- Трябва – каза си Надя. – Налага се да

- Трябва – сподели си Надя. – Налага се да приема истината и да пребивавам. Защото лъжата изяжда лъжеца. Отначало всяка машинация е малко зрънце, само че то пониква в мислите, нараства и изяжда мозъка. Накрая не ти остава разум, а единствено неистини. И в случай че погледнеш човек, ще виждаш не лице, а клопка. Подлост.

Тя мислеше за Тома.

Беше й споделил „ Да си дадем пауза. “ Какво е паузата сред двама индивида? Пропаст. И колкото по-дълго трае, толкоз по-дълбоко пропадаш. Но тя не биваше да мисли повече за това. Нека си напомни люляка, който беше избухнал със лилави залпове в чест на пролетта.

Тома й беше подарил люляк. Беше спестовен – нелепости, беше свидлив. Мислеше, че е симптом на безумие да пилееш пари за цветя, които без друго ще увехнат и ще би трябвало да се влачиш до контейнера за боклук, с цел да се отървеш от сухите им листа.

Беше окършил люляка в окъсания парк и й донесе букет. Но не това бе запомнила Таня.

- Слушай. – беше й споделил Тома. – Знаеш ли какво си ти? Ти си най-ранната череша, която зрее в края на май. Децата я гледат с ей такива очи. Черешките й са дребни, само че вкусни. Най-вълшебните за годината. Над тях летят ескадрили от гладни косове. После идва Черешовата Задушница, само че единствено най-ранните, най-смелите плодове са обичаните ми. За мене ти си краят на май, най-красивият край. Ти си моите зелени клони и ранните череши, грейнали в червен валс сред листата.

Надя не искаше да не помни тези думи. Беше запомнила по какъв начин Тома носеше тежкия й куфар и по какъв начин отиде да й купи вода. Как я попита: - „ Студено ли ти е? “ Беше запомнила по какъв начин на имения й ден, съгласно него най-светлият празник през цялата година, беше поръчал фойерверки под балкона на гарсониерата й. Подобно нещо не й се беше случвало. Тя се опасяваше от звук, крясъци, тропот. Беше пораснала в такава къща - татко й имаше глас вулкан. Гласът на майка й беше скиор, който се спуска по вертикален скат и всеки миг го грозеше заплаха да си строши врата. От това се опасяваше Надя.

Страхуваше се и от тишината. Тя беше спусък, върху който чакаше показалеца на татко й. Въздухът в стаята можеше да пламне всеки миг. Лъжа беше довела родителите й в тази стая, в която безмълвието умееше да стреля. Баща й твърдеше, че работи непрекъснато, с цел да им заплаща сметките. Гласът на майка й се спускаше по ската на самотата, постоянно се забиваше някъде и не се появяваше с дни. Майка й твърдеше, че е в положение да се оправи с всичко сама, само че не беше.

В последна сметка майка й срещна човек без вик в погледа, без вулкан в думите – може би тъй като заекваше. Тих, неугледен, той носеше кутия с водни бои в джоба и няколко бележници – беше счетоводител, горкият. Сядаше до Надя и без да приказва – заекването му беше в действителност грозно и отчайващо - рисуваше гора, лицето на майка й, профила на Надя, балконите на блока насреща. Надя харесваше този човек. Никога по-рано в къщата им не бе имало тишина без острие на нож в нея. Не бе имало вечери с филми по малкия екран.

„ Хората са ръждиви пирони “ - беше отбелязал бащата на Надя. – „ Рано или късно ще настъпиш някого. Той незабавно ще се забие в тебе. “

- Аз ще те вардя от ръждата – беше й заречен Тома.

- Този Тома е измамник – беше безапелационна майка й, само че гласът и още веднъж откри скат, по който да се спусне надолу – където никой не можеше да го откри.

А приятелят на майка й нарисува лицето на Тома – само че не такова каквото беше, а мрачно, с взор на човек, който си отива.

- Защо? – беше попитала Надя. Счетоводителят се усмихна. Усмивката му беше изплетена от бръчки и Надя си намерения, че същинското име на бръчките е горест. Затова го обикна още повече - тъгата и тишината бяха красиви, откогато този човек пристигна вкъщи им. С него се върнаха топлите пролетни вечери и дъждът, който довеждаше Тома при нея.

Веднъж Тома й изясни, че конфигурира телефонни кабели, различен път загатваше, че станал настройчик на някаква комплицирана инсталация, след няколко седмици се подвизаваше като представител на немска компания за бяла техника.

