- Ти отдавна ме беше предупредила – Калин е проклет,

- Ти от дълго време ме беше предизвестила – Калин е прокълнат, не се хващай с него. Аз ли не го зная? Аз? Ако ме питат „ От какво ти е тази синина до окото? “, споделях: „ Ударих се на един клон. “

„ А това на устната ти какво е? “ – отговарях: – „ Това е от херпес. Спаднал ми е имунитетът, зима е. “ Кокалчетата му са твърди. Раната зараства неприятно. Синината остава месец, даже два.

Жената седи на стол пред мен, по-тънка от плата на полата си.

- Бие те – споделям.

Тя мълчи. Гледа в пода – аз нея виждам. Ясно - в доста клони се е сблъсквала. Много херпеси са излизали на устните й. Държи за ръка едно дете – красиво като картина, момче.

- Гладен съм, бабо – споделя ми детето.

Дадох му самун и бучка сирене. Докато се обърна към майка му, ги изгълта.

- Защо си пристигнала при мене? – запитвам аз дамата. – Знаеш коя съм.

В Старо всички я познаваме – тя е дамата на Калин. Старо е малко нещо, петдесетина къщи, половината празни. Само софиянци идват събота и неделя, само че да копае жител – това е все едно да сееш жито върху гранит, след това купуваш комбайн да жънеш камъка.

Софиянците си създали хамаци, оферират ми да се грижа за градинките им, желаят да им продам мед, да ашладисам джанките им – от мен, която единствено като погледнеш луничките по лицето ми и като видиш, че Струма пресича моя двор – би трябвало да си отместен умствено към полуда, в случай че не си кажеш – „ Тая е от ония. “

„ Ония “ край крайбрежията на Струма от доста време насам се знае какви са и кои са. Не инцидентно по тези земи не е имало иго, не е имало погубен човек, откраднато дете, бита булка. „ Ония “ са дами от две фамилии - Тровнички и Горчилянови – само че се гледало дамата да е луничава. Защото от доста време, още когато Струма не била изкопала Кървавото ждрело, се знае,че отровата слуша луничавите.
А аз съм луничава.

- За нищо не съм пристигнала - шепне дамата с толкоз доста херпеси, че е явно – не е било с пестник. По синия цвят към веждата й го зная. Такава синина се задържа повече от два месеца. Жената дърпа хлапето за ръката и поема да си тръгне. Разколебала се е – по този начин вършат младите дами. Обикалят наоколо - по отъпканата трева към къщата си го зная - и не смеят да влязат.

Тази обаче я пипвам за ръката и споделям:

- Ударил те е с бокс.

Жената нищо не отвръща.

Детето, което изгълта хляба като моето куче Танас, се разрева. Жената се обърна – какво ти „ обърна се “ – завъртя се като вретено и побягна от стаята ми.

- Стой, Катя – споделих й аз.

Гласът е даден на индивида да блъска с него, или да милва. Не знам по какъв начин го мога, несъмнено тъй като съм луничава - хем бие, хем дава лек гласът ми. Жената спря.

- Искаш да го отровиш ли? – попитах я.

Детето отново ревна. Жената, краката й - не човешки крайници, а с дебелината на кучешка опашка - трепереха. Тя подвигна очи, бързо ги спусна. Но те светеха, тия черни очи. И лицето й светеше, добродушно лице – неясно, напряко транспарантно. Хубаво. Нямаш ли очи, бе Калине, та посягаш на това лице.

Затова ме хвана гняв.

- Катя, такива като мене, луничави, дето са се родили на метри от брега на Струма, още от бебета ги бележат за отровителки. Но ние не сме отровителки, Катя. Видиш ли луничава жена, да го знаеш - тя е пристигнала на света, с цел да не дава лица като твоето да погрозняват и да се изкривяват от пердах. Луничавата жена идва да прекърши ръката, която е блъснала женско лице. Да, вярно ме чуваш, Катя – да прекърши ръката. Така тая ръка ще научи какво е болежка. Болка е дал Господ на всеки човек, с цел да знае индивидът, че ръка му е дадена не да прави болежка, а да смалява болката.

