Ухото се беше напълнило с вода. Пулсът й биеше и

Ухото се беше напълнило с вода. Пулсът й биеше и вреше в ушната мида, гърмеше зад челото й. Подозираше, че ще се строполи на пода. Столът се люшна под нея, тя опита да сграбчи масата. Да се сгромолясаш на конференцията – какъв позор. Не съумя да вдигне глава, само че не падна. Добре. Не различаваше какво е написано на преносимия компютър пред нея. Ако не успееше да сграбчи облегалката с две ръце, главата й щеше да се изсипе върху клавиатурата. Въздухът пред нея посивя. После…

Сигурно вселената беше на нейна страна. Обявиха отмора. Изгубила съм визия за времето, намерения си. Какво значение има времето, когато болката към този момент го е заличила?

- Зле ли си?

Не го погледна. Беше признателна, че я хвана за лакътя и я задържа. Добре. Краката й тежаха колкото жилищни блокове, пулсът затрещя и прескочи в другото й ухо.

- Боли ме – сподели тя.

Колегата я повлече към хотела. Тя не чуваше какво й приказва. Студ се изсипа в пръстите й, макар че слънцето бе опекло във фурната си цялата улица. В „ Бърза помощ “ след час, може би след век, я одобри доктор. Предписа й медикаменти. После не помнеше. Болката пронизваше костта към ушната мида. Срязваше диагонално целия лимфен възел под челюстта. Падна на леглото в хотелската стая. Наложи си да не стене, до момента в който изуваше обувките.

По едно време сътрудника се появи с медикаментите. Трябваше да му заплати. Той й даде първо антибиотика, след това сипа капки в ухото. Заболя я още повече. Не можеше да движи долната си челюст. Опита да я повдигне с ръка, само че болката я събори на леглото.

Колегата изчезна. Никога не се бе разбирала с него. Покривите на някакви къщи насреща се разложиха пред очите й. Небето я похлупи. Нека мислим трезво. Можеше да се обади вкъщи. Синът е при свекърва й. Учи. Справя се зле. Пак ще изкара четворка по британски. Неприятна работа. Мъжът й щеше подчертае: – „ Аз те предупреждавах. “ Не желаеше да му се обажда, само че в случай че не го стори, щеше да си навлече по-голяма тягост.

„ Нещо се е отвинтило в главата ти “ споделяше й, когато беше извънредно неудовлетворен от нея. Той постоянно беше извънредно неудовлетворен. Научи я да плува. Бутна я от кея и сподели – „ Спасявай се “. И тя се избави. Как боли в костта под ушната мида… Отказа му да я учи да кара ски. Тогава би трябвало да се изнесеш от общия ни дом, съобщи й Симеон. При мен фразата „ не мога “ не съществува. Тя не се изнесе. Гледай ме по какъв начин става – сподели и я остави сама да обуе ски обувките. Екатерина не понасяше ските. Ненавиждаше пистата и снега. Нещо се е отвинтило… Как боли. Струваше й се, че Винсент ван Гог е отрязал ухото си, тъй като го е боляло по този начин. Глупости. Хубаво, че никой не четеше мислите й. Болката хлътна в гръбначния й мозък. Спускай се! – сподели й Симеон. Блъсна я по непоносимата писта, цялата в бабуни и лед. Не можеше да повярва по какъв начин не се преби. Не падна нито един път.

На другия ден Симеон я извлече още по-нагоре. Не падна нито един път. Научи се да кара ски. Дори черните писти престанаха да я плашат. Защо въпреки всичко не му се обади? Болна съм, ще каже. Дано този път Симеон не изтъкне, че нещо се е отвинтило. Мълчанието му щеше да значи или „ Капризи “, или „ Оправяй се сама “. Само преди месец беше платил крупна сума за годишния й профилактичен обзор.

- Здрава сте - беше декларирал лекарят, затова какви са тези стонове и преструвки. Болката се прецеди през костта. Как позволи да я заболи това обратно ухо. Противното ухо е покрай мозъка. Лекарят беше споделил да му поставя топли компреси. Морска сол, завита в памучен плат, за не изстива толкоз бързо. Не ми разказвай смехории. Каква морска сол…

- Купих морска сол и памучна фланелка – скърцане от врата на блъснат автомобил, това беше гласът на сътрудника. Отбягваше го в организацията. Невзрачен вид. – Помолих за ютия от рецепцията и ми дадоха.

Той ли сподели това или към този момент бе почнала да чува несъществуващи брътвежи? Мъжът й в никакъв случай не би купил нова фланелка за компрес с морска сол. Да не е вманиачен? А тя? Счува й се прочувствено поскърцващия глас на сътрудник. Полудява ли? Не, още е рано за тая работа.

Едно тежко, ужасно топло нещо се залепи за ухото й. Изкрещя. Тоест намерения си, че крещи.

- Извинявай – означи автомобилната врата. – Опарих те. Боли. Зная. И мене ме е боляло ухо.

Онова топлото нещо още веднъж притисна стреснатия й пулс. Хубаво! Морска сол ли беше? Фланелката бяла ли беше? По дяволите. Така е по-добре. Бучащият пулс обича топло.

