Незабравими мигове с баба Елена Вапцарова
Течеха забързани майските дни на 1958 година Често ни навестяваха нормалните пролетни дъждове, само че слънцето не се плашеше от небесните нападения и въпреки и страхливо, боязливо, се прокрадваше през облачните пердета, с цел да припомня, