Телефонът на Стоян звънна. - Тате, болна съм. Мъжът беше висок и

Телефонът на Стоян звънна.

- Тате, болна съм.

Мъжът беше висок и спокоен. Пиеше кафе, беше отказал цигарите. Нищо не сподели, само че телефонът се оказа твърдоглав.

- Вдигнах 38 градуса. Както си четях „ Бабата престъпник “, заспах.

Мъжът продължаваше да не дава отговор. Допи последната глътка от кафето, оправи косата си - тъмнокестенява, прилежно сресана, каквато беше и косата на хлапето.

- Днеска не съм на учебно заведение – продължи гласът от телефона. Момичето несъмнено лежеше на долното легло. Имаха двуетажен креват. Отгоре, несъмнено, се бе разположила майка й.

- Мама отиде на работа – продължи хлапето. – Там имали заболели дечица, единствено грип. Сега съм сама у дома.

Беше седем и половина сутринта. Времето беше студено, само че към обяд щеше да се стопли. Мъжът реши да не взима якето този ден.

- Миналия път отново излъга, че си болна - сподели мъжът. – Сега лъжеш ли?

- Беше ми домъчняло за тебе – призна момичето. – Знаех, че сте разграничени с мама и по тази причина се реалокира. Но с мене не си се разделял.

- Сигурна ли си, че в този момент си болна? – мъжът реши да изяде една филия с масло - предишния път Цветана го беше излъгала, че има трийсет и девет, майка й отпътувала на работа. Когато отиде в гарсониерата, дребната се хвърли на врата му и му сподели:

- Това са палачинки. Опекох ги особено за тебе.

Никакви палачинки – съвсем напълно сурово, раздробено тесто. Тя не беше болна, майка й в действителност бе на работна – в детската градина нямаше кой да я замести, а може би просто не й се стоеше вкъщи. Може би майка й беше замислила този капан – тази жена толкоз ли не можеше да разбере какво значи думата край? Използва дребната, с цел да ме закопчае вечно на каторга. Никога. Никога!

- Този път в действителност съм болна – сподели детето. То беше хитро. Беше се закачил още един път на въдицата й. Беше му позвънила – Тате, заболя ме глава. Много ме боли. Мама е на работа - а когато той пристигна, Цветана му сподели – Искам да ме заведеш да ядем пица.

Цветана беше втори клас. Умно дете - и нямаше никакво право да не бъде мъдро – той плащаше солена такса за занималня, за съвременни танци и британски език. Според него това беше задоволително.

- Мама помоли съседката да ме наглежда. Съседката помоли братовчедката си, само че братовчедката нямаше време. Утре е Цветница – бъбреше детето. - Аз съм Цветана.

- И аз като майка ти съм на работа - сподели мъжът. - Трябва да свикнеш, че ме няма. Сигурно ще срещна друга жена и несъмнено ще имам друго дете.

Слънцето се мерна за малко на небето, само че не стопли никого. Тази заран небето беше задръстено с облаци. Синоптиците бяха споделили на слънцето, че ще вали стяг и то беше прекомерно недоволно – синоптиците му бяха развалили слънчевото въодушевление.

- Ела - беше се пробвала да го примами Цветана за следващ път. - Щe ти направя меденки – само че той не отиде.

Меденките дойдоха като колет – кутия, омотана в грозна хартия, завързана по този начин крепко, като че ли беше натъпкана с бисери. Адресът му беше изписан с разкривени букви на мястото на получателя, Името на подателя липсваше. Да, жена му още веднъж бе забъркала някаква конспирация, с цел да го върне във впряга. Той самият, в случай че беше на нейно място, не би постъпвал по този начин.

Кой знае за какво си напомни – „ Тате, хайде да си вземем кученце. Аз ще го виждам и ще му групирам кокалчета. “ – по този начин го притискаше щерка му. Не - беше дал отговор Стоян. Обясни й в резюме, че човек може да има куче, в случай че има двор и вила. А какво значи „ има “, попита го Цветана. Означава, че няма куче. Дъщеря му не продължи да спори, в очите й се появиха сълзи. Стоян й беше разяснил, че сълзите единствено дълбаят и дупката, в която си се строполил, става по-дълбока.

- Зная, че дупката става по-дълбока – бе изплакала щерка му. – Но желая куче – Не получи отговор и героично изтри сълзите с ръкава на най-новата си блуза.

- Изцапа я – скара й се Стоян. Аз ти я купих. Струва…

- Трийсет лв. – избъбри през сълзи щерка му. - Какви ти сълзи – те към този момент бяха изтрити.

Тогава кой знае какво хрумна на Стоян. Хлапето беше самоуверено, в случай че се замисли човек. Кораво. Само кожа и кости – вървеше дребно като майка си.

- Добре - ще вземем куче.

Какъв простак си, Стояне, сподели си мъжът, само че все пак взе назаем кучето на своя другар - и той програмист, твърд мъж.