Баща й сподели, че е шарлатанин от долнокачествен диаметър, само че имаше ли значение това? Тома беше буйна река и Надя го чакаше на моста, който бе построила в мислите си. Там беше топло и хубаво. „ Ти си за мене бряг “ – изтърси един път Тома.

- Не му давай нито стотинка – инструктира я татко й по телефона. Той разговаряше с Надя на всяко десето число от месеца в седемнайсет часа, само че десетото число постоянно не идваше и Надя последователно се научим да не помни вулкана, който изригваше постоянно в дома им и й подсещаше да внимава в картинката. Животът по принцип е локва тиня. Човек ще не ще, се омазва – още от дребна я обучаваше татко й.

Неочаквано майката на Надя се раздели със счетоводителя – индивидът не сподели нищо, не стачкува – подобен бе обичаят му. Събра облеклата си в един остарял куфар.

- Не мога да го храня - съобщи майка й. - Тая година ще бъде гладна. Той яде доста.

Това беше неистина. Лъжата заличава лъжеца. Надя настигна счетоводителя на стълбището и попита:

- Стояне, къде ще вървиш?

- Н...н… не з-з..знам – отвърна той.

- Ако искаш – има таванче над гарсониерата – измърмори Надя. - Може да отидеш там.

- Не може да отиде там – гласът на майка й се спусна по въображаемия си скат - единственото нещо, което можеше да прави - и не изясни за какво този човек трябваше да си отиде.

На единайсети юни Тома имаше рожден ден. Когато човек чества, че е забогатял с още една година живот, паузата сред него и другите хора е невалидна. Надя беше икономисала пари – работеше като сервитьорка в кафе “Бон късмет “ и следваше предучилищна педагогика. „ Първо, тъй като не си изключително интелигентна и второ - за учителки постоянно ще има работни места “ – беше изтъкнала майка й.

На единайсети юни Надя беше сготвила нещо вкусно за вечеря. Беше отделила в пластмасова кутия и за счетоводителя, въпреки че не знаеше дали ще го види още веднъж.

Тома омете ориза в паничката си, пи бира, изяде ягодите, които Надя беше купила от Женския пазар. Беше му приготвила подарък - шапка с козирка против слънцето. Заведе го на таванчето, където циментовият под лъщеше гол, неотдавна измит от прахуляк и задрямал в компанията на няколко кашона със остарели облекла.

„ Любовта е шепа ранни череши “ - сподели й Тома. – „ Колко му е да си набереш напряко от клона? “

Любовта се случи щастливо, както всичко при започване на юни, най- капризният месец...

- Слушай в този момент - стартира Тома. – Трябва да ти кажа нещо напълно намерено и ясно.

Очите му не бягаха, както ставаше, когато човек лъже.

- Казвала си ми, че лъжата изяжда лъжеца, по тази причина ти приказвам намерено – очите му не се измъкваха, не се спуснаха по оня скат, който Надя познаваше в гласа на майка си. Там не растеше нито едно дърво. Нямаше нищо хубаво. Но тя беше привикнала с въздуха, в който пироните ръждясваха и изригваха вулкани. Избягваше думи, изписани с пламтяща лава. Надя харесваше счетоводителя, който взе чантата с вехтите си облекла и си отиде. За спомен й остави един портрет, набрусван с най-обикновен молив. Беше портрет на усмихнато лице – това на майка й. Някои хора не могат да вършат нищо друго, с изключение на да те накарат да се усмихнеш. Такъв беше той и не ставаше за счетоводител. Жалко, че ядеше толкоз доста в тази гладна година.

- Ти не ме слушаш – обърна се към нея Тома. – Но би трябвало. Ще ти оповестя нещо, което e значимо.

С подобен звук приказваше татко й, когато искаше да научи къде се отпътували ония двеста и шейсет лв., които й бе дал преди месец и 19 дни.. Надя изкарваше положителни пари като сервитьорка в кафе „ Бон късмет “.

- Благодаря за шапката, която ми заради за моя рожден ден – подхвана Тома и очите му не се плъзнаха настрана като на човек, който желае да ви излъже. – Аз - продължи той, – срещнах друго момиче. То е шепата ранни череши за мене, Надя. Вече няма да пристигам при тебе.

Надя не се разплака, естествено. Всеки ден хора потеглят в разнообразни направления, само че човек се ражда, с цел да бъде по-голям от раздялата.

- Добре – сподели тя.

