Истанбулската конвенция отключи дебат, който нашето общество отлага с десетилетия
Темата за Истанбулската спогодба за попречване на насилието против дами и деца отприщи спор, чиято заостреност социологията не е мерила от десетилетия, написа собствен разбор социологическа организация АФИС.
За увлечените в разногласието хора ще е забавно да узнаят, че ползата към тематиката не е стопроцентов. 38% от запитаните споделят, че не са осведомени за конвенцията. Осведомеността е доста по-слаба в дребните обитаеми места и при ниско-образованите
Близо половината от хората клони към мнението, че конвенцията във типа, в който е импортирана, не би трябвало да бъде утвърдена. Но измежду съперниците на конвенцията има група, която е склонна на компромис: 15% дават отговор, че това може да се направи, само че с български тълкувания на текстовете.
Мнението мощно зависи от политическите ориентации, само че има признаци и за комплициране. Категоричното и абсолютно отменяне е най-често при последователите на Българска социалистическа партия (41%) и Обединените патриоти (40%), до момента в който този дял при вносителя ГЕРБ е 19%. Сред електората на Движение за права и свободи доминира неналичието на информираност и мнение. За отбелязване е, че мнението на насочените към Българска социалистическа партия и Оперативна програма е по-отчетливо отрицателно, до момента в който поддръжката за конвенцията при ГЕРБ повече клони към междинния вид - одобрение с тълкувания (предпочетен от 29%).
А объркването проличава от следното. Сред тези, които не утвърждават ратификацията, 10%, макар логиката, в същото време утвърждават позицията на ГЕРБ по въпроса. Като във вица: имам лично мнение, само че не са склонен с него. Аналогично е при Българска социалистическа партия. Сред тези, които са за приемане без тълкувания, 9% споделят, че утвърждават позицията на Българска социалистическа партия по въпроса.
Досегашната политическа процедура сочи, че въпросът за ратификацията или отхвърлянето ще се реши, както всекидневно, съгласно конюнктурата, само че надалеч по-неясно е какво ще стане в действителната процедура. Затова на първо място да изясним: има ли в България домашно принуждение и какви са изискванията за неговото увеличение/намаление?
Само по себе си е показателно, че по такава тематика хората рядко са откровени пред непознати, в това число и пред анкетьори на социологическа организация като АФИС. Въпреки това, задоволително скъпи емпирични данни могат да се извлекат посредством косвения метод - като се пита, дали хората знаят за сходни неща от персонални контакти.
През предходните 12 месеца 53% от пълнолетните жители най-малко един път са чували за случаи на домашно принуждение. Сред източниците в 32% от случаите са били другари, 28% - инцидентни познати, в 19% - сътрудници, 17% - родственици и близки. Изводът е, че обсегът на такова девиантно държание е задоволително огромен, с цел да заслужи най-малко ранга и вниманието, отдавано на други тематики, като корупцията, да вземем за пример.
Логично следва въпросът дали честотата на това събитие може да бъде локализирано в границите на избрани социално-демографски категории хора. Тъй като мрежата на персоналните контакти включва преобладаващо хора от сходни общности, то притежаването на такава информация следва профила и на самото събитие.
Преди всичко, в София хората, които са чували за домашно принуждение, са най-вече - 60%. Делът им понижава с размера на обитаемото място и в селата спада до 48%. Това не учудва. Универсална причинност по света и у нас е, че престъпността в по-големите обитаеми места е по-голяма. Личните мрежи за информация също са по-широки в по-големите градове. Жените по-често споделят такава информация от мъжете. Осведомеността е отмерено разпределена съгласно демографски категории като възраст, обучение, вяра. С две разяснения. Най-възрастните имат по-ограничени обществени контакти. Второ, индикаторът е по-нисък при мюсюлманите, което най-малко частично се дължи на компактното им наличие най-вече в села и дребни градове.
Профилът на отговорите ни насочва и към основни хипотези за аргументите за домашно принуждение у нас. Прави усещане, че факторът обучение не въздейства върху вероятността човек да е чувал за такива случаи. Това не удостоверява упованието, че манталитетът, традициите, спорът сред нови и остарели модели на фамилни връзки, характерът на личността са задоволително пояснение за напреженията в днешното българско фамилията. Значението на манталитета е несъмнено и от дълго време открито от социологията, само че в днешно време над него доминира фактор отвън фамилията - материалните усложнения.
