В най-голямата пещера на Земята
Той стъпваше самоуверено по варовиковата канара, остра като бръснач и едвам забележима за невъоръженото око. В пещерата е непроницаем мрак, само че се усеща тежката и влажна миризма от пещерата и джунглата.
За откривателя Марк Дженкинс чувството е като да си навътре в планина. В тишината той съумява да чуе капките вода по скалите, само че сетивата му са притъпени от мисълта, че се намира надълбоко в недрата на Земята, в най-голямата пещера, позната на индивида. Това е история за пещерата Ханг Сон Дунг във Виетнам и изключителното странствуване на Дженкинс, който става един от първите, изцяло проучили това естествено знамение.
За да придобиете бегла визия за размерите на пещерата, ще ви кажем, че един сектор от нея е съвсем 240 метра висок и 90 метра необятен. Вътре може да се побере цялостен Боинг 747 или 40-етажен небостъргач. Има задоволително място за цели селища.
Нека мракът и ужасяващите размери не ви заблуждават – пещерата кипи от живот. Под големите „ прозорци “, през които влиза светлина в пещерата, джунглата е намерила своето място, а прилепи и птици летят в близост. Там, където царува цялостен мрак, могат да се открият изцяло слепи и бели щурци и риби.
Да се върнем малко обратно във времето. Английските откриватели Хауърд и Деб Лимбърт организират експедиция до пещерата през 2009г. Двамата по този начин и не съумяват да стигнат до края, защото попадат на голямо затруднение – 60-метрова стена от тиня и скали, която кръщават Великата виетнамска стена. Те прекарват зимата оглеждайки стената за дупки и вдлъбнатини, които да им оказват помощ при изкачването тази година. Преодолявайки това затруднение, Дженкинс стъпва там, където никой различен не е бил преди.
„ Мисля, че това беше главното предизвикателство пред мен. Да съм паралелно то тези двама велики откриватели, преминавайки най-голямото затруднение в най-голямата пещера в света. Когато се изкачихме до горе, видяхме светлина и бяхме сигурни, че това е или краят на пещерата или трети прозорец. Това беше доста специфичен миг за мен. Бяхме първите хора, стъпили там.
Минахме около едно място цялото цялостно с пещерни перли, а те се откриват доста рядко. Образуват се от капките вода, които от тавана падат върху варовиковата канара. Така в продължение на хиляди години капката образува перла. Истински шанс е да откриеш такава, а и нормално са доста дребни. Ние открихме перли с размера на бейзболна топка. Невероятно. “
„ Преминахме през цялата пещера. В оня миг не знаехме, дали това е нова пещерна зала или е края на пещерата. Така както си вървяхме и се озовахме в джунглата, където валеше и продължихме напряко, до момента в който не се уверихме, че виждаме хоризонта и сме излезли. После поехме назад в мрака. Наистина беше доста вълнуващо за мен да съм един от първите, които са обходили изцяло най-голямата пещера на планетата. “
„ Великата виетнамска стена не е единственото предизвикателство. Дори самото стигане до пещерата беше доста мъчно. Всъщност това е повода тя да остане затворена за туристи. За да влезете би трябвало освен да сте доста добре осведомени с пещерите, само че и да знаете по какъв начин да си вършиме път в джунглата, където няма табели и пътеки.
Преминахме през една 2-километрова пещера, с цел да стигнем до този парадайс. Известно време вървяхме около река, след което още веднъж поехме през джунглата. Това продължи два дни – в действителност е мъчно. Като в австралийската пустота. Много катерене по места, където няма пътеки, тъй като никой в никакъв случай не минава от там. Важно е и да слушаш лидера си, тъй като през множеството време въобще си нямаш визия къде си. Много елементарно можеш да се объркаш. Всичко наподобява едно и също, в случай че не си добре осведомен с растенията и можеш да разпознаваш дърветата. На всичкото от горната страна слънцето не се вижда, тъй като постоянно е мъгливо, облачно и изпълнено с доста гъста растителност. “
„ И по този начин, както следвах лидера, внезапно се озовахме пред голяма стена от растения. Веднага си помислих, че тук някъде би трябвало да има пещера. Вървяхме около тази стена, която си беше много внушителна – висока към 60 метра. Чувствах се като в книгата за Тарзан или Хобит. Изведнъж пред теб листата се помръдват и се открива тази голяма черна дупка. Беше безусловно черна и от нея се усещаше полъха напразно. Започнахме с подготовката и въжетата и малко по-късно се спуснахме. Това продължи като че ли цяла безкрайност. “
Вятърът в действителност е дъхът на пещерата. Сутрин въздухът влиза, а вечер излиза. Виетнамците употребяват това, с цел да откриват пещери. Застават на някой рид и се обръщат към джунглата. Когато видят листата да се полюшват в другояче спокойната джунгла, значи е доста евентуално наоколо да има пещера.
Топографията на пещерата е неповторима, тъй като вътре могат да се открият освен нормалните карстови формирания и тунели, само че и цели региони с джунгла, дървета, растения и животни.
„ Спускането не беше изцяло отвесно, а на към 45-70 градуса надолнище тук-там. Когато слязохме, земята на никое място не беше равна. Пещерата е толкоз голяма, че когато частите канара са се откъснали от тавана и са паднали, на земята са се образували цели хълмове, по които трябваше да се изкачим или да заобиколим.
Вътре имаше и плажове, формирани от течащата вода. Беше изпълнено и с голям брой дребни тунелчета, в които човек елементарно може да се заклещи. Не е като да се спуснеш в пещерата и да вървиш по един еднакъв кулоар. Постоянно имаше завои и на никое място нямаше прави тунели. “
„ Често трябваше да сме доста деликатни. Пещерата е толкоз голяма, че от време на време би трябвало да пълзиш, а различен път да се катериш. В елементарна дребна пещера скалните хълмове са по 1-2 метра, а в тази бяха по над 30 метра. Трябваше да опъваме въжетата, с цел да ги преминем. Друго нещо е, че някои от скалите по земята са извънредно остри и в случай че се подхлъзнеш и паднеш, напряко ти е спукана работата. Даже съм сюрпризиран, че се разминахме без сходни произшествия.
Когато става въпрос за пещери, множеството хора ги е боязън нещо да не им падне на главата и изпитват клаустрофобия. Пещерата беше умопомрачително огромна, тъй че само се притеснявах да не се срути тавана над нас. Това е естествен боязън за елементарния човек, само че геолозите са наясно, че сриванията са се случили преди 45 000 години и шансът да се случи още веднъж тъкмо в този момент са оскъдни. “
„ Реално максимален късмет да се нараниш има до момента в който се катериш – постоянно може някоя канара да се отчупи или да се подхлъзнеш. При откривателите на пещери има и постоянно срещано положение, при което изпитваш доста мощна болежка в краката. Получава се, когато ден след ден си на студено и влажно и са нужни месеци, с цел да отмине. Съществува и заплаха от бързо повишаване на водата. Така са починали не един или двама откриватели. Обикновено водата идва от повърхността, при дъждове и стихии, тъй че човек би трябвало постоянно да е осведомен за протичащото се от горната страна. Въпреки че тръгнахме през сухия сезон, в пещерата имаше доста вода и по време на дъждовете сигурно ще е доста рисково. “
Когато човек навлезе в естествена среда, където в никакъв случай преди не е бил, това постоянно оказва резултат. Ето какво споделя Марк за опцията да се наруши екологичния баланс в пещерата при група от съвсем 50 индивида.
„ Аз също имах такива опасения. Това беше изследователска експедиция и по тази причина бяхме толкоз доста хора. Това нещо не трябва да се повтаря в този момент, откакто знаем какво съставлява пещерата. Следващата група, която ще пристигна евентуално ще бъде доста по-малка и хората ще знаят от кое място да минат и какво да чакат. Болтовете, които използвахме при изкачването на стената предизвикаха опустошения, за които в действителност скърбя. Можехме да бъдем по-внимателни и си взехме поука. Вероятно можеше да открием различен път през пещерата, тъй че да ограничим вредите. Говорили сме си за това и всички сме съгласни, че идващия път сигурно ще внимаваме повече. “
В региона на Ханг Сон Дунг има още 150 пещери, някои от които са отворени за туристи. Съдбата на най-голямата пещера в света за момента е незнайна, тъй като виетнамците считат да я оставят недостъпна за хората.
„ Не мога да кажа какво ще стане с пещерата. Не мисля, че ще видите туристи или пък въобще доста хора тук. Вероятно ще си остане едно от тези красиви кътчета, които учени и малко на брой определени ще посещават понякога. “
Марк Дженкинс е публицист, катерач, откривател и приключенец, който поема на физически тежки и рискови пътешествия за „ National Geographic “ там, където никой различен не желае да стъпва. Той в действителност обича това, с което се занимава и чака да се върне в пещерата.
„ Мисля, че ще се върна. Наистина бих желал да се върна в тази пещера, само че желая и да изследвам нови места. Да не знаеш какво те чака е извънредно вълнуващо.
Източник: environmentalgraffiti.com
Снимки: National Geographic