Щом ръката бие и оставя по лицето ти позор - което е благо и хубаво лице, Катя – аз ще спра пръстите. Ще огъна китката. Стара жена съм и не неистина. Две дъщери имам. За сина ми знаеш. Хубаво лице е твоето и той го обезобразява. Защо? Защото си му родила това хубаво дете? Защо гладува това дете? Ти, Катя, към този момент си решила - след 10 „ херпеса “ и след 100 „ инцидентно ме удари клон “, ти си рекла – „ Повече не мога. “

Имала си две порти, през които да влезнеш. Първата е – да скочиш в кладенеца и там да те прибере Господ. Но Господ не обича дами, които търпят удар на пестник. Другата врата, Катя, самият Господ ти я е показал – да дойдеш при мене. Погледни ме.
Очите й избягаха от моите.

- Няма да го отровиш. Не. Така ще се отърве. А ти не би трябвало да слагаш тази тежест на мислите си, че си го умъртвила. Да, Катя, заслужава да го убиеш и заслужава тополата на гроба му да издърпа 20 метра нагоре, откакто си му светила маслото и си го погребала. Но Катя, Господ мисли друго. А какво е Господ? Той е силата, която постепенно - постепенно идва и пораства в нас, обичта, която ни е дадена, с цел да виждаме какъв брой е популярен светът и да увеличим хубостта му.

Господ е животът, който би трябвало да живеем, да го вършим превъзходен с децата си, да го рисуваме по-светъл и добър с ръцете и мислите си, а не да убиваме хора.

Жената – каква ти жена? – момиче на 21 години, ме гледаше и бавно, като първите капки дъжд през жежкия август, очите й се родиха за думите ми.

- Няма да го тровиш, Катя. Ти не си от Перник, момичето ми. Довел те е от Силистра, а там душите на хората са по-широки и светли са, тъй като водата на Дунав, край който са родени, е по-силна и повече от нашата тук, в Струма. Тук, Катя, няма бити дами, тъй като се раждаме ние, луничавите. А отровата слуша луничките. Аз съм от рода Горчилянови по татко и от рода Тровнички по майка и баба. От девет внучки единствено аз съм луничава. И двете ме баби ме учиха.

Ще му сипваш по половин лъжичка от това – единствено един път в седмицата – след ястие, вечер. Най-добре в сряда. В сряда болката става най-силна. Не знам за какво е по този начин, само че е по този начин. Защо морето е огромно, а капката - дребна? Защото една лъжичка преди ястие може да те сковава. Една лъжичка след ястие може единствено да те огъне, да те навие на кълбо от тел и болежка. Но няма да те умори. Катя, като се огъне на кълбо от болежка, му кажи: – „ Много ти здраве от Зака “ - а това значи от мен. Изчакай го малко – болката приказва най-високо от всичко и умее да убеждава. Катя, остави го да си поговори с болката и след това добави: – „ Зака си мисли, че в случай че още един път види херпес на устната ми и в случай че още един път ме удари клон от ябълка по лицето, няма повече да се събудиш жив, Калине. “

Жената нищо не сподели. Детето – момче на три години и половина, да му се не нагледаш, - бе престанало да плаче и отново избъбри:

- Бабо, гладен съм.

Дадох му сирене, а нея гледах в очите.

- Тука не е имало бита жена - в този пикантен край, където хората вместо разум имат два ножа в главата, вместо кръв – злоба, и вместо сърце – локва кал. Не земята им е отговорна, отговорна е слабостта – само че ти не се пердах от слабостта си, Катя. Когато си слаба, разбираш тъгата на слабия до тебе. Слабостта е майка на милостта. Слабостта е първата крачка към силата – а без първа крачка на никое място не можеш нито да тръгнеш, нито да стигнеш.

Жената не плачеше.

Дълъг живот съм живяла и доста теглило съм изпатила, само че нямам доверие на разплакана жена. Не пущам в дома си момиче, което подсмърча. Сега прегърнах тази тънка котешка опашка и допрях очите й. Хареса ми, че не плачеха, напълно мъничко в ъгълчетата се опитваха да избият сълзи, само че болката и сълзата са сестри. Помагат си, тешат се. Изтрий сълзата с добра дума и близначката й, болката, сама ще се махне от къщата.

