Този, който се самоубива, търси да достигне образа, който сам

„ Този, който се самоубива, търси да доближи облика, който самичък си е построил за себе си; човек се самоубива единствено с цел да може да съществува. “ ~ Андре Малро

Arnold Bocklin (1827-1901), Self-portrait with Death playing the fiddle, 1872

Битува мнение, че съществува връзка сред високия коефициент на просветеност и самоубийството, защото по-високата степен на просветеност изправя човек пред предизвикването на по-големи компликации в живота.

Животните рядко се самоубиват. Защо ние го вършим? Вероятно повода се крие в това, че ние сме единствените същества, които са наясно по отношение на своята смъртност и отговорността за личното си оцеляване.

Преди няколко стотин години животът е бил по-различен. Значително по-прост. Чувството ни за характерност е било надалеч по-малко развито, в сравнение с в този момент. Например, в случай че сте се родили в семейство на дърводелец, най-вероятно вие също ще сте подобен.

Самостоятелните решение не са били изключително известни, вместо това всеки субект е бил част от група – семейство, прослойка и е имал обществено и работно място, което рядко е било въпрос на избор. Браковете са се сключвали за улеснение, а не по обич, аристократите са сключвали брак единствено с хора от тяхното родословие, и в случай че сте роден селяндур, ще си останете подобен, без да ви се дават някакви благоприятни условия за освен това. Съдбата ни е била предопределена. Как ще протече животът ни – авансово разчертано. Всичко, което е трябвало да вършим е да действаме съгласно предписаното.

Бавно, с времето, човешкото общество се разви дотам, че през днешния ден на нас ни е вменена отговорност за личната ни орис, споделя ни се, че можем да бъдем всичко, което желаяме, стига да се постараем задоволително. С появяването на тази отговорност, за доста хора  животът стана доста по-труден и противен. Свободата може да се трансформира в тежест.

Свободата на избор слага цялата виновност и страдание от неуспеха на раменете на индивида. В остарялата индийска кастова система, да вземем за пример, самоубийствата са съвсем несъществуващи. „ Недосегаем “ в никакъв случай не би се стремял да се трансформира в Брахман, а приемайки покорно отреденото му, главната му грижа е била да си откри храна и заслон. Хората са нямали време да се занимават с депресии и самоубийства.

Днес, всеки образован човек, се изправя пред мащаба на обсега на опциите, с които разполага. Това го кара и да види множеството заблуди на обществото, безсмислието на рутинното ни битие и действителната стойност на нещата, които масата цени толкоз доста.

В западното предпочитание за индивидуация съществуват дара и проклятието на упоритостите, изправянето на един човек против различен, сравняването и напрежението от напредъка по пътя на развиването и триумфа.

С чувството ни за личната ни характерност идва и мощното чувство за това кои сме като персони. А не можеш да имаш схващане за себе си като обособен субект, в случай че нямаш с кого да се сравняваш.

С това възприятие за „ себе си “ или „ еднаквост “ идва и възприятието за „ личната стойност “, чувство много разтегливо, изключително по време на детството. Всяко травматично прекарване в годините, в които се образува личността ни, води до зловредна прочувствена сензитивност. Интелигентните деца, постоянно биват отхвърляни  и низвергнати от връстниците си. Тъй като са разнообразни и странни, стават обществени новобранци. Макар интелектуално да са по-развити, се трансформират в обществени инвалиди. Кристиан Боуви споделя: „ Въобще изключителните хора живеят сами. И тяхното предимство ги изолира: то по едно и също време се явява и повода и следствието от тяхната самотност. “

Социалното развиване въздейства непосредствено на прочувственото развиване, което пък се отнася до способността ви да се справяте с рискови или стресови обстановки. Емоционалното ви развиване се въздейства мощно и от връзките с родителите ви, до момента в който сте израствали. Лошите прекарвания и неприятните взаимоотношения водят до по-голямо съмнение и злощастие в живота, и в последна сметка даже до самоубийство. Примери за това могат да бъдат открити както в цялата история, по този начин и в всекидневието.

Хемингуей е съвършеният образец за това, с незнайния си брой несполучливи сантиментални връзки, с които е целял да запълни празнотата в живота си и да понижи нещастието си, което в последна сметка е довело до неговото самоубийство. Едгар Алън По, Джон Дън, Уилям Колинс, Самюъл Колридж са създатели, които са страдали от наставнически ужас и контузия в детството си, които са довели до тежка меланхолия като възрастни.

The death of Thomas Chatterton, Henry Wallis, 1856

Жерар Манли Хопкинс, Теодор Рьотке, Уилям Купър, Джеймс Ръсел Лоуел са поети, които са страдали от тежка меланхолия, която е довела до самоубийството им.