Тома стана, взе си подаръка – смешната отбрана с козирка против жаркото слънце - която му беше дала преди час. Не й сподели „ сбогом “ и това не изненада Надя. Нито майка й, нито татко й си споделяха нещо преди потегляне. Само счетоводителят, който не беше изричал цяло изречение в нейно наличие, вместо да помаха с ръка, й подари едно красиво лице – това на майка й, което се усмихваше към Надя от рисунката върху листа от елементарен бележник.

Какво щеше да прави след Тома?

Къде?

Човек не е роден да се разделя с Тома, само че откакто цялостен живот някой си е заминавал пред очите му (тук Надя имаше поради личния си поглед), човек привиква, че единственият излаз за ранните череши е един – затворената врата на таванчето. Тома не й беше оставил нищо свое – нито рисунка, нито предмет и по този начин беше по-добре. Предметът припомня за индивида, както белегът от онази година, когато си паднал по стълбите, кракът е навехнат или строшен, а майка ти и татко ти се карат кой да те заведе в незабавния кабинет. Стъпалото боли. От затворената врата също боли, само че човек е привикнал.

Не.

Човек не се ражда, с цел да привиква с такива неща.

Лъжата заличава лъжеца. Щеше й се Тома да я бе излъгал, с цел да заличи себе си от мислите й. Но той й го сподели напряко – тогава какво?

Нека запомни хубавото. Най-ранните череши, вечерите, когато още веднъж бе сменил специалността си и идваше при нея – като настройчик, продавач, търговец от компания за бяла техника. И с него, не всеки път, несъмнено - единствено от време на време - идваше пролетта или заваляваше прекрасен дъжд. Човек би трябвало да запомни положителното. Мислите порастват с добротата. Тя е толкоз малко и се случва рядко. Затова тя ще поглежда към рисунката с усмихнатото лице, което й беше подарил приятелят на майка й.
Не сподели нищо на майка си за рождения ден на Тома. Баща й не позвъни на десетото число от месеца.

Надя се обади на счетоводителя.

- М-м-мисли си с положително з-з-за Тома – сподели й той по телефона. – След това стартира да заеква още по-зле. Дали й измърмори „ Мислиш ли положително за някого, той ще се върне “ или „ Намери си някой различен “ – нямаше никакво значение. Надя сигурно схвана няколко думи – индивидът не можеше да живее без майка й.

Нямаше го татко й да съобщи: – „ Оправяй се. Не си дребна “. Нямаше я майка й да подсети: – „ Не мога да храня непознато гърло вкъщи. Казах ти в самото начало. “

Надя реши да следва най-простия съвет „ Мисли положително за Тома “, тъй като дружно със счетоводителя в гарсониерата им за пръв път влезе пролетта. Тогава Надя имаше време да се зарадва на дъжда. В гарсониерата им беше безшумно като в картина на някое дете от детската градина.

След месец – кой пък е броил дните, с цел да знае месец ли е изминал, или повече - един човек се изкачи до таванчето над вход В, блок 36. Носеше череши в найлонов плик. Сигурно ги беше купил от Женския пазар.

- Надя! – извика индивидът.

Никой не се обади. Мъжът не се отхвърли. Извади ключ, отключи вратата на таванчето и влезе. Нямаше никого. Помещението, мрачно и тясно, беше натъпкано с кашони – листа от бял картон, кутии с водни бои, няколко книги. На пода лежеше рисунка с молив – върху напълно елементарен лист от бележник. Лице на жена. Не изключително млада.

- Надя! – извика мъжът.

- Не съм срещнала никого – прозвуча глас от стълбищната площадка. – Мислех с положително за тебе. Затова имах вяра, че ще се върнеш.

На площадката беше безшумно и много хладно. Юни месец има неустойчив темперамент – ту вали, ту вятърът те изоставя посред път и жегата разтапя асфалта зад тила му.

- Да, в действителност пристигнах – усмихна се Тома. – Донесох ти череши – от най-ранните.

Юни месец има сложен темперамент, непредсказуем. По начало не е злопаметен. И не се обръща обратно.

- Чаках те да дойдеш, с цел да ми върнеш ключа от тавана – Беше ясно, че гласът от стълбищната площадка не обича ранните череши.

- Надя!

- Дадох тавана чартърен на човек, който не може да живее без майка ми – добави момичето.

Навън в ранния следобяд на 11 юни внезапно заваля.

Какво друго да чака човек от непостоянното юнско небе.