Семейството поема като буфер капризния напън на икономическата среда и не постоянно съумява. Това проличава от данните. Насилието се случва по-често в обсега на следните категории:
- Тези, при които член на фамилията или персонално са работили или работят в чужбина - 66% (или с 13% повече от средното). Логично става дума за краткотрайно спиране на персоналните връзки.
- Тези, при които семейството се намира на дъното на подоходната канара (до 150 лева месечно на член от домакинството) - 65%.
- При безработните - 63%. Също по този начин в домове, в които последната година член на фамилията е губил работа
- 70%. (Такива са 24% от домакинствата).
- При които изплащането на заплатата на работещ член е било забавено - 73% (Такива са 21% от семействата в страната)
- При които е съкращавано работното време - 76% (това се случва при 8% от домакинствата).
Личните компликации на всеки един от родителите инжектират във всекидневието паника, намалено персонално самочувствие и всичко това резонира в връзките сред сътрудниците и с децата. Материалната неустановеност се демонстрира даже в това, че за принуждение свидетелстват по-често хора в частния бранш, в сравнение с в държавния, където трудовият кодекс съвсем напълно се съблюдава. Но в държавния бранш работят единствено 20% от трудозаетите.
Дори един случай на редовно домашно принуждение е прекомерно чест. Но обществото се интересува, дали явлението се среща над един реален най-малко и с какъв брой.
Какво демонстрират интернационалните съпоставения. Общоевропейско проучване на Агенцията на Европейския съюз за главните права(Union Agency for Fundamental Rights), приключено през 2014 година демонстрира, че „ чашата е на половина цялостна ". Използвайки еднотипни и специфични техники за интервюиране, изследователският екип е открил, че делът на претърпелите принуждение от своя сътрудник дами в Европейски Съюз е 21%. За България делът е много непосредствен - 23%. Мнозина ще се изненадат, че в Дания, Франция и Англия този дял е доста по-висок (29-32%), а в Германия е кардинално същият, като у нас (22%). Значително под нормалното равнище се оповестява за този вид закононарушение в Южна Европа, Словения, Италия и Португалия(19%), Австрия, Полша (11%). Изследователите не са достигнали до окончателно пояснение на разликите, само че показват другата степен на урбанизация, другата степен на табуиране на тематиката. Интересно е също по този начин, че индикаторът е по-нисък там, където Католическата черква има мощно наличие. Възможно е наложителните секрети изповеди пред свещеника да основават механизъм за регулация в границите на епархиите.
А за България „ чашата е на половина празна ", тъй като физическото принуждение, без значение кой го прави и против кого, е тежко нарушаване на правата на жителя и законите. Бракът е непринуден съюз. Абстрактно видяно, казусът би трябвало да се взема решение елементарно. Първо, физически по-слабият, който като предписание е жертвата, може да приключи този съюз, второ, Наказателният кодекс планува съществени наказания за принуждение над личността.
Но парадоксално - в типичния случай единият инструмент за самоотбрана се оказва пречка за другия. Майката е неразривно обвързвана с децата. Разходите и неналичието на лично жилище, високите наеми, постоянно са причина тя да избра ролята на доста толерантен пленник. Т.е. да не търси помощта на външни сили като родственици, съседи, служители на реда и прокурори, съд, тъй като се бои, че по този начин спорът единствено ще се усложни, без да бъде решен. Вместо това доста дами изчакват времето да излекува техните усеща, накърнените взаимоотношения и неприятния образец за децата. Така външният подтик на материалните неволи може да пропука фамилията, то таман той е и спънка да се излекува по натурален метод.
Този абсурд е илюстриран и от данните на АФИС. На въпроса, „ Чували ли сте персонално за случаи, при които дами, претърпели принуждение от колегата, не престават връзката си с него? ", 22% удостоверяват - „ Много пъти " ; 27% дават отговор „ Рядко ". 42% показват, че не са чували, а 10% отхвърлят да отговорят, евентуално поради сензитивния темперамент на тематиката.
Неизбежно обаче, при личностна предразположеност на мъжа спорът добива очертанията на последователен тормоз и садизъм, раздирайки завесата на табутата. Така става притежание на лекари, юристи, служители на реда и дори на Съдебна медицина. Те могат да опишат за десетки случаи на дами, докарани в незабавните отделения с нанесена междинна или тежка телесна щета.
