Жан Ебютерн – за участта да си муза, но и вечна сянка |
Целувка, лъх на парфюм, изстрел в мрака. А после… – самотност и неопределеност. Така нормално завършват някои трагични връзки сред мъж и жена. А когато мъжът или дамата – изключително щом става въпрос и за двамата – са актьори, нещата стават съществени.
Историята познава доста случаи, в които при двойка създатели единият е по-егоистичен, лаком за популярност (а когато я реализира, тя не му понася), несъпричастен към потребностите на другия. За положително или неприятно, нормално преобладаващият пол е мъжкият. И това е предстоящо, поради мъжките времена, в които Амедео Модиляни, Едуард Хопър, та даже и Диего Ривера, за който неотдавна описах, са живели и работили.
За жал, тези времена не са толкоз отдалечени от нас, само че пък нали споделят, че през днешния ден получаваш това, което заслужаваш, та при равни други условия можем да отнесем триумфа до гения и характера, вместо до пола.
Картина на Жан Ебютерн
Италианският ваятел Бернини бил подготвен да убие брат си, с цел да получи сърцето на обичаната единствено за себе си. Той бил и много неправдив към учениците и помощниците си, отнемайки им всевъзможен късмет да завоюват огромна поръчка със солидно възнаграждение. А американският художник Едуард Хопър властническо поглъщал и унищожавал всеки опит на брачната половинка си Джо – не по-малко надарен създател – да извоюва място измежду останалите актьори. Всъщност триумфът на Хопър в голяма степен се дължи на Джо, която избрала за собствен път този, в който да слага Едуард постоянно пред себе си.
Още едно платно на Жан
Дали актуалните съпруги са също толкоз себеотрицателни и жертвоготовни, е любопитен въпрос. Най-вероятно отговорът е не – и това, несъмнено, не е нещо неоправдателно. Но аз ще опиша за една жена от предишното, за едно лице с четка и палитра, чието име в наши дни не се загатва съвсем никак; може би единствено като сянката зад огромната звезда.
Определяна като представител на експресионизма, Жан Ебютерн в реалност остава в историята на изкуството като художничка, принадлежаща към групата на дамите, известни повече като съпруги, любовници и вдъхновения на някого. Тя живее в края на XIX и началото на XX век и би трябвало да отбележим, че животът ѝ не трае дълго. Но по тази причина малко по-късно.
Портрет на Жан Ебютерн, дело на Модиляни
Франция от този интервал е зашеметяваща. Хората ликуват, въпреки и борейки се с калта по улиците, лекото безпаричие и… умората от бурните нощи в клубовете. Това е Бел Епок, в който няма място за угнетяващата еснафщина на еснафите. Художниците и поетите живеят оскъдно, основно разчитайки на богатите капиталисти, които купуват творбите им, и един различен се рисуват и разказват.
Познаваме Амедео Модиляни по присъщите издължени шии и лица в портретите му, както и по характерното, научено от Тулуз-Лотрек, обрисуване на контурите на фигурите с черна багра. Всеки път, когато чуя името на художника от италиански генезис, се сещам за оня кадър от едноименния филм на Мик Дейвис, в който Модиляни се спуска с фриволна походка по павираната улица на Париж с бутилка алено вино в ръка. Къде отива и дали е уместно облечен – това въобще не е значимо. Важен е духът.
Творба на художничката
Прохождането на Жан в артистичните среди се случва с помощта на брат ѝ – Андре Ебютерн, който също бил художник. Жан всекидневно е описвана като блага, тиха, стеснителна и деликатна млада жена. Вече се радвала на известни самопризнания за гения си, когато взима решението да следва кариера на художник. Това ще стане в Академия „ Колароси “, където прочее се е обучавала и Камий Клодел, музата на Огюст Роден (в компетентност Скулптура, естествено). Именно там Жан среща Амедео и любовта им пламва съвсем незабавно. Скоро Ебютерн към този момент е муза и главен модел на Модиляни, а малко по-късно тя взема решение да напусне дома на родителите си и да заживее като… актьор.
