В търбуха на киното: режисьорът Никола Бошнаков
Той е от хората, които заобичваш поради струящия от всяка дума гений. Заради десетките филми, които е направил и прави. И поради (само)иронията, хумора и суровия взор върху живота. И макар че не се усеща съумял, в съзнанието на събеседника му остава тъкмо противоположното – чувството, че приказва точно с съумял, деен и самоуверен създател.
За живота преди киното, за уроците на огромните, за филмите, за техните герои и за пътя до тях споделя Никола Бошнаков – режисьор, монтажист, сценарист, стихотворец, брачен партньор и татко. Ту смях, ту викове; ту сладко, ту горчиво – история, разказана с усмивка.
Роден е през 1977 година в София и прекарва по-голямата част от времето си в столицата. Спомня си дните в детската градина, когато е хубаво, само че въпреки всичко нещо не е наред. Останалите деца не желаят да си играят с него на майки и татковци – присъщата за тази възраст игра – и дребният Никола вместо това фантазира. По това време дядо му е в Унгария, откъдето е донесъл чудноват предмет – нещо пластмасово и оранжево, което виси над мивката у дома и за което момчето взема решение, че е оборудване за правене на къщи. И един ден той – с много старания и скрито – измъква предмета от вкъщи си и събира своите приятелчета в двора на детската градина, където има огромна топола. Никола декларира, че с този особен предмет веднага ще направи къща. Истинска къща. И стартира да постанова тополата с оранжевия предмет, твърдо уверен, че всеки миг къщата ще се получи. Скоро обаче децата откриват, че напъните на техния другар няма да доведат до нищо и се разпръскват. Никола изпитва голям позор от неуспеха, а оранжевият пластмасов предмет в действителност се оказва… четка за разчистване на буркани.
„ И като набрах толкоз позор, взех решение, че в тази детска градина повече не може да се върви. И без това нищо друго не ми харесваше, пък и огромен позор с изключение на всичко… “, описа режисьорът, който тогава провел бягството си от детската градина. Първо събрал престилките, пантофите и останалите си движимости и ги скрил на скрито място. Следобедът – когато изкарват децата на двора да си играят – той си взел нещата и просто се прибрал при баба си. „ Което беше стратегическа неточност! Ако ще бягаш детската градина, не би трябвало да вървиш при баба, а да хукнеш по белия свят, примерно “, смее се той. По пътя петгодишното момче срещнало Андрейчо – друго дете, което обаче не ходело на детска градина. Никола оставил торбичката с движимостите си при баба си и декларирал, че отива да си играе с Андрейчо. А баба му надала писък и извикала татко му. „ И най-позорно бях върнат в детската градина – примерно, два часа по-късно. Тъжна картинка. Още по-тъжно беше, че учителката броила децата – броила, броила, броила и открила, че един липсва, само че никой не можал да се сети кой. И по този начин. “
За благополучие обаче скоро дядото на Никола се завръща от Будапеща и момчето прекарва повече време с него, в сравнение с в детската градина.
Годините минават, а момчето израства в фамилията си, което си състои най-вече от учители. Без да подозира, че един ден ще се занимава с кино, той живее като нормално дете – радостно или пък замислено. Преди Никола да се появи на този свят, татко му рисувал добре и мечтаел да снима филми; даже направил два осем милиметрови късометражни кино лентата, само че след раждането на Кольо изоставил артистичните си занимания. „ Наскоро си мислех за наследствеността. По принцип е отлично, когато има някаква механа или друго основно място, което се наследява от потомство на поколение; има такива места – Белгия, Чехия… А когато е обвързвано с тези изкуства… - несъмнено когато си израснал в една такава среда, това дава една доста добра основа. Но там положителното нещо, което можеш да направиш, е да не повтаряш по някакъв метод това, което са правили преди теб. Семейството на Джони Пенков е подобен образец: дядо му е бил първият фотограф в Казанлък, татко му е станал художник, само че пък прародител му е бил касиер на братя Евлоги и Христо Георгиеви… Джони е решил, че има задоволително художници и музиканти и е станал звукоинженер. Считам това за по-добрия образец – всеки се пробва да влезе в някаква област, която не е цялостен приоритет на фамилията досега. А другояче – аз съм режисьор и синът ми ще бъде режисьор, или аз съм рок звезда и синът ми ще бъде рок звезда… – това не ми е доста понятно “, споделя разсъжденията си през днешния ден режисьорът.
Но преди да стане режисьор и ориста да го срещне с киното, с Джони Пенков и с наследника си, минава още доста време, в което Никола се построява като персона и претърпява значително завършения.