- Слушай ме – споделих й. - Мъжете тук са високи и яки, само че бити дами в Пернишко няма. Това е тъй като от време на време – не изключително постоянно - се ражда луничаво дете, момиче. И него - даже да не е родено в родовете Тровнички или Горчилянови, го дават при тях и се научава по какъв начин да вари ей този извлек.

Младата ме гледаше.

- Защо ми казваш това навръх мене? – попита тя.

- Защото в случай че нещо е останало в тебе за Калин, може да му сипваш и от това - по една лъжица след ястие, три месеца. Много ще го боли. Като е най-слаб и стартира да ти се коства, че ще угасне, направи му запарка от глог, змийско мляко и дренки. Силата ще се върне у него след пет-шест дни.

Нещо сходно на усмивка – каква ти усмивка? – пеперуда, на която някой е откъснал крилата, само че още пърха – такава усмивка се покатери по лицето на момичето. Малкото момче, което харесвах доста – и то се усмихна.

- Бабо – желая бонбони – сподели то, само че аз не се обърнах към него, въпреки че доста желаех. Лицето става в действителност човешко лице, когато при него пристигна сложна усмивка – не пеперуда с откъснато крило, а радостна – същата, която идва, откакто си родила детето си – и то е крепко, още наподобява лилаво в мутричката, само че чуваш по какъв начин плаче и на никого не можеш да обясниш за какво го обичаш повече от небето, от земята, от въздуха и водата. Такава беше усмивката на дамата пред мене.

- Ако не обичаш Калин - продължих аз. – ще му даваш по две лъжички – по този начин ще гасне постепенно и мъчно. Болката в кълбото от тел ще си остане в него, в пръстите му, които са те осакатявали, в ръката му, която те е блъскала в стената, въпреки че си отгледала сина му и си се усмихнала с най-трудната и най хубавата усмивка. Тогава той ще се моли да пристигна гибелта при него, само че от тебе ще зависи дали да пристигна, или не. Онази запарка от змийско мляко и глог, може да сложиш и суха шипка в нея. Ще се оправи, само че половин година теленото кълбо ще се разгъва и огъва в ръцете и краката му. Ще се мъчи.

Навън беше декември - като декември, сякаш ярко, сякаш топло, само че вятърът може да те ликвидира. Декември е нечовечен към жестоките и великодушен към великодушните. От нас, от ръцете ни, от мислите ни, зависи накъде ще тръгне декември.

- Не желая Калин да си отива – измърмори дамата.

Беше хладно, аз от малко дете обичам топлото. Навличах се във всички облекла, които намирах в шкафа на мама и тя ме оставяше да се грея до печката. Но по-късно разбрах – би трябвало да си по-голям и по-остър от желанието, което те мъчи. Започнах да се закалявам – единствено след година привикнах да вървя боса в снега. Леденият вятър не се интересува дали си луничава, или не. Разболява те, в случай че си мекушава. Луничките могат да управляват отровата, умеят да привикват и със жегата, и с леда. Никакви глезотиите не можеха да ме водят за носа. Нямам нос за някого – па бил той доста интелигентен – да ме води накъдето изиска. Затова Господ, който е безконечен и в силата, и в щедростта, ми е дал мисли. Мислите са по-големи от глезотията.

- Защо не ме изгони незабавно да си отида, Златинке? – внезапно попита дамата.

- Искам да схванеш какво може да подготвя луничавото момиче. Не отрова - то е болежка. Болката е преподавател да не биеш по-слабия от тебе. Биеш ли слабия, болката теб ще води на мрачно място, от което единствено жена ти или гибелта може да те изведе, насилнико. Разбра ли за какво.

- Бабо, за какво приказваш ужасно? – захлипа хлапето.

- За да уплаша неприятното – отвърнах му. Щеше ми се да го прегърна, само че не го направих. Хубаво е дребното да остане свито и уплашено за минута, с цел да може единствено да прекърши страха, да се пребори със сенките в мислите си. Ако не може – за това е измислена прегръдката. Да прегърнеш детето и да го направиш по-голямо от страха.

