Това се случи много отдавна, в спокойните дни на моята

Това се случи доста от дълго време, в спокойните дни на моята младост. По това време бях запалена по спорта и едно лято тимът ни по лека атлетика отиде на подготвителен лагер в Балкана.

Живеехме на палатки, готвихме на огън… същинска романтика. С нас бяха момчета от футболния тим, тъй че в никакъв случай не ни беше скучно. Местните поданици, най-вече по-възрастни мъже, ни помагаха: цепеха дърва, гледаха оборудването, гледаха конете. Вечер се събирахаме към огъня и ни разказваха митове и предания от своя край.

Програмата на лагера включваше двудневна конна езда с нощувка край локална река – името й, за жалост, е изтрито от паметта.

Тръгнахме рано сутринта: треньорът, двадесетина души от нашата група, водачи и коне, натоварени с екипировка. Конете вървяха постепенно, за нас беше извънредно да седим дълго време на седлото, тъй че постоянно правехме почивки.

След като стигнахме до малко селце, поехме по основната му улица. Къщите бяха здрави, оградите бяха прясно боядисани, цветята цъфтяха в предните градини. Но нещо не беше наред: в близост нямаше жива душа. Нито играещи деца, нито дами в градините, нито старци по пейките. Дори кучетата не лаеха. Гидът отговори малко на нашите въпроси: „ Староверци “.

Селото остана обратно и скоро видяхме остаряла барака с безформен покрив, напълно друга от другите къщи. Водачът се ухили: „ Тук живее знахарка. Казват, че е на 100 години, може би повече. Тя лекува всички заболявания и предсказва бъдещето. ”

Вечерта разположихме лагера наоколо и с две приятелки бяхме въодушевени от концепцията да посетим тази мистериозна бабичка.

„ Хайде да отидем при нея, тя да ни гадае! “ – взехме решение ние, млади и глупави.

Треньорът не ни разреши да отидем и, несъмнено, не ни даде коне. Но въпреки всичко избягахме, тръгвайки пешком. Беше ужасно да отидем сами, по тази причина убедихме две момчета да се причислят към нас.

Стигнахме учудващо бързо, като че ли някой ни буташе напред. В двора ни посрещна бабичка, която напълно не приличаше на вещицата от приказките: дребна, суха, с блага усмивка и чисто бяло шалче.

Лицето й беше покрито с бръчки, само че очите й… очите й бяха млади, блестящо сини, като небето след гръмотевична стихия.

— Здравейте – поздравихме нерешително.

— Здравейте, деца – безшумно отговори тя. – Влезте в къщата.

Вътре беше изненадващо уютно: домашно направени пътеки на пода, бродирани кърпи по стените, икони с горяща кандила в ъгъла. Бабата се прекръсти, а ние, смутени, се поколебахме на прага, изгубили храброст.

— Чаках ви – сподели тя, гледайки право към нас. – Какво желаете да знаете?

Събрах храброст и пристъпих напред:

— Разкажете ни за нашето бъдеще.

— Не предричам бъдещето – отговори тя. – Само Господ знае всичко. Но виждам нещо. Тя ме погледна в очите. – Твоите проекти и фантазии скоро ще се трансформират. След два месеца ще поемеш по различен път, ще учиш на друго място, ще се ожениш за различен човек и ще се преместиш в непознат град. Ще имаш две деца, родени в една и съща година.

— Как по този начин? Близнаци?

– изненадах се.

— Не знам — усмихна се тя загадъчно. – После ще се върнеш в родния край. Много тествания ще паднат на плещите ти, само че помни: Бог не дава тествания, които не са ти по силите. Ще преодолееш всичко и ще живееш дълго. Само не ми е ясна датата ти на раждане. Кога си родена?

„ Пети април, 1972 “, отговорих аз.

„ Не, през април в онази година още не си била на белия свят “, поклати глава старата жена.

Чувствах се неудобно. Главата ми стартира да се върти и едно от момчетата ме изведе на чист въздух. Върнахме се в лагера безмълвно.

Разбира се, неналичието ни беше видяна и за наказване миехме чинии в студената планинска река до късно през нощта, треперейки от мраз и отмалялост.

На идващия ден се върнахме по същия път. Минавайки около къщата на лечителката, не я видяхме, само че черна котка с необикновено сини очи седеше на оградата. Тя ме погледна непосредствено и тръпки полазиха по гърба ми.

Минаха два месеца и прогнозите започнаха да се сбъдват. Разделих се с гаджето си и влязох в университет във факултет, за който в никакъв случай не съм мислила преди. Две години по-късно се омъжих и се реалокирах в различен град.

Животът не беше елементарен. Синът ми се нуждаеше от комплицирана сърдечна интервенция, изгубих няколко близки хора за къс интервал от време, а по-късно самата аз бях изправен пред тежко заболяване, чието име даже не желая да споделям.

Но постоянно помнех думите на онази стара жена: „ Бог не дава тествания, които не са по силите “. И това ми даде сили да продължа напред, да имам вяра в най-хубавото.

Колкото до рождената ми дата… Един ден открих удостоверение в остарели документи, което сочеше друга дата – 9 май. Озадачена се обърнах към родителите си. Оказа се, че с цел да получи по-голям апартамент във фабриката, мама благодарение на другар доктор трансформирала документите за времето на бременността, а баща уредил всичко в службата по вписванията. Така че публично съм се „ появила “ тогава.

Само едно предсказване не се сбъдна: децата ми се родиха в разнообразни години. Но може би по някакви невидими закони на ориста годините на тяхното раждане – 1990 и 1993 – са някак сходни или свързани.

Оттогава минаха доста години. Върнах се в родния си край, както сподели знахарката. Понякога си мисля за нея: коя беше тя? Как разбра толкоз доста за мен? Може би в света има неща, които не можем да разберем. Но едно нещо знам сигурно: нейните думи ми помогнаха да мина през всички тествания и да не се пречупя.