След като приключва приблизително обучение, се хваща на работа в ЗММ (Завод за металорежещи машини), завод „ Втора багра “, където прекарва три месеца като служащ. Тогавашната му другарка казвала, че в този завод се пропива и въобще цялата тази работа изглеждала прекомерно безперспективна. И Никола се захваща с бизнес, в партньорство с един другар. Годината е 1996 – инфлационното време, в което хората купуват единствено самун и вестници. Бизнесът им в действителност е продажба на вестници върху маси на улицата. И е ужасно печеливш. Мечтата на Никола е втора маса, седем маси, първа механа, втора механа и личен спектакъл. И фактически, вестниците обезпечават средства за първата механа, само че тогава идва време той да влезе в казарма за наборната си работа.
Никола Бошнаков
Края на 1997-а година, Драгоман, граничен отряд. Никола Бошнаков влиза в армията като настоящ предприемач – с четири милиона инфлационни лв. седмичен оборот. Ритъмът му до този миг включва лягане в 12 и ставане в 3 ч през нощта, тъй че вярата му тогава е да се наспи, когато влезе в казармата. Освен това косата му – преди да го подстрижат – е огромна и буйна; по нищо не наподобява на превъзбуден новобранец. „ И попаднах в някакво безумство – остарялата комунистическа казарма, единствено че към този момент насочена към НАТО. Което водеше до огромно раздвояване в управителния състав и много тежко пиене. “
Малко след клетвата ситуацията с вестниците на открито се усложнява – постанова се да се преподпишат договорите за масите. Бягството е единственото решение. И Никола фактически бяга. Но когато се връща, старите бойци са преровили шкафчетата на новобранците и са взели неговите кубинки. Дават му цинтове, с които Никола, излизайки от склада, се хлъзва на пода, пада и измества рамото си. И влиза в лечебницата, поради което се постанова да пропусне отпуската. А бизнесът с вестниците още веднъж има потребност от неговия контрол – съдружникът му на открито не се оправя изключително добре; от седем масите са намалели до две; нужна е незабавна интервенция. Но Никола не е в положение да прескочи оградата, която е висока над два метра – освен, че не е доста добър катерач, само че и рамото го боли. „ И имаше един облик, Ефремов, с който се бяхме срещнали в пушалнята и си бяхме говорили за Sex Pistols с него. Пънкарче, доста пресен... И той дава часовой, а аз му споделям – би трябвало да тичам да подписвам контракти, обаче не мога да изляза, би трябвало да ме пуснеш през портала! И индивидът ме пусна през портала, излязох, видях си гаджето, свърших си работата… И се върнах след 3 дни. По принцип в амбулатория не вършат инспекции. Обаче отново нещо… бягали старите, та изкарали лечебницата на вечерна проверка… И хванали, че ме няма. И звънели на майка ми, а аз на майка ми не съм й се обаждал… Издирвали ме, три дни военна полиция ме търсила “, споделя Никола. Когато се върнал, отишъл непосредствено при командира на поделението с думите „ аз вървях да си свърша малко работа “. Последвало навикване и арест. „ В ареста бяха единствено остарели бойци, единствен аз бях новобранец. И се падна един уставняк, който доста следи… Щото арестантите са в една стая без печка, а при караула има печка. Вратата би трябвало да е затворена. Но когато караулът не е толкоз уставен, арестантите спят при него. Обаче когато е уставняк, не може да се спи там. И тогава паднаха някакви температури – минус 20. И на минус 20 е доста мъчно да се спи, а и ни ревизираха – в ареста, като се изключи че нямаш право на колан и връзки, нямаш право и на никакви облекла – изпод фланелка или потник, от горната страна едно зелено военно пуловерче и най-отгоре шинел; нямаш право на други облекла. А е минус 20! Помещението не се отоплява по никакъв метод. И старите ми дръпнаха шинела. И аз по зеленото пуловерче с тениска на минус 20 се пробвам да дремя! А денем местим дребното сметище до огромното, което отстои някъде на двеста метра. И с цел да е още по-забавно, превозването на боклука го вършим с лопати. (смее се) И към този момент аз три дни не мога да дремя нощем. През деня ме разпределят на някаква наказателна застава, на идващия ден я закриват тази наказателна застава – динамични времена! “
„ …И аз не преставам да лежа в ареста – 10 дни трябваше да лежа. Обаче в един миг гаджето ми идва и аз й споделям – донеси ми Диазепам, аз би трябвало да дремя, към този момент не устоявам физически… Припадам. В момента, в който изгрее някакво слънце, аз примирам “, продължава той и споделя, че за разлика от множеството си другари, в тези времена поради бизнеса, който е поглъщал цялото му време, е пропуснал стръмния път към опиатите.