Но ето различен абсурд: нито лекари, нито служители на реда могат да алармират за явно осъщественото закононарушение, тъй като по закон разследване се завежда единствено по недоволство на жертвата. А у нас тя съвсем в никакъв случай не го прави.
Финансовото неравноправие оковава дами с веригите на най-святото възприятие -на майчината обич. Думата „ покруса " не е социологическа категория, само че тя най-точно разказва сходни обстановки.
България има уредби за отбрана на децата и дамите, само че престъпната статистика демонстрира, че те са обезсилени от безучастие и криворазбрани икономии. Убежищата за майки с деца, преследвани от сътрудник са извънредно незадоволителни на брой и не са на държавна прехрана. Почти алегоричен е достъпът до правни и психически съвещания, до финансова поддръжка на потърпевши. Няма помощ за настаняване в жилище, обучение, образование и намиране на работа. Наред с това у нас даже не е криминализирано половото принуждение, осъществявано от настоящи или някогашни сътрудници.
Кризата в фамилията е нещо, което постоянно „ се случва на другите ", само че минавайки избран количествен предел, тя стартира да прелива в публичната среда под формата на нараснала криминогенност измежду младежи, израснали в сложна среда. И най-много легитимация на правото на по-силния и по-антисоциалния като норма в обществото. Едва ли е инцидентно, че от към десетилетие в медиите и политиката паралелно набират мощ словесното принуждение и демонстрациите на екстремизъм: оскърбления, унизяване, клюка, сочене на разнообразни обществени категории като отговорни и нисши, закани за принуждение.
Затова най-лошата реакция на Истанбулската спогодба не е нито приемането й, нито отхвърлянето й, а по-вероятното - безучастно наблюдаване по какъв начин нещата не престават да се развиват по вътрешна инерция.
Съмнително е даже дали ще бъдат признати законодателните корекции, които опозицията предложи. А основното е, че няма предпоставки да бъде адресиран най-мощният генератор на нещастни фамилии - това, че върху главната клетка на обществото се стоварват по едно и също време всички реформени опити върху стопанската система и обществените услуги.
Коментарът е въз основа на данни от национално представително изследване на Агенция АФИС, осъществено в интервала 8-12 февруари 2018 година Интервюирани са директно „ лице в лице " в домовете им 1010 пълнолетни български жители.
Източник: АФИС
За увлечените в разногласието хора ще е забавно да узнаят, че ползата към тематиката не е стопроцентов. 38% от запитаните споделят, че не са осведомени за конвенцията. Осведомеността е доста по-слаба в дребните обитаеми места и при ниско-образованите
Близо половината от хората клони към мнението, че конвенцията във типа, в който е импортирана, не би трябвало да бъде утвърдена. Но измежду съперниците на конвенцията има група, която е склонна на компромис: 15% дават отговор, че това може да се направи, само че с български тълкувания на текстовете.
Мнението мощно зависи от политическите ориентации, само че има признаци и за комплициране. Категоричното и абсолютно отменяне е най-често при последователите на Българска социалистическа партия (41%) и Обединените патриоти (40%), до момента в който този дял при вносителя ГЕРБ е 19%. Сред електората на Движение за права и свободи доминира неналичието на информираност и мнение. За отбелязване е, че мнението на насочените към Българска социалистическа партия и Оперативна програма е по-отчетливо отрицателно, до момента в който поддръжката за конвенцията при ГЕРБ повече клони към междинния вид - одобрение с тълкувания (предпочетен от 29%).
А объркването проличава от следното. Сред тези, които не утвърждават ратификацията, 10%, макар логиката, в същото време утвърждават позицията на ГЕРБ по въпроса. Като във вица: имам лично мнение, само че не са склонен с него. Аналогично е при Българска социалистическа партия. Сред тези, които са за приемане без тълкувания, 9% споделят, че утвърждават позицията на Българска социалистическа партия по въпроса.
Досегашната политическа процедура сочи, че въпросът за ратификацията или отхвърлянето ще се реши, както всекидневно, съгласно конюнктурата, само че надалеч по-неясно е какво ще стане в действителната процедура. Затова на първо място да изясним: има ли в България домашно принуждение и какви са изискванията за неговото увеличение/намаление?
Само по себе си е показателно, че по такава тематика хората рядко са откровени пред непознати, в това число и пред анкетьори на социологическа организация като АФИС. Въпреки това, задоволително скъпи емпирични данни могат да се извлекат посредством косвения метод - като се пита, дали хората знаят за сходни неща от персонални контакти.
През предходните 12 месеца 53% от пълнолетните жители най-малко един път са чували за случаи на домашно принуждение. Сред източниците в 32% от случаите са били другари, 28% - инцидентни познати, в 19% - сътрудници, 17% - родственици и близки. Изводът е, че обсегът на такова девиантно държание е задоволително огромен, с цел да заслужи най-малко ранга и вниманието, отдавано на други тематики, като корупцията, да вземем за пример.
Логично следва въпросът дали честотата на това събитие може да бъде локализирано в границите на избрани социално-демографски категории хора. Тъй като мрежата на персоналните контакти включва преобладаващо хора от сходни общности, то притежаването на такава информация следва профила и на самото събитие.
Преди всичко, в София хората, които са чували за домашно принуждение, са най-вече - 60%. Делът им понижава с размера на обитаемото място и в селата спада до 48%. Това не учудва. Универсална причинност по света и у нас е, че престъпността в по-големите обитаеми места е по-голяма. Личните мрежи за информация също са по-широки в по-големите градове. Жените по-често споделят такава информация от мъжете. Осведомеността е отмерено разпределена съгласно демографски категории като възраст, обучение, вяра. С две разяснения. Най-възрастните имат по-ограничени обществени контакти. Второ, индикаторът е по-нисък при мюсюлманите, което най-малко частично се дължи на компактното им наличие най-вече в села и дребни градове.
Профилът на отговорите ни насочва и към основни хипотези за аргументите за домашно принуждение у нас. Прави усещане, че факторът обучение не въздейства върху вероятността човек да е чувал за такива случаи. Това не удостоверява упованието, че манталитетът, традициите, спорът сред нови и остарели модели на фамилни връзки, характерът на личността са задоволително пояснение за напреженията в днешното българско фамилията. Значението на манталитета е несъмнено и от дълго време открито от социологията, само че в днешно време над него доминира фактор отвън фамилията - материалните усложнения.
Семейството поема като буфер капризния напън на икономическата среда и не постоянно съумява. Това проличава от данните. Насилието се случва по-често в обсега на следните категории:
- Тези, при които член на фамилията или персонално са работили или работят в чужбина - 66% (или с 13% повече от средното). Логично става дума за краткотрайно спиране на персоналните връзки.
- Тези, при които семейството се намира на дъното на подоходната канара (до 150 лева месечно на член от домакинството) - 65%.
- При безработните - 63%. Също по този начин в домове, в които последната година член на фамилията е губил работа
- 70%. (Такива са 24% от домакинствата).
- При които изплащането на заплатата на работещ член е било забавено - 73% (Такива са 21% от семействата в страната)
- При които е съкращавано работното време - 76% (това се случва при 8% от домакинствата).
Личните компликации на всеки един от родителите инжектират във всекидневието паника, намалено персонално самочувствие и всичко това резонира в връзките сред сътрудниците и с децата. Материалната неустановеност се демонстрира даже в това, че за принуждение свидетелстват по-често хора в частния бранш, в сравнение с в държавния, където трудовият кодекс съвсем напълно се съблюдава. Но в държавния бранш работят единствено 20% от трудозаетите.
Дори един случай на редовно домашно принуждение е прекомерно чест. Но обществото се интересува, дали явлението се среща над един реален най-малко и с какъв брой.
Какво демонстрират интернационалните съпоставения. Общоевропейско проучване на Агенцията на Европейския съюз за главните права(Union Agency for Fundamental Rights), приключено през 2014 година демонстрира, че „ чашата е на половина цялостна ". Използвайки еднотипни и специфични техники за интервюиране, изследователският екип е открил, че делът на претърпелите принуждение от своя сътрудник дами в Европейски Съюз е 21%. За България делът е много непосредствен - 23%. Мнозина ще се изненадат, че в Дания, Франция и Англия този дял е доста по-висок (29-32%), а в Германия е кардинално същият, като у нас (22%). Значително под нормалното равнище се оповестява за този вид закононарушение в Южна Европа, Словения, Италия и Португалия(19%), Австрия, Полша (11%). Изследователите не са достигнали до окончателно пояснение на разликите, само че показват другата степен на урбанизация, другата степен на табуиране на тематиката. Интересно е също по този начин, че индикаторът е по-нисък там, където Католическата черква има мощно наличие. Възможно е наложителните секрети изповеди пред свещеника да основават механизъм за регулация в границите на епархиите.