Като споделяме „ да живееш като актьор “, непроменяемо се сещаме за дребните задимени таванчета в столицата, вехтите, само че стилни облекла, които постоянно са изцапани с цветна багра, прокъсаните, само че комфортни за стоене прав пред статива с часове, кецове и въргалящите се в близост празни бутилки от алкохол. Но актьор значи и една превъзхождаща останалите класа – усет за музика, отношение към естетиката в близост и най-често човечен взор върху живите същества и природата. Ще оставим настрани извратените намерения на някои сюрреалисти; има огромен късмет те да са просто мит.
И по този начин, Модиляни рисувал Жан, лицето и голото ѝ тяло. Една от най-скъпо продадените картини в света демонстрира точно нейната голота.
През пролетта на 1918 година двамата напущат Париж и се откриват за известно време в Ница, където се ражда тяхната щерка – Жан Модиляни. Година по-късно те се връщат още веднъж в Париж, а Жан Ебютерн още веднъж е бременна. Междувременно двойката изживява същинска житейска рецесия, обвързвана със здравословното положение на Амедео. Той е болен от туберкулозен менингит и ситуацията е съвсем безнадеждно, тъй като болестният развой се задълбочава.
Можем да си представим контраста сред артистичния пик с неговите дни от цвят и нощи от вино, и острата болежка от предчувствието за разлъка. И не щеш ли раздялата настава. През януари 1920 година Модиляни умира.
Сама, с дете на ръце и друго на път, Жан е принудена да се върне в дома на родителите си. Там обаче тя не съумява да понесе тежината от загубата на своята огромна обич и се хвърля през прозореца на жилището, който се намира на петия етаж. Това се случва единствено два дни след гибелта на Модиляни.
Жан Ебютерн убива освен себе си, само че и нероденото си дете. След гибелта ѝ Жан Модиляни е осиновена от вуйна си по бащина линия. Чичо ѝ – фамозен социалистически водач – я води в Тоскана, където детето отраства в досада, от която не остават съвсем никакви мемоари. С идването на фашизма, Жан е преследвана като еврейка и това я кара да замине за Париж, където се омъжва и приема комунистически убеждения. После тя се влюбва в различен мъж и през 1946 година се ражда щерка им Ан. След време Жан и бащата на детето ѝ се развеждат със съпрузите си и заживяват дружно. Ражда се втората им щерка, само че скоро по-късно се отдалечават един от различен и се разделят. Жан Модиляни работи като историк на изкуството.
Творбите на Ебютерн са показани едвам трийсет години след гибелта ѝ, а през 2000 година част от работите ѝ са включени в огромна галерия на Модиляни. Но през 2010 година е разкрито подправяне на 77 рисунки от изложбата, а кураторът е осъден от френския съд.
Информацията за работата на Жан Ебютерн е повече от нищожна – ние не знаем съвсем нищо за процеса на изобразяване, философията ѝ на художник, авторовите ѝ безредици и опита ѝ да се съобщи като актьор. Познаваме Ебютерн като дамата до Модиляни и сянката му като че ли ѝ пречи да избуи – също както едно вълшебно растение не може да открие цвета си, тъй като стои в сянката на храста.
Знаем обаче, че Жан не била модел само на Амедео. Тя театралничила и за други художници – като френско-японския създател Цугухару Фурджита.
Погребани дружно в Пер Лашез, въпреки и години след гибелта на Жан, двамата художници – Ебютерн и Модиляни заслужават еднообразно самопризнание. Несправедливо е култът да е повдигнат само към него, когато тя е оставила значително и не по-слаби – съгласно оценката на специалистите – произведения.
