Ти, моето дете, не го гледай дядо ти, че е

Ти, моето дете, не го гледай дядо ти, че е подобен крив и кисел. Той преди време е воювал. Бил се е в огромната война под командването на ген. Мутафчийски. А след това, като се обърнаха нещата, пръв посрещна Мангъров, омешан с останалите на площада. Но такова беше времето, по-топло и впрочем. За тая война разправял ли съм ти? Чакай отново да ти кажа. Дядо ти беше въздържан герой срещу короната, само че е взел участие и в някои подривни действия, шведски позиви е разнасял и поствал. Какво знаеш ти, ехей. Че и имунизацията саботирахме, преди още да са я произвели. Такива години бяха, славни.
Слушай в този момент. Изпървом бях резервист. Изкарал бях към този момент наложителната казарма и имах запаси към всичко. Добре, но излезе един ден ген. Мутафчийски по малкия екран и като дръпна една тирада, всички ни активизира. Невиждана опасност идва, разправя, не ми се мотайте по всички страни, кой стриган, кой – не, прибирайте се в окопите, минете в конспиративност и чакайте знак. Диванна войска му се викаше. В целия свят беше същото. Прибрахме се, запасихме се с хаштагове и тоалетна хартия и стартира войната. Не знаеш от кое място ще ти пристигна врагът. Страшно беше! Денонощно единствено брифинги и сражения.
Мина се, не мина известно време, повоювахме колкото повоювахме и по едно време взеха към този момент тук и там да веят знамето на успеха. Свърши се към този момент, викат. Излизайте от землянките. Може да ходите на море дори. Надвихме го врага, показахме му с кого си има работа. Долу короната, гибел на ковида, независимост на народа!
Начертаха се тогава линиите на новия свят, на новия живот. Наричаше се тогава Нова нормалност. Ще се съблюдават тия и тия ограничения, до момента в който не стане ясно ще има ли ново нахлуване или това беше. И тогава, за жалост, настъпи разделянето, от което и до момента си патим.
Едни хора рекоха – няма да допуснем нова такава опасност за света, дано изкореним радикално тоя вирус. Тези хора бяха най-стриктни и продължаваха да се придържат към военовременните ограничения. Ходеха си с униформи – маска, ръкавици и цялостен пълнител с дезинфектант на рамо. Войната ги беше трансформирала, посттравматичен стрес се споделя, постоянно срещан измежду персоналния състав. Някои пък не имаха вяра, че боевете са свършили и сходно на ония японски бойци през Втората международна война, още се криеха.
Обаче имаше и други, които възроптаха против въведеното състояние. Докога, викат, ще поносим. А се говореше по това време, че наложително ще ни имунизират, който не влезе в това общо стопанство, предстои на наказания. Имаше протести даже; измежду селячеството най-много. И у нас, и по света. Искаха си хората свободата сами да се борят с каквото пожелаят. Ама страната си е страна и настояваше на своето. Интелигенцията се ослушваше, както нормално. Чакайте да изчакаме, викаха. На свободните специалности най-лошо им се отрази свободата. Те желаеха някаква държавна работа да им се даде, с цел да се усетят освободени. Букинг ли ще е, по бензиностанции ли, само че да е по-сигурно.
Навъдиха се и едни анархо-коснпиратори, които не желаеха да бъдат приобщавани с 5G и впрочем G-точки и в припадък на огромна раздразнителност отказваха да ги чипират. То и това е отново посттравматичен стрес, но различен – дето хвърляш пушката и тръгваш да събираш детелини из ничията земя.
Така де, знаеш с чипирането какво стана. Ние мислехме, че ще е по хирургически път, а то по какъв начин го бяха измислили гадовете. Но нищо де. Ето ни тук, оцеляхме. Държеливо племе сме, да знаеш. Неслучайно сме потомци на първите хомосапиенси в Европа. По-хубави от нашите пещери няма. Ти за всеки случай, моето дете, не се отдалечавай доста, че не знаеш какво дебне на открито. Сега ще подремна час-два и след това отново ще ти разправям за войната. Воювал е дядо ти, воювал е юначен. И под тая дебела кож чип няма да влезе! А и с каишката не се привиква толкоз мъчно, че на нея какво й е?!
 
Автор: Драго Симеонов, Прас Прес