Следва на стр.2
Страница на публикацията: 01020304
За живота преди киното, за уроците на огромните, за филмите, за техните герои и за пътя до тях споделя Никола Бошнаков – режисьор, монтажист, сценарист, стихотворец, брачен партньор и татко. Ту смях, ту викове; ту сладко, ту горчиво – история, разказана с усмивка.
Роден е през 1977 година в София и прекарва по-голямата част от времето си в столицата. Спомня си дните в детската градина, когато е хубаво, само че въпреки всичко нещо не е наред. Останалите деца не желаят да си играят с него на майки и татковци – присъщата за тази възраст игра – и дребният Никола вместо това фантазира. По това време дядо му е в Унгария, откъдето е донесъл чудноват предмет – нещо пластмасово и оранжево, което виси над мивката у дома и за което момчето взема решение, че е оборудване за правене на къщи. И един ден той – с много старания и скрито – измъква предмета от вкъщи си и събира своите приятелчета в двора на детската градина, където има огромна топола. Никола декларира, че с този особен предмет веднага ще направи къща. Истинска къща. И стартира да постанова тополата с оранжевия предмет, твърдо уверен, че всеки миг къщата ще се получи. Скоро обаче децата откриват, че напъните на техния другар няма да доведат до нищо и се разпръскват. Никола изпитва голям позор от неуспеха, а оранжевият пластмасов предмет в действителност се оказва… четка за разчистване на буркани.
„ И като набрах толкоз позор, взех решение, че в тази детска градина повече не може да се върви. И без това нищо друго не ми харесваше, пък и огромен позор с изключение на всичко… “, описа режисьорът, който тогава провел бягството си от детската градина. Първо събрал престилките, пантофите и останалите си движимости и ги скрил на скрито място. Следобедът – когато изкарват децата на двора да си играят – той си взел нещата и просто се прибрал при баба си. „ Което беше стратегическа неточност! Ако ще бягаш детската градина, не би трябвало да вървиш при баба, а да хукнеш по белия свят, примерно “, смее се той. По пътя петгодишното момче срещнало Андрейчо – друго дете, което обаче не ходело на детска градина. Никола оставил торбичката с движимостите си при баба си и декларирал, че отива да си играе с Андрейчо. А баба му надала писък и извикала татко му. „ И най-позорно бях върнат в детската градина – примерно, два часа по-късно. Тъжна картинка. Още по-тъжно беше, че учителката броила децата – броила, броила, броила и открила, че един липсва, само че никой не можал да се сети кой. И по този начин. “
За благополучие обаче скоро дядото на Никола се завръща от Будапеща и момчето прекарва повече време с него, в сравнение с в детската градина.
Годините минават, а момчето израства в фамилията си, което си състои най-вече от учители. Без да подозира, че един ден ще се занимава с кино, той живее като нормално дете – радостно или пък замислено. Преди Никола да се появи на този свят, татко му рисувал добре и мечтаел да снима филми; даже направил два осем милиметрови късометражни кино лентата, само че след раждането на Кольо изоставил артистичните си занимания. „ Наскоро си мислех за наследствеността. По принцип е отлично, когато има някаква механа или друго основно място, което се наследява от потомство на поколение; има такива места – Белгия, Чехия… А когато е обвързвано с тези изкуства… - несъмнено когато си израснал в една такава среда, това дава една доста добра основа. Но там положителното нещо, което можеш да направиш, е да не повтаряш по някакъв метод това, което са правили преди теб. Семейството на Джони Пенков е подобен образец: дядо му е бил първият фотограф в Казанлък, татко му е станал художник, само че пък прародител му е бил касиер на братя Евлоги и Христо Георгиеви… Джони е решил, че има задоволително художници и музиканти и е станал звукоинженер. Считам това за по-добрия образец – всеки се пробва да влезе в някаква област, която не е цялостен приоритет на фамилията досега. А другояче – аз съм режисьор и синът ми ще бъде режисьор, или аз съм рок звезда и синът ми ще бъде рок звезда… – това не ми е доста понятно “, споделя разсъжденията си през днешния ден режисьорът.
Но преди да стане режисьор и ориста да го срещне с киното, с Джони Пенков и с наследника си, минава още доста време, в което Никола се построява като персона и претърпява значително завършения.