Един от най-важните уроци, които историята ни е завещала, е този за накърнената равнопоставеност сред дамите и мъжете в годините обратно. Ето за какво си коства да се замислим – дали, видяно от тази позиция, времената, в които живеем, в действителност не са допустимо най-хубавите?
Историята познава доста случаи, в които при двойка създатели единият е по-егоистичен, лаком за популярност (а когато я реализира, тя не му понася), несъпричастен към потребностите на другия. За положително или неприятно, нормално преобладаващият пол е мъжкият. И това е предстоящо, поради мъжките времена, в които Амедео Модиляни, Едуард Хопър, та даже и Диего Ривера, за който неотдавна описах, са живели и работили.
За жал, тези времена не са толкоз отдалечени от нас, само че пък нали споделят, че през днешния ден получаваш това, което заслужаваш, та при равни други условия можем да отнесем триумфа до гения и характера, вместо до пола.
Картина на Жан Ебютерн
Италианският ваятел Бернини бил подготвен да убие брат си, с цел да получи сърцето на обичаната единствено за себе си. Той бил и много неправдив към учениците и помощниците си, отнемайки им всевъзможен късмет да завоюват огромна поръчка със солидно възнаграждение. А американският художник Едуард Хопър властническо поглъщал и унищожавал всеки опит на брачната половинка си Джо – не по-малко надарен създател – да извоюва място измежду останалите актьори. Всъщност триумфът на Хопър в голяма степен се дължи на Джо, която избрала за собствен път този, в който да слага Едуард постоянно пред себе си.
Още едно платно на Жан
Дали актуалните съпруги са също толкоз себеотрицателни и жертвоготовни, е любопитен въпрос. Най-вероятно отговорът е не – и това, несъмнено, не е нещо неоправдателно. Но аз ще опиша за една жена от предишното, за едно лице с четка и палитра, чието име в наши дни не се загатва съвсем никак; може би единствено като сянката зад огромната звезда.
Определяна като представител на експресионизма, Жан Ебютерн в реалност остава в историята на изкуството като художничка, принадлежаща към групата на дамите, известни повече като съпруги, любовници и вдъхновения на някого. Тя живее в края на XIX и началото на XX век и би трябвало да отбележим, че животът ѝ не трае дълго. Но по тази причина малко по-късно.
Портрет на Жан Ебютерн, дело на Модиляни
Франция от този интервал е зашеметяваща. Хората ликуват, въпреки и борейки се с калта по улиците, лекото безпаричие и… умората от бурните нощи в клубовете. Това е Бел Епок, в който няма място за угнетяващата еснафщина на еснафите. Художниците и поетите живеят оскъдно, основно разчитайки на богатите капиталисти, които купуват творбите им, и един различен се рисуват и разказват.
Познаваме Амедео Модиляни по присъщите издължени шии и лица в портретите му, както и по характерното, научено от Тулуз-Лотрек, обрисуване на контурите на фигурите с черна багра. Всеки път, когато чуя името на художника от италиански генезис, се сещам за оня кадър от едноименния филм на Мик Дейвис, в който Модиляни се спуска с фриволна походка по павираната улица на Париж с бутилка алено вино в ръка. Къде отива и дали е уместно облечен – това въобще не е значимо. Важен е духът.
Творба на художничката
Прохождането на Жан в артистичните среди се случва с помощта на брат ѝ – Андре Ебютерн, който също бил художник. Жан всекидневно е описвана като блага, тиха, стеснителна и деликатна млада жена. Вече се радвала на известни самопризнания за гения си, когато взима решението да следва кариера на художник. Това ще стане в Академия „ Колароси “, където прочее се е обучавала и Камий Клодел, музата на Огюст Роден (в компетентност Скулптура, естествено). Именно там Жан среща Амедео и любовта им пламва съвсем незабавно. Скоро Ебютерн към този момент е муза и главен модел на Модиляни, а малко по-късно тя взема решение да напусне дома на родителите си и да заживее като… актьор.
Като споделяме „ да живееш като актьор “, непроменяемо се сещаме за дребните задимени таванчета в столицата, вехтите, само че стилни облекла, които постоянно са изцапани с цветна багра, прокъсаните, само че комфортни за стоене прав пред статива с часове, кецове и въргалящите се в близост празни бутилки от алкохол. Но актьор значи и една превъзхождаща останалите класа – усет за музика, отношение към естетиката в близост и най-често човечен взор върху живите същества и природата. Ще оставим настрани извратените намерения на някои сюрреалисти; има огромен късмет те да са просто мит.
И по този начин, Модиляни рисувал Жан, лицето и голото ѝ тяло. Една от най-скъпо продадените картини в света демонстрира точно нейната голота.
През пролетта на 1918 година двамата напущат Париж и се откриват за известно време в Ница, където се ражда тяхната щерка – Жан Модиляни. Година по-късно те се връщат още веднъж в Париж, а Жан Ебютерн още веднъж е бременна. Междувременно двойката изживява същинска житейска рецесия, обвързвана със здравословното положение на Амедео. Той е болен от туберкулозен менингит и ситуацията е съвсем безнадеждно, тъй като болестният развой се задълбочава.
Можем да си представим контраста сред артистичния пик с неговите дни от цвят и нощи от вино, и острата болежка от предчувствието за разлъка. И не щеш ли раздялата настава. През януари 1920 година Модиляни умира.
Сама, с дете на ръце и друго на път, Жан е принудена да се върне в дома на родителите си. Там обаче тя не съумява да понесе тежината от загубата на своята огромна обич и се хвърля през прозореца на жилището, който се намира на петия етаж. Това се случва единствено два дни след гибелта на Модиляни.
Жан Ебютерн убива освен себе си, само че и нероденото си дете. След гибелта ѝ Жан Модиляни е осиновена от вуйна си по бащина линия. Чичо ѝ – фамозен социалистически водач – я води в Тоскана, където детето отраства в досада, от която не остават съвсем никакви мемоари. С идването на фашизма, Жан е преследвана като еврейка и това я кара да замине за Париж, където се омъжва и приема комунистически убеждения. После тя се влюбва в различен мъж и през 1946 година се ражда щерка им Ан. След време Жан и бащата на детето ѝ се развеждат със съпрузите си и заживяват дружно. Ражда се втората им щерка, само че скоро по-късно се отдалечават един от различен и се разделят. Жан Модиляни работи като историк на изкуството.
Творбите на Ебютерн са показани едвам трийсет години след гибелта ѝ, а през 2000 година част от работите ѝ са включени в огромна галерия на Модиляни. Но през 2010 година е разкрито подправяне на 77 рисунки от изложбата, а кураторът е осъден от френския съд.
Информацията за работата на Жан Ебютерн е повече от нищожна – ние не знаем съвсем нищо за процеса на изобразяване, философията ѝ на художник, авторовите ѝ безредици и опита ѝ да се съобщи като актьор. Познаваме Ебютерн като дамата до Модиляни и сянката му като че ли ѝ пречи да избуи – също както едно вълшебно растение не може да открие цвета си, тъй като стои в сянката на храста.
Знаем обаче, че Жан не била модел само на Амедео. Тя театралничила и за други художници – като френско-японския създател Цугухару Фурджита.
Погребани дружно в Пер Лашез, въпреки и години след гибелта на Жан, двамата художници – Ебютерн и Модиляни заслужават еднообразно самопризнание. Несправедливо е култът да е повдигнат само към него, когато тя е оставила значително и не по-слаби – съгласно оценката на специалистите – произведения.
Един от най-важните уроци, които историята ни е завещала, е този за накърнената равнопоставеност сред дамите и мъжете в годините обратно. Ето за какво си коства да се замислим – дали, видяно от тази позиция, времената, в които живеем, в действителност не са допустимо най-хубавите?
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