- Измери си температурата – само че Екатерина не можеше да си мери температурата. Глезотии, щеше да каже мъжът й. Нищо ти няма. Така споделяше и на сина им. Симеон махна дъските от пода и постави мрамор - доста скъпа вариация от Испания. Сив камък. Леден. Противен. Беше й студено когато и да е.

- Нещо се е отвъртяло… – съобщи Симеон, след което събра пантофите, късите й чорапи в един черен чувал за боклуци и ги заключи в багажника на джипа си. - Тук ще вървим боси. Ще се каляваме.

Екатерина не желаеше да се калява. Не понасяше зимата. На другия ден обаче направи първите двайсет крачки на необут крайник върху мрамора. Само двайсет ли? Нещо се е… Необходимо е триста до петстотин крачки дневно. Ще ги броя. Ще бъдеш бодра когато и да е. Искам здрава жена.
Екатерина направи първия ден петдесет крачки, втория ден 100 и петдесет, третия двеста и петдесет. Как се бе оставила да я прекърши това ухо? Симеон ще я скъса от лекции за здравословен метод на живот. И пиеш антибиотик! От какъв брой години сме женени? Как да му каже – боли. Какво като боли. Болката по тази причина е измислена, да ти демонстрира какъв брой си обикновена да й разрешаваш да нахлуе в тебе.

- Студено ли ти е? – попита съчувственото скърцане в гласа на сътрудника. Срамуваше се да му каже, че я тресе. У дома беше закононарушение да признаеш, че те тресе. Мъжът й купуваше най-висококачествените артикули както online, по този начин и от Мола. Палтото й струваше несъмнено повече от годишната заплата на този неугледен, само че въпреки всичко порядъчен сътрудник. Обувките й също. На път за работа се отбиваше при майка си – там вземаше обувки, които коствах 100 и двайсет лв. и яке за 160. Иначе някой щеше да я пребие поради едното облекло.

Мъжът й купуваше допустимо най-здравословната храна. Често я приготвяше самичък. Екатерина приемаше само еко-био артикули. Според Д-р Аврамов тя беше здрава като млада сърна. Симеон бе удовлетворен от това умозаключение. Друго не приемаше. Ако Екатерина не беше здрава като сърна, се започваше нескончаем банкет на добавки, избран грамаж плодове и зеленчуци. Волю-неволю ставаше сърна. Мъжът й доставяше ръкавици и шапки от естествени материали, които позволяваха на косата й да диша.

- Студено ти е – отбелязва съчувствената автомобилна врата, която сътрудника й имаше вместо уста. – Чакай. Идвам след две минути. От рецепцията ще ми дадат още одеяла за тебе.

Той не й беше никакъв. Абсолютно. Как тупти този лимфен възел, като че някой го пече на плам. Екатерина не се доверяваше на редактираните от сътрудника текстове, както и на изказванията за медиите, генерирани от него. Той не беше нито ослепителен, нито слаб експерт, просто една от тези мотики, които се постанова да гребат и да предъвкват звук пясък – по-късно такива като Екатерина придаваха форма, смисъл и значение на приключения артикул. Екатерина не би се поколебала да го уволни. Освен че му липсваше експертиза, той беше отстъпчив.

- Ето.

Екатерина не съумя да разбере какво значи това „ ето “, до момента в който не усети върху себе си тежестта на някакво синьо одеяло.

- Още едно – сподели тя. Болката я захлупи. Ако вкъщи беше поискала още едно одеяло, мъжът й даже нямаше да изразходва следващото „ нещо се е отвъртяло “. Щеше да я избута от леглото. Няколкото пъти бе спала върху оня сив испански мрамор, с цел да се закали.

Едно, още едно, може би още четири одеяла – зелени, сини и жълти - кацнаха върху нея. Не беше сигурна какви тъкмо са цветовете им. Болката пречи човек да възприема багри и нюанси. Синът им беше привикнал да върви необут. Зимата се разхождаше по фланелка с пай ръкав на 19 градуса.

- И ти можеш – бе заключил Симеон. Беше се надявала да се навлече с две-три фланели, до момента в който той е в командировка. Не-е. Симеон беше прозорлив. Монтира камери. - И от Ню Йорк ще те следя – подсещаше й той.

Устните му бяха хладни и при всяко допиране спускаха тонове лед в нейните. Правило № 1 в дома им беше да се целуват преди излизане на работа, вечер, при връщане от работа (поносимо, тъй като Екатерина си беше купила пухено яке и в офиса висеше над текстовете за редактиране блажено навлечена). Устните на мъжа й бяха от оня безобразно безценен мрамор с цвят на замръзващо езеро.

- Още – измърмори тя.

- Добре – съгласи се вратата на автомобила. – Ще ти дам моето одеяло.

Изглежда този вид беше благ макар посредствеността си.

Болката взе да извира под лявото й сляпо око. Къде изчезна колегата… Естествено, бил си е камшика. Нямаше за какво да се кланя пред нея. Екатерина не беше никакъв началник. Мъжът й държеше да има вкъщи си естествена, необсебена от кариерни упоритости, административни пристрастености и интриги жена.