- А ти какво ще ми поръчаш да направя, Златинке? – измърмори момичето, което беше станало майка на това хубаво и огладняло дете.

- Нищо няма да ти поръчам – отвърнах й. – Декември е твърд с капризните и ненагледен към тези, които обичат – потърсих очите й. Бяха доста тъмни, само че бистри. Отдавна харесвах очите на тази жена и поради тях не ме беше боязън за нея. Човек с бистри очи мисли бистро и отдалечава болката. – Ти към този момент знаеш какво ще направиш.

Жената взе шишето, което й дадох.

- Колко коства? – попита.

- Ти ще решиш – отговорих й аз. – Но ще решиш след време. Аз имам всичко – знаеш. И къща, и самун, и топло. Много дами като тебе идват – и те споделят, че са се блъснали, без да щат в ръба на шкафа, блъснали се в клон на ябълка, потърпевши от херпес.

- Но защо…. – гласът й беше спокоен, не глас, а стъпки на врабче. Почти не се чуваше.

- Какво за какво?

- Защо ми го даде? Аз мога да го отровя, а той ти е наследник.

Не й отговорих. Гледах бледото, съвсем транспарантно лице, синината над лявата вежда, разранената джука. За себе си знаех за какво.

- Но… - продължи тя. – Как по този начин? Ти си интелигентна и… - тук стъпките на врабчето замряха. - Защо при такава майка … той е… Защо Калин е подобен?

Беше мразовито. Студът се спусна като гарван над Струма, легна в от дълго време обраната ми градина. Мислите ми, изопнали пружината на клопката си в мен, тлееха - една лъжичка преди ястие. Оставаш неподвижен. Кръвта става кълбо ръждясала тел.

- Защото като момче е видял единствено това – измърморих аз. Казах го безшумно, като че отхапах парче от ледена висулка и се задавих в мразовития вятър на зимата. - Защото единствено това виждаше Калин. А момче, което в детството си не вижда ласка, по какъв начин ще може да милва жена, когато порасне и стане мъж?

Стана по този начин безшумно, думите се стопиха, въздухът се сви, остана уплашеното лице на дребното дете и нейното транспарантно неясно лице.

- Значи и тебе са тормозили - избъбри младата жена. – Калин е гледал. И се е учил.

На никого не бях казвала това. Досега никой не беше чувал и дума от тази история. Абсолютно никой.

Човек не знае по кое време най-измъченото и най положителното нещо на света, гибелта, ще пристигна да го заведе на топло в къщата си. Не желаех да си отида с тази загадка. Да, бях здрава, корава и упорита жена. Знаех – гибелта събира всички болки, натоварва всички грехове. Не почива нито ден, нито нощ.

- От дребна ме оставяха при баба ми Златина – споделих аз. – Като бях колкото тебе, можех да върша 23 разнообразни варива за болежка – за доста болежка, за по-малко, за загуба на зрение, за глухата… Тогава си дадох обещание - аз няма да съм тая, дето ще кара хората да се мъчат. Няма да им разпределям болежка.

Беше студено, по пътя към къщата ми се чу звук на мотор. Идваха хора. Всеки ден мнозина идваха при мене. Злото няма край и няма мост над злото.

Не. Над злото има мост – ние, хората сме мостът над пропастта. Луничавите дами я демонстрират, само че не могат да те върнат обратно, в случай че искаш да скочиш в нея. От тежестта, което теглих, от тъгата, която изтезах и победих, видях – злите пръсти работят единствено там, дето няма луничава жена. Тя може да ги спре. И аз ги спирам. Цял живот ги спирам, Катя.

- Бабо, желая още самун – сподели детето, моят внук. Хубаво дете. Като всички деца – всяко дете е приказка и като порасте може да стане най-хубавият човек.

- Той ти е наследник – прошепнаха стъпките на врабчето в гласа на дамата. – Ако реша да го... да го … няма да го мъча.

- Той ми е наследник – споделих й аз. – Той е обезобразил лицето ти. Заклех се, че няма да дам повече никой да обезобразява непознато лице.

Декември е необикновен месец – мрачен за тъмите и добър за топлите хора.