Ужасяващата смърт на Милен Цветков – още по-непоносима, тъй като

Ужасяващата гибел на Милен Цветков – още по-непоносима, защото е резултат от отговорно човешко държание – разкри един непредвиден капацитет на гражданска взаимност в днешното българско общество. Хората всеобщо претърпяха случилото се с него като персонална загуба и дадоха израз на скръбта си в обществените мрежи. Даже провокираха упреци от вида – какво общо сте имали с Милен Цветков, че да се подреждате до тези, които в действителност имаха; направихте ли нещо за него, до момента в който беше жив, че да имате право да го обсъждате, когато към този момент не е. Вероятно някои се пробваха да реализират блудкав пиар на гърба му, както евентуално за някои от упрекващите ги са годни личните им упреци. Но това в тази ситуация не е значимо. Защото става дума за спонтанна групова идентификация с публицист, каквато до момента не се е случвала у нас. И която посмъртно го трансформира в воин за общността, а върху героите няма монопол, те принадлежат на всички.

Ако това определение звучи прекомерно мощно, то е тъй като сме склонни да възприемаме героите съгласно учебникарските клишета – като исторически икони, по опция починали от противников патрон. И да забравяме, че приживе бъдещата им популярност не е личала, че са приличали на сънародниците си с техните желания, премеждия, недостатъци и начин на живот.

От името на " дребния човек "

Не споделям, че Милен Цветков ще попадне в учебниците по история, с изключение на наложително – по история на медиите през прехода, само че споделям, че гибелта му задвижи културния механизъм на героическото. Защо това се случи навръх него и тъкмо в този момент?

Най-напред поради драматургията на публицистиката му, която следваше все пó задълбочаващия се спор сред елитите и " дребния човек ", с който Милен се отъждествяваше. Питаше, изнервяше се и се съгласяваше от негово име и в негов интерес. Но и повече от това – пусна го в ефир, остави го самичък да показва недоволствата си, като не го жалеше, когато те звучаха хленчещо и безпочвено, тъй като искаше да го направи равносилен участник в обществения разговор. Така Милен Цветков трансформира утринния блок на " Нова телевизия " в политически праймтайм, който до тогава в малките екрани беше непокътнат за следобедните часове. И политиците трябваше в действителност да отговорят с посредничеството на водещия на въпросите на хората; трябваше да излязат от комфорта на заучените професионални функции. Най-безмилостни към тях, разбираемо, бяха възрастните, които понасяха огромната тежест на прехода. И също разбираемо, развиваха насрещна обвързаност към Цветков, когато гальовно зовяха по телефона: Миленчо, Миленчо…