Ще се появят ли отровни хора?
Учените са разкрили общо генетично минало на слюнката и отровата. Това значи, че отровните бозайници и влечуги имат общ предходник.
Може ли бъдещите хора да се развият, с цел да имат отровни жлези? При ново проучване учените затварят дълго отворена врата, като причинно свързват ранните слюнчени жлези с това, което в последна сметка се трансформира в отровни жлези при доста животни.
Тъй като слюнката е общата нишка, това значи, че всеки, който има слюнчени жлези, в последна сметка може да развие отрова – от мишки в новия опит чак до хората.
Първо, обстоятелствата. В това изследване учени от Института за просвета и технологии в Окинава (OIST) и Австралийския народен университет се пробват да отговорят на остарял въпрос в еволюционната биология: по какъв начин еволюират отровните жлези при животните?
„ Системите за орална отрова са еволюирали неведнъж в голям брой гръбначни животни, позволявайки употребата на неповторими грабителски ниши. И въпреки всичко по какъв начин и по кое време те са се развили, остава едва известно “, изясняват откривателите.
За да стеснят полето на вероятните отговори, учените са изследвали група от няколко хиляди гена, за които е открито, че се експресират в тандем с освобождение на отрова при животни с отровни жлези. Те разкрили, че същите гени и физически механизми са били в деяние в елементарни остарели слюнчени жлези при други животни:
„ Открихме, че цялостната експресия на гена на отровни жлези е изненадващо добре непокътната в съпоставяне със слюнчените жлези на други амниоти. Охарактеризирахме „ мрежата metavenom “, мрежа от 3 000 несекретирани гени, които са мощно експресирани с токсините и главно вземат участие в сгъването и модификацията на протеините. “
По принцип слюнчените жлези обслужват „ празни купи “, а отровните жлези обслужват „ купи, цялостни с отрова “. Липсващото парче не е в гените или механизма, а в наличието на това, което се отделя от жлезите: специфични протеини.
Защо отровата е такава мистерия? Най-вече просто учените не са я изучавали всеобщо и част от това е, тъй като отровата е объркващо постоянно срещана и еклектична.
„ Докато доста змии употребяват система за орална отрова за обезпечаване на плячка, има и бозайници, като землеройки и соленодони, които са еволюирали устни отровни системи (базирани на слюнчените жлези) за хващане или отбрана на плячката “, споделят учените. Има хиляди отровни скотски типове.
Тази необятно публикувана природа е една от аргументите, заради която един общ генетичен предшественик е толкоз трогателен. В този случай откривателите акцентират споделената връзка сред, по-специално, бозайници и влечуги. Има единствено шепа отровни бозайници и действителната отрова, която те секретират, е друга. Изследователите изясняват:
„ Например, слюнчената тъкан на множеството бозайници създава огромни количества доста разредени смеси, до момента в който жлезите на змийската отрова създават мощно съсредоточени смеси от разнообразни отрови. “
Всичко това оказва помощ да се изясни за какво връзката не е била изследвана по-рано – натрупването на отровни животни е просто прекомерно огромно, с цел да може връзката да стане ясна на пръв взор.
„ При отровните змии генетичните фамилии са претърпели по-голямо уголемение и са се развили със доста по-висока скорост, в сравнение с при други родове като бозайници “, споделят учените, заради което тези змии изплюват високооктановата отрова спрямо разводнената отрова на бозайници със същия генетичен модел на експресия.
Но знаейки, че всичко се връща към ранните слюнчени жлези, значи, че има по-добро място да стартират проучвания на общите черти, както и на разликите, заключават учените.
Публикувано в Popular Mechanics
