Тук не става дума за жертвите на катаклизми, насилие и

Тук не става дума за жертвите на катаклизми, принуждение и всеобщи нещастия, за които ни осведомят медиите. Тук става дума за жертвите на една друга война – тази на фамилния фронт.

За тези, на които в детството никой не е подавал ръка и не е помагал, на унижаваните от родителите, на понеслите подигравателни рецензии, от които все са очаквали нещо, пък те не са оправдали родителските упования, нищо че неимоверно са се старали… Тук приказваме за хората, които и до ден сегашен съвсем от самото начало изпитват позор, стеснение и скрупули. У които личните стремежи и ползи са изтикани на втори или трети проект, или въобще са отишли по дяволите, тъй като са желали да наподобяват положителни (в очите на другите) на всяка цена.

Това са тези, на които родителите са натрапили голямо възприятие за виновност, които непрекъснато са били сравнявани с останалите деца, които постоянно са се чувствали неспособни и губещи, за които любовта е означавала единствено едно – жалост към себе си.

За тези, които са самотни, които не имат вяра, че са почтени за нещо хубаво, които в мислите и диалозите повече се жалват, завиждат, безплодно мечтаят, само че нищо не вършат, с цел да трансформират живота си. А животът им в същото време минава в премеждия. Жалко...

Те мислят какъв брой хубаво би било, в случай че можеха да живеят иначе – самоуверено да вършат това, което желаят, да са заобиколен от обичани хора, да имат задоволително пари, за работят обичана работа.

Има статистика, съгласно която даже в ПТП-а, по-често попадат едни и същи хора. В обстановки на заплаха, те имат характерни реакции – предават се авансово и елементарно, без да се съпротивляват, уверени са, че не са способни на нищо и нищо не зависи от тях. Такава е логиката на психиката на жертвите. В елементарния живот, те реагират по същия метод.

С „ жертвите ” никой не се преценява, на тях им изневеряват, на тях поверяват  всички домашни любимци и им стоварват всичката работа.

Те не умеят да споделят „ не ”, държат се по този начин, че да не обидят никого, да няма „ войни ”. Те са толкоз положителни, че костите си ще положат, с цел да защитят непознатия интерес, постоянно в ущърб на своя личен. Стискайки зъби, те търпят унижения и обиди.

Отстъпи, смири се, направи повече – ще получиш по-малко.

Заеми се с работата и на останалите, поеми и виновността за всичко неприятно, ставащо в близост.

Мълчи, преглъщай обидите, игнорирай своите фантазии и стремежи.

Остави се да те подмятат, а вследствие на това се сдобий с непрекъснато неодобрение от себе си и изгубения си живот. Познато ли ви е това?

При жертвите нещата наподобяват тъкмо по този начин.

Ако забележите даже един от тези признаци – залавяйте се за работа. Нужна ви е „ хирургична ” интервенция и разрушение на нормалното образцово държание.

Ако в своите връзки дамата се държи като жертва, никой няма да изгаря от предпочитание да се ожени за нея. Защо ли? Ами тъй като тя така и така няма къде да се дене. Обичайно жертвата е напълно наясно кой е отговорен на всичките й несгоди, оплаква се от тези, които я наскърбяват и все пак, в никакъв случай нищо не трансформира.

Ако дамата се държи като жертва, то е просто грях да не й изневериш! Тогава тя несъмнено, ще се жалва, ще каже „ тъпанар ”, „ погубих младостта си с теб ” и ще иде при майка си по традиция и от възпитание. Но след това ще се върне. И всичко ще продължи.

Чувството за засегнатост и оскърбление, а още и боязън, са съществени усеща на индивида с логика на психиката на жертва. Ако нещо не му харесва, той няма да го каже незабавно. Не! Той ще даде опция на недоволството и обидата здравата да узреят и да нахлуят в живота му. А след това ще се уповава на тях, с цел да стигне до края. И тогава вероятно ще каже: „ Колко още можеш да ме измъчваш? ”

Жертвите в никакъв случай не схващат думите и живота безусловно. У тях обидата чака в бойна подготвеност, авансово. Психически здравите хора в никакъв случай не търсят прикрит смисъл или втори проект в думите, не се пробват да ровят в непознатия мозък, с цел да проумеят какво става там.

Жертвата обича сама да предизвика личните си премеждия. Например, да се връща към мъчителни мемоари и прекарвания.

Любовта – това е единствено опит да повторим своите детски прекарвания. И в случай че връзките с родителите са били напрегнати, нездрави, невротични, човек асоциира любовта с чувство за загуба, боязън, горест, самотност. Той търси сътрудник, във връзка с който ще се усеща като жертва. Обичайно, да откриеш подобен човек не е толкоз мъчно.

Думите и изразите, с които „ жертвите ” са склонни да злоупотребяват:

Извинете! – даже когато са ги настъпили, уволнили, нагрубили.

Толкова ми е неловко! – от себе си, от своите близки, от всички в близост, от страната, от предишното, от всичко.

Какво неприятно съм ви направил?

Колко още може да продължава това?

Как можа?

Толкова ми е болно!

Защо ми причиняваш това?

Толкова ми е обидно!

Източник: snob.ru
Снимка: labkovskiy.ru, elle.ru