- Изпий това - чай от липа с мед. Направих го в рецепцията на хотела за тебе. Ето.

Но Екатерина не съумя да вдигне глава.

- Нищо – успокои я мекушавият. Винаги бе считала, че косата му е кестенява – това нямаше никакво значение, несъмнено, само че в действителност алабросът на вида беше грозно риж. А може би болката го бе обезцветила.

- Пий. Бавно. Лекичко. Глътка по глътка.

Боже, каква мършава обрасла в рижи косми китка! – под главата й. Само кости - този образец нямаше мускули. Беше привикнала с мускулатурата, здрава арматура, по тялото на мъжа й. Рижия нямаше грам сила. Субект от паяжина и кост – това бе той. Екатерина се задави. Заболя я. Не можеше да движи челюстта си.

- Чакай, Катя, апелирам те.

Рижите косми повдигнаха чашата постепенно - като стъпките на Повлекана от онази повест от Емилиян Станев, която Екатерина четеше скрито на сина им. Беше й неразрешено да прави това. Хлапакът беше задължен да си чете самичък. Ето, тя отново се отвлече настрана от тематиката. Рижият държеше чашата пред устните й и я чакаше да отпие.

- Донесох ти панадол. Той ще смъкна температурата. Гладна ли си… Хляб. Препечен самун и сирене. Искаш ли?

Боже мой. Колко благ човек. Боже мой. Препечен самун и сирене. Баща й, ярък път на душата му, я бе хранил с изгорял самун. Нарязваше хляба й на залчета, слагаше от горната страна масло и й разказваше приказки.

- Ти си толкоз тъжно момиче – избъбри рижият. – Защо е тъжно такова ярко момиче като тебе?

Този вманиачен ли е? Нещо се е отвъртяло… Със сигурност. Въпреки болката, Екатерина се отпусна. Тези страхотни тежки одеяла. Разкошни като жегата при започване на септември. Препеченият самун, сиренето. Лекарството против висока температура, пулсът, който бучеше като буреносен облак над слепите й очи. Дали майка й ще се сети да прочете на момчето още от онази история за Бързоходко и Повлекана? Това не е вярно. Момчето би трябвало да чете единствено. Мързелът би трябвало да се изкоренява… Трябва да се…

На сутринта тежестта на купчината одеяла върху нея беше прелестна. Беше й топло, напряко горещо. На пода нямаше никакъв мрамор. На нощното шкафче я чакаше паница – най-обикновен порцелан, какъвто мъжът й не би разрешил да допре. Сирене, малко пакетче масло. Филия самун. Чай. Кафе в пластмасови чашки. Симеон й в никакъв случай не би купил чай или кафе в долнопробна чаша. Ти си тъжно момиче, Екатерина.

Още една гореща памучна фланелка и пакет морска сол на възглавницата й. Чакаха я.

Ти си тъжно момиче, Екатерина.

Опита да повдигне глава. Успя. Болката я притисна, само че към този момент не беше по този начин смъртоносно мъчителна.

Колегата й дремеше на креслото против нея. Що за прелестен човек. Просто наивник. „ Панев! “ искаше й се да го повика. Така му се обаждаше по телефона: – „ Панев! Коригирах превода ти. Четири неточности, Панев. “

Пак я прониза. Проклето ухо.

Той спеше с леко отворена уста. Наистина беше риж. Мършав лалугер. Никога не съм виждала лалугер, намерения си Екатерина. Този е подобен. Какъв страховит лалугер.

- Ей! – извика го тя. Не му сподели „ Панев! “.

Рижият се раздвижи. Изведнъж скочи.

- Боли ли те? Гладна ли си?

- Ела – измърмори Екатерина.

Той се приближи.

- Наведи се.

Рижо лице, белезникава кожа, без мускул и цвят, рижи косми се сведоха над нея.

Екатерина опита да вдигне глава по-високо. Полека. Бавно. Боли, гадно боли. Но съумя.

Целуна го. Устните му бяха тънки - каишка на часовник, безцветни.

Бяха горещи. В тях нямаше нито диря от сивия испански мрамор. Не човек, а летен ден. Мил. Топъл.
Зад прозореца шеташе септември, сигурно приготвяше града за есента. Екатерина обичаше златото в листата на дърветата, обожаваше плодовете и прелестните следобедни часове, когато Симеон го нямаше вкъщи. Минутите бяха единствено нейни. Най-тайнственият месец - септември. Дано скоро антибиотикът подейства. Всичко щеше да бъде наред. Беше сигурна в това.

Изведнъж лицето на сътрудника посивя. Каишките на устните му образуваха две остри паралелни внезапни. Гласът му се спусна към нея - леден, сив пай мрамор.

- Уважаема госпожо, снимах по какъв начин ме целунахте. – Мраморът продължи хладно и умерено: - Фотографията ще бъде изпратена на брачна половинка Ви. Въпросният господин ме помоли да му дава доказателства...

Ухото. Ухото! Боже, по този начин болеше.