- Цветана, взех назаем кучето на Симеон – за един час. Ще го разходим с тебе, искаш ли?

Дъщеря му нищо не отговори. Хвърли се на врата му и още веднъж – тия сълзи, тия тъпи, само че толкоз хубави сълзи. Копаят земята под краката ти, само че вместо да потъваш, ти се научаваш да летиш. Страхотно.

Двамата разхождаха кучето, тичаха, хлапето дрънкаше непрекъснато, обещаваше му да опече меденки, палачинки, мъфини, банички и всичко, което тяхната фурна, забутана в коридора на гарсониерата, можеше да опече. Кучето тичаше, Цветана я държеше за ръка и се преструваше, че слуша. Чудеше се за какво тъкмо за това си спомня толкоз постоянно.

Всъщност, в случай че майка й не беше толкоз твърдоглава, в случай че имаше капка разсъдък в главата си, в случай че го оставяше мъничко на мира. Постоянното: " Нямаме пари ". Всичко поскъпвало, климатикът бил негоден, мивката шапка, вратата на дрешника се счупила. Трябвало да образова някакви деца в допълнение. Не можела да хваща последния рейс. Не й купил нищо за рождения й ден. Нямали ориз. Свършила последните 10 лв. от заплатата. Маратонките на Цветана омалели. Панталонките омалели. Стоян имаше възприятието, че е касичка.

- Тате. Болна съм - повтори детето. – Снощи имах 38 градуса. Този път не неистина. Ела.

Стоян, за какво ли се хващаше толкоз елементарно на тази кукичка, таман щеше да каже, „ Идвам “, само че не сподели.

- Изпих медикаментите, които мама ми остави. Не мога да си пусна Заека, а той ми пуска въздух против кашлицата. Ела.

Стоян още веднъж си спомни за кучето на сътрудника му, което бяха разхождали. Малката беше единствено кожа и кости.

- Трябва да ядеш повече, Цветана – беше й споделил той, а дребната се обади:

- Всичко е скъпо, тате – след това се усмихна без причина, както правеше майка й, и добави. – Не пердах се, има промоции в „ Билла “.

Поносимо хлапе, като се замисли човек.

- Утре е Цветница, тате – сподели детето. – Аз съм Цветана, само че несъмнено няма да мога да оздравея до Цветница. Ела.

- Добре – съгласи се Стоян.

За по-малко от 10 минути беше в гарсониерата на жена му, където живя пет години. Жилището му беше неприятно, освен тъй като беше тясно и студено. Би се чувствал спокоен единствено в апартамент, за който самичък е платил.
Влезе. От коридорчето, в което жена му беше натъпкала пералня, печка и какво ли не, се влизаше напряко в единствената стая. Там също беше набутала всевъзможни непотребни неща – двуетажен креват – може би се надяваше да имат още едно дете? Да, бе! Маса до прозореца. Там Цветана учеше и той трябваше да държи преносимия компютър си.

Цветана не лежеше на долния етаж на леглото. Сигурно се беше свряла в тясната баня – там хлапето се криеше, когато се караха с майка му.

- Цветана! – извика Стоян.

Малката не се появи.

Той надникна в банята. Нямаше никого. Нямаше я в единствената стая. Гарсониерата нямаше балкон. Стоян внезапно престана да диша.

Прозорецът зееше отворен.

Стиснал зъби, сърцето му разхлопано като чекмедже, Стоян изхвърча до прозореца. Това дете. Господи това дете. Блъсна се в масата, зърна тетрадката, на която бе надраскала нещо. Погледна надолу.

На земята пред блока нямаше никого.

Никое дете не беше паднало през прозореца от петия етаж.

- Цветана! Къде си! – извика той. Въздъхна. Наистина. Наистина. Никое дете не беше паднало от високия блок.

- Цветана! – Вече започваше да се ядосва. Тази глезла. Дали с майка й не бяха измислили следващата клопка и чакаха да се строполи в нея. Друг път!

- Цветана!

Едва тогава видя, че върху белия лист на тетрадката бяха изписани думи. Грозен почерк – по какъв начин може момиче втори клас да написа такива жаби – едната писмен знак легнала наляво, другата надясно. Трябва да й приказва. Какво прави майка й. Майка й не вижда ли, че това дете се проваля? От него няма да стане нищо.

Стоян се наведе и опита да разчете думите, грозно надраскани от щерка му:

Тате.

Идваш в празна къща. Виж какъв брой е неприятно. Да няма никой. Аз постоянно седнал съм след учебно заведение в празна къща.

Утре е ЦВЕТНИЦА. Аз съм Цветана.

Не желая подарък.

Искам да дойдеш на Цветница при мене.

Цветана

Какво дете.

Стоян си спомни по какъв начин тримата – Цветана, той и кучето, се бяха разхождали цялостен час по улиците.

Кой знае за какво си спомни това.

Кой знае за какво.