А за България „ чашата е на половина празна ", тъй като физическото принуждение, без значение кой го прави и против кого, е тежко нарушаване на правата на жителя и законите. Бракът е непринуден съюз. Абстрактно видяно, казусът би трябвало да се взема решение елементарно. Първо, физически по-слабият, който като предписание е жертвата, може да приключи този съюз, второ, Наказателният кодекс планува съществени наказания за принуждение над личността.
Но парадоксално - в типичния случай единият инструмент за самоотбрана се оказва пречка за другия. Майката е неразривно обвързвана с децата. Разходите и неналичието на лично жилище, високите наеми, постоянно са причина тя да избра ролята на доста толерантен пленник. Т.е. да не търси помощта на външни сили като родственици, съседи, служители на реда и прокурори, съд, тъй като се бои, че по този начин спорът единствено ще се усложни, без да бъде решен. Вместо това доста дами изчакват времето да излекува техните усеща, накърнените взаимоотношения и неприятния образец за децата. Така външният подтик на материалните неволи може да пропука фамилията, то таман той е и спънка да се излекува по натурален метод.
Този абсурд е илюстриран и от данните на АФИС. На въпроса, „ Чували ли сте персонално за случаи, при които дами, претърпели принуждение от колегата, не престават връзката си с него? ", 22% удостоверяват - „ Много пъти " ; 27% дават отговор „ Рядко ". 42% показват, че не са чували, а 10% отхвърлят да отговорят, евентуално поради сензитивния темперамент на тематиката.
Неизбежно обаче, при личностна предразположеност на мъжа спорът добива очертанията на последователен тормоз и садизъм, раздирайки завесата на табутата. Така става притежание на лекари, юристи, служители на реда и дори на Съдебна медицина. Те могат да опишат за десетки случаи на дами, докарани в незабавните отделения с нанесена междинна или тежка телесна щета.
Но ето различен абсурд: нито лекари, нито служители на реда могат да алармират за явно осъщественото закононарушение, тъй като по закон разследване се завежда единствено по недоволство на жертвата. А у нас тя съвсем в никакъв случай не го прави.
Финансовото неравноправие оковава дами с веригите на най-святото възприятие -на майчината обич. Думата „ покруса " не е социологическа категория, само че тя най-точно разказва сходни обстановки.
България има уредби за отбрана на децата и дамите, само че престъпната статистика демонстрира, че те са обезсилени от безучастие и криворазбрани икономии. Убежищата за майки с деца, преследвани от сътрудник са извънредно незадоволителни на брой и не са на държавна прехрана. Почти алегоричен е достъпът до правни и психически съвещания, до финансова поддръжка на потърпевши. Няма помощ за настаняване в жилище, обучение, образование и намиране на работа. Наред с това у нас даже не е криминализирано половото принуждение, осъществявано от настоящи или някогашни сътрудници.
Кризата в фамилията е нещо, което постоянно „ се случва на другите ", само че минавайки избран количествен предел, тя стартира да прелива в публичната среда под формата на нараснала криминогенност измежду младежи, израснали в сложна среда. И най-много легитимация на правото на по-силния и по-антисоциалния като норма в обществото. Едва ли е инцидентно, че от към десетилетие в медиите и политиката паралелно набират мощ словесното принуждение и демонстрациите на екстремизъм: оскърбления, унизяване, клюка, сочене на разнообразни обществени категории като отговорни и нисши, закани за принуждение.
Затова най-лошата реакция на Истанбулската спогодба не е нито приемането й, нито отхвърлянето й, а по-вероятното - безучастно наблюдаване по какъв начин нещата не престават да се развиват по вътрешна инерция.
Съмнително е даже дали ще бъдат признати законодателните корекции, които опозицията предложи. А основното е, че няма предпоставки да бъде адресиран най-мощният генератор на нещастни фамилии - това, че върху главната клетка на обществото се стоварват по едно и също време всички реформени опити върху стопанската система и обществените услуги.
Коментарът е въз основа на данни от национално представително изследване на Агенция АФИС, осъществено в интервала 8-12 февруари 2018 година Интервюирани са директно „ лице в лице " в домовете им 1010 пълнолетни български жители.
Източник: АФИС
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