Мнозина от тях постоянно са били пациенти на психиатрични отделения. Михаил Врубел приключва виталния си път в психиатрия. Различни прояви на шизофрения съпровождат Гогол през целия му живот, само че в последната година преди гибелта му заболяването прогресира непреклонно.

Джонатан Суифт прави опит да извади едното си око, което е възпалено, след което в продължение на година не продумва нито дума. Симптомите на болестта последователно се ускоряват и водят до цялостна деменция към края на живота му.

Два пъти прави опит за самоубийство Ги дьо Мопасан – с револвер и нож за писма. През 1891 е настанен в клиниката на доктор Бланш в Паси, където остава в полусъзнателно положение до края на живота си.

Сергей Есенин си прерязва вените, след което се обесва, Николай Успенски, Силвия Плат, Вирджиния Улф, която от дете изпада в суицидни рецесии, Клаус Ман, Ромен Гари се самоубиват. Стефан Цвайг се отравя дружно с жена си.

Франц Кафка е отбягвал хората и се е страхувал от обвързаност, смятайки себе си за „ позорно слаб “. Психологичните проблеми на Кафка се коренят в спора с бащата-тиранин, сложни взаимоотношения със фамилията и комплицирани, заплетени любовни истории. В един от своите дневници той написа: „ Изходът е може би единствено един – безумието ”. В тежък миг даже праща прощално писмо до приятеля си Макс Брод, с което оповестява решението си за самоубийство. Брод съумява да разубеди Кафка в последния миг, както написа в своята книга за него.

Едуард Лиър е зарязан от родителите си  и прекарва живота си в меланхолия като уединен хомосексуален възрастен. Ридиард Киплинг също е лишен рано от родителите си, което след това е довело да мощно невротично държание.

Микеланджело също страда от интервали на меланхолия, в които написа към триста стихотворения – множеството от тях за майка си, която умира, когато той е на 6 години. Гоген гълтам арсен при опит за самоубийство.

Утехата на самотата. Нашето „ аз “ или его не е нещо, по-скоро това е напрежение, което носим вътре. Нашите идентичности могат да съществуват единствено при срещата с идентичността на други хора. Брус Лий е бил наясно с това, като е споделил: „ Можем да опознаем себе си единствено в контакт с друго човешко създание. “

Един човек в самотност, в цялостна самотност, е човек без еднаквост. Усамотението разрешава на индивида да бъде свободен от другите хора, от невротични обвързаности, неприятните мемоари от детството, отговорности, отговорности, прочувствени потребности, страхове и очаквания. Самотният човек има свободата за цялостна централизация в нереалния свят на творчеството.

Марти Ларни споделя: „ Хората се събират дружно, да почувстват още по-силно самотата. “

Не е ли правилно, че най-пълно усещаме себе си, когато сме сами? Депресивните актьори считат, че това е изцяло правилно, че намират най-съкровеното си създание в пълнотата на своята самотност. Стимулирани от депресията, тези хора съзвадат креативен свят на фикция, с цел да компенсират това, което им липсва, да намерят стойност и смисъл в живот, който да компенсира празнината, която усещат вътре в себе си.

В самотата и креативната централизация идва загубата на предишното и бъдещето. Всичко, което съществува, е актуалният миг. Това е апелът на депресирания образован човек - изцяло да се потопи в обаянието на сегашното, в бягството от всички несгоди и проблеми, опцията да трансформира себе си в безконечност, безметежност, загубен в  съществуване на небитие.

Психиатърът Ейбрахам Маслоу разсъждава: „ Станахме доста по-свободни от другите хора, което значи, че сме станали доста повече „ себе си “, нашата същинска същина, нашата достоверна същина, нашата същинска идентичност. “

Любовта ни дава проблясъци на възприятие за разтапяне на границите на егото. Кара ни да считаме че любовниците би трябвало да бъдат едно цяло, както постоянно се приказва в поезията. Но Мопасан разрушава този мит, като споделя: „ Когато идва любовта, душата е изпълнена с неземно самодоволство. А знаеш ли, за какво? Знаеш, ли съответно от къде е това чувство за голямо благополучие? Точно от това, че ние си фантазираме, че е пристигнал края на нашата самотност. “

Депресираните актьори порастват и съществуват посредством своите творби. Тяхната работа и техният жанр се трансформират непрестанно, тъй като в никакъв случай не са удовлетворени от това, което са създали. След като един план е приключен, различен би трябвало да се започва, в противоположен случай депресията се възобновява. Изчезва единствено, когато са изцяло потопени в акта на сътворението.

„ Човек става мощен, когато остане самичък. Самотният дава отговор единствено за себе си. В тълпата индивида е жертван да живее с мнението на тълпата, стадото! А най-хубавите мисли от всички се раждат трагична самотност. “ ~ Валентин Пикул

Източник: lonerwolf.com
Картини: Wikimedia Commons