След като приключва приблизително обучение, се хваща на работа в ЗММ (Завод за металорежещи машини), завод „ Втора багра “, където прекарва три месеца като служащ. Тогавашната му другарка казвала, че в този завод се пропива и въобще цялата тази работа изглеждала прекомерно безперспективна. И Никола се захваща с бизнес, в партньорство с един другар. Годината е 1996 – инфлационното време, в което хората купуват единствено самун и вестници. Бизнесът им в действителност е продажба на вестници върху маси на улицата. И е ужасно печеливш. Мечтата на Никола е втора маса, седем маси, първа механа, втора механа и личен спектакъл. И фактически, вестниците обезпечават средства за първата механа, само че тогава идва време той да влезе в казарма за наборната си работа.
Никола Бошнаков
Края на 1997-а година, Драгоман, граничен отряд. Никола Бошнаков влиза в армията като настоящ предприемач – с четири милиона инфлационни лв. седмичен оборот. Ритъмът му до този миг включва лягане в 12 и ставане в 3 ч през нощта, тъй че вярата му тогава е да се наспи, когато влезе в казармата. Освен това косата му – преди да го подстрижат – е огромна и буйна; по нищо не наподобява на превъзбуден новобранец. „ И попаднах в някакво безумство – остарялата комунистическа казарма, единствено че към този момент насочена към НАТО. Което водеше до огромно раздвояване в управителния състав и много тежко пиене. “
Малко след клетвата ситуацията с вестниците на открито се усложнява – постанова се да се преподпишат договорите за масите. Бягството е единственото решение. И Никола фактически бяга. Но когато се връща, старите бойци са преровили шкафчетата на новобранците и са взели неговите кубинки. Дават му цинтове, с които Никола, излизайки от склада, се хлъзва на пода, пада и измества рамото си. И влиза в лечебницата, поради което се постанова да пропусне отпуската. А бизнесът с вестниците още веднъж има потребност от неговия контрол – съдружникът му на открито не се оправя изключително добре; от седем масите са намалели до две; нужна е незабавна интервенция. Но Никола не е в положение да прескочи оградата, която е висока над два метра – освен, че не е доста добър катерач, само че и рамото го боли. „ И имаше един облик, Ефремов, с който се бяхме срещнали в пушалнята и си бяхме говорили за Sex Pistols с него. Пънкарче, доста пресен... И той дава часовой, а аз му споделям – би трябвало да тичам да подписвам контракти, обаче не мога да изляза, би трябвало да ме пуснеш през портала! И индивидът ме пусна през портала, излязох, видях си гаджето, свърших си работата… И се върнах след 3 дни. По принцип в амбулатория не вършат инспекции. Обаче отново нещо… бягали старите, та изкарали лечебницата на вечерна проверка… И хванали, че ме няма. И звънели на майка ми, а аз на майка ми не съм й се обаждал… Издирвали ме, три дни военна полиция ме търсила “, споделя Никола. Когато се върнал, отишъл непосредствено при командира на поделението с думите „ аз вървях да си свърша малко работа “. Последвало навикване и арест. „ В ареста бяха единствено остарели бойци, единствен аз бях новобранец. И се падна един уставняк, който доста следи… Щото арестантите са в една стая без печка, а при караула има печка. Вратата би трябвало да е затворена. Но когато караулът не е толкоз уставен, арестантите спят при него. Обаче когато е уставняк, не може да се спи там. И тогава паднаха някакви температури – минус 20. И на минус 20 е доста мъчно да се спи, а и ни ревизираха – в ареста, като се изключи че нямаш право на колан и връзки, нямаш право и на никакви облекла – изпод фланелка или потник, от горната страна едно зелено военно пуловерче и най-отгоре шинел; нямаш право на други облекла. А е минус 20! Помещението не се отоплява по никакъв метод. И старите ми дръпнаха шинела. И аз по зеленото пуловерче с тениска на минус 20 се пробвам да дремя! А денем местим дребното сметище до огромното, което отстои някъде на двеста метра. И с цел да е още по-забавно, превозването на боклука го вършим с лопати. (смее се) И към този момент аз три дни не мога да дремя нощем. През деня ме разпределят на някаква наказателна застава, на идващия ден я закриват тази наказателна застава – динамични времена! “
„ …И аз не преставам да лежа в ареста – 10 дни трябваше да лежа. Обаче в един миг гаджето ми идва и аз й споделям – донеси ми Диазепам, аз би трябвало да дремя, към този момент не устоявам физически… Припадам. В момента, в който изгрее някакво слънце, аз примирам “, продължава той и споделя, че за разлика от множеството си другари, в тези времена поради бизнеса, който е поглъщал цялото му време, е пропуснал стръмния път към опиатите.
Следва на стр.2
Страница на публикацията: 01020304
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