Ако някой те е наранил, можеш ли да му простиш?
Цяла седмица се върти един и същи въпрос към мен “ Ако някой те е наранил, можеш ли да му простиш? ” Предполагам, че всичко се дължи и на обстоятелството, че на 10.03 бяха “прошките ” и всички се извиняваха, всички “приемаха ” и като цяло огромно сбогуване падна.
Замислих се за връзките и ботокса, две видимо разнообразни хрумвания, които в действителност се съчетават идеално като шоколада и филийката самун. Колко по-лесно би ни било, в случай че съществуваше бърза, хирургическа интервенция, която отстранява всички грозни мемоари и неточности и резервира единствено хубавите мемоари.
Но до момента в който настъпи този ден, какво да вършим? Да разчитаме на остарялата изтъркана философия “Прости и не помни ”? И в случай че двама души съумеят да си простят, дали са овладели и забравата? Можеш ли да простиш, в случай че не можеш да забравиш?
Като човек, който започва “съзнателния си живот ” като доверчива персона, с течение на събитията стигнах и до другата прекаленост – недоверието. В момента, в който започнах да демонстрирам доверие още веднъж, хората в живота ми стопираха да вършат неща, които да ме подтикват да го “губя ”.
Защото както знаем, всичко е двустранен развой . Не е наложително единствено единият човек да поема цялото това обвързване да оправдава доверието на другия. Човекът, който твърди, че “дава цялостното си доверие ” в действителност той е недоверчивият. И това “да се потвърждава доверието ”, в действителност значи, че тук даже не става въпрос за доверие.
Да се довериш на някого, това няма потребност да се поддържа с обстоятелства и доказателства, всеки ден. Него или го има, или го няма. И от там идват проблемите на хората, които непрекъснато са с “предадено доверие ”, със забит “нож в гърба ”, с цел да е предадено това нещо, с цел да се стигне до подобен миг, още в самото начало е трябвало да има съмнение.
Това незабавно ме подсеща за един откъс от Паулу Куелю: “Воинът на светлината се вглежда в очите на едно дете. Защото децата умеят да гледат на света без мъка . Когато желае да разбере дали индивидът до него заслужава доверие, воинът се пробва да огледа на него през очите на дете. ”
Знам, че за жалост и сега още веднъж множеството ще са като “Но по какъв начин? Как да се довериш на някого, когато даже самите му дейности приказват против него? ” За страдание, човечеството към момента не е стигнало досега, в който да разбере, че наивността, в действителност е нещо измислено. Всички се захващат за тези “дълбоки ” цитатчета от сорта на “Аз ти се доверих, моя неточност, не твоя ”, само че в действителност нещата въобще не наподобяват по този метод.
Хората не желаят да поемат отговорност за това, че в действителност самите те не са показали доверие . И още веднъж го имаме това играене на жертва, казваш “А, не, аз се доверих на този човек, просто се оказва, че той не е заслужен за доверието ми. ” Не си се доверил изцяло, когато казваш това. Не си се доверил изцяло, до момента в който страхът към момента е надълбоко в подсъзнанието ти.
Всъщност, както знаем, подсъзнанието ръководи действителността също толкоз, колкото и физическото ни тяло. Не си се доверил изцяло, никога, когато резултатите и връзките ти с този човек не са положителни.
Или дано да поразсъждаваме върху цитата нагоре. Тук става въпрос за това, че децата са най-чистото нещо на света, както аз обичам да споделям – децата са нашите учители . При тях го няма цялото това афектиране, съмнение, авансово настроено Его, което го има при нас. Затова и те виждат света НЕ по най-хубавия, а по най-истинския метод. При тях го няма това авансово наказание на нещо, децата виждат не това, което не е, а това, което може да бъде.
Винаги в едни връзки имаме двама индивида и както и преди споделих, всичко е двустранно, в едни връзки, отговорността не е единствено на единия, а на тези двамата хора.
И сега казусът идва от това, че теб те е боязън да не “оставиш ” доверието си в този човек. Самата ти начална, тъпа мисъл, че това може, вероятно, да бъде човек, който ще те съобщи, основава минус сред вас.
Дори доста духовни учители са писали, писали, че би трябвало да виждаме положителното в хората . И скърбя, в случай че в този момент ви отчайвам, само че това не са празни приказки. Ти си справедлив само на равнище Его, за това какъв той е БИЛ. Но не забравяй, че не е наложително да бъде сега, не е наложително да бъде и в близкото бъдеще.
Което ме води до заключителните въпроси, какъв брой време е належащо, с цел да простиш на човек, (към който ти не си показал доверие още от самото начало) за това, че те е предал или наранил? Колко време още е належащо да се наказвате взаимно ?
Инфо: http://www.highviewart.com
