще бъде изместен.

Нищо не разсейва терзанието по-бързо от действието. Подложили на изцяло проучване своите грижи, ние в множеството случаи откриваме какво би трябвало да вършим: " Какво мога да направя в този момент, с цел да се приготвя за бъдещето? "  Често е нужно практическо усилие  - по-скоро да учим за изпита, в сравнение с да се тревожим за него.

Като се има поради, че всички ние сме почнали от ревливите и безпомощни бебета, напълно зависещи от други хора, не е чудно, че през целия си живот изпитваме едно и също възприятие на уязвимост- страхът да не бъдем отделени или отхвърлени от тези, от които подвластен или от които считаме, че имаме потребност.

Какво в действителност става, когато някой разкрие себе си? Как реагираме в реалност, когато срещнатият човек не крие своето терзание от нас, демонстрира ни своите страхове и това, което счита за свои недостатъци? Почти постоянно ние ще почувстваме непосредственост между тях. Искаме да му помогнем, да споделим нашите терзания с него, включваме го, въпреки и единствено за миг, в нашата група. 

Когато някой ни разкрие своите очаквания и желания, своите страхове и неточности, неговото признание постоянно е предизвикателство за нашите предразсъдъци към този човек. Това е резултатът, към който се стремим, когато съветваме някого да прекарва повече време със своя другар: " Ще го харесаш, в случай че го опознаеш по-добре! " Обзема ни боязън: " Но в случай че кажа нещо ненужно, другият ще научи какъв брой съм малоумен, какъв брой съм презрян. " Вицепрезидентът ще открие, че не съм началник, ученият ще разбере моето незнание, психологът ще долови моите най-съкровени мисли, образованият човек ще види моята нелепост - и всичко това за двадесетминутен диалог. Поне по този начин си мислим. 

Може ли човек да бъде опознат толкоз бързо? Колко години, какъв брой напрегнати часове са нужни на психиатрите, с цел да " опознаят " пациентите си - и всичко това от време на време се оказва единствено неправилен път. Ако сме изцяло откровени пред себе си, ще разберем, че в нашите най-ранни контакти с различен човек могат да се изяснят единствено две неща: до каква степен близки са нашите възгледи и убеждения и по какъв начин неговите потребности се свързват с нашите лични. Но тази информация, колкото и да е забавна, е дребна като песъчинка в съпоставяне със следната истина: 

Това, на което в действителност реагираме когато срещнем някого, е степента на интереса, който този някой демонстрира към нас. Не сме ли най-силно поласкани тогава, когато някой се заинтересува от нас или ни помоли за съвет; когато ни каже, че нашето мнение е значимо? Когато се присъединявате към дребни групи или се срещате за първи път с даден човек, в метода си не би трябвало да се страхувате от това, което може да научат другите хора за вас, а да се концентрирайте върху това, което вие бихте желали да научите от тях. Така карате терзанието да работи във ваша изгода. С други думи, то ви оказва помощ да се тревожите добре.

Ние сме това, което мислим. Светът, в който живеем, е завършен от метода, по който го виждаме. Един вижда пред себе пуста земя, различен - разорана равнища. Мнозинството по рождение не са нито песимисти, нито оптимисти. Едни се учат да виждат заплахата, а други - възможността.

За да станем по-уверени, би трябвало да имаме вярна визия за това кои сме и къде ни е мястото.

А в този момент нещо, което може да ви изненада, само че и да ви успокои: всички най-известни хора, които съм срещал, са във вътрешна битка със себе си. Техният ужас е огромен най-малко толкоз, колкото и нашият, а от време на време и по-голям Онова, което отличава тези водещи персони, е не някакъв вътрешен мир, а по-скоро методът, по който са се научили да провеждат живота си към една благородна упоритост и да се съсредоточат върху нея. 

Децата се учат по кое време да се доверяват; юношите търсят идентичност; зрелите хора виждат оттатък себе си. Много хора са ми казвали през годините, че желаят да бъдат щастливи. Но аз знам, че не това желаят те. Да кажа нещо занимателно и те да се разсмеят - това значи щастливи. Не да са " щастливи " се стремят те; стремят се да осъществят себе си.

Да си зрял човек значи да обхванеш нещо, което е по-голямо от теб - тъй като вашият живот си заслужава един доблестен претекст. Това освен заляга в основата на вашите старания, само че им придава смисъл. Не забравяйте, че ние, човешките същества, споделяме един повсеместен опит, който може да бъде показан с една дума, отнасяща се както към детето, родено преди две хиляди години, по този начин и към детето, което още не е заченато. Валидна е за всяка просвета, за всяко племе, което в миналото е съществувало или ще съществува, за всички нации, раси и езици. 

Тази дума е битка. Ние всички участваме в нея. И всички ние оцеляваме, борим се до последния удар на сърцето си. Малцина са редките и скъпи персони, които вършат освен това. Те реализират превъзходство, тъй че нашият живот може да открие своя смисъл в техния.

От Уолтър Андерсън, „ Курс по убеденост “, изд. Аратрон
Картина: Edgar Degas - The Belleli Family, 1862