Това, което главно ме занимаваше в Индия, бе въпросът за

Това, което основно ме занимаваше в Индия, бе въпросът за психическата природа на злото. Беше ми извънредно забавно по какъв начин този проблем се интегрира в индийския нравствен живот и получих нова визия за това. В диалози с образовани китайци също постоянно ми е правил усещане фактът, че въобще е допустимо така наречен „ зло " да се интегрира, без освен това да ти се накърни престижът. 

У нас на Запад не е по този начин. За индивида от Изтока наподобява моралният въпрос не стои преди всичко, както за нас. И злото, и положителното за него се съдържат оправдано в природата и всъщност са единствено разнообразни степени на едно и също нещо. Направи ми надълбоко усещане това, че индийската нематериалност съдържа в себе си както от злото, по този начин и от положителното. Християнинът се стреми към положителното, а става жертва на злото.

Индиецът, за разлика от него, се усеща отвън положителното и злото или се стреми посредством медитация и йога да реализира това положение. Тук обаче в мен поражда възражението, че при сходна настройка нито злото, нито положителното имат избрани контури, а това води до прочут застой. Човек не има вяра същински нито в положителното, нито в злото. Най-вероятно тогава те значат това, което е моето положително или моето зло; това, което ми наподобява положително или зло. Парадоксално е, само че би могло да се каже, че индийската психика заобикаля както положителното, по този начин и злото, или че е по този начин претрупана от несъгласия, че се нуждае or nirdvatidva, от освобождение от несъгласията и десетките хиляди неща.

Целта на индиеца не е моралното съвършенство, а положението на нирвана. Той желае да се освободи от природата и надлежно на това посредством медитацията реализира положение на пустош и безобразност. Аз, назад на това, желая посредством живото съзерцание на природата и психологичните облици да съм част от живота. Не желая да се освободя нито от хората, нито от себе си, нито от природата, тъй като за мен всичко това е едно неописуемо знамение. Природата, душата и животът ми са разгърната божественост, а какво повече бих могъл да си пожелая? Висшият смисъл на Битието за мен може да се състои единствено в това, че то е, а не в това, че не е или че към този момент не е.

За мен не съществува освобождение,,а tout prix " (на всяка цена). Не мога да бъда освободен от нещо, което не владея, не съм претърпял или направил. Истинското освобождение е допустимо едвам тогава, когато съм направил всичко, което е по силите ми, когато съм се отдал напълно и съм взел най-дейно присъединяване. Ако се отдръпва от присъединяване, аз до известна степен ампутирам съответната част от моята душа. Разбира се, може да има случай на мъчно за мен присъединяване, както задоволително положителни учредения за това, че не мога изцяло да се отдам. Но тогава ще съм заставен да призная поп passiunus (категорично) своята некадърност и ще схвана, че може би съм пропуснал нещо извънредно значимо и че не съм извършил някаква задача. Едно толкоз красноречиво знание за моята некадърност замества неналичието на позитивно деяние.

Всеки човек, който не е минал през пъкъла на своите пристрастености, в никакъв случай не ги е превъзмогнал. Тогава те населяват „ прилежащата къща " и без той да подозира, може да избухне пожар и да се трансферира към неговия личен дом. Когато човек се отхвърля от прекалено много неща, а други изоставя или не помни, поражда опцията или заплахата изоставеното или отказаното да се върнат с удвоена мощ.

От: „ К.Г. Юнг. Автобиография, мемоари, сънища, размишления - Записани и издадени от Аниела Яфе ”, Изд. Евразия-Абагар
Снимки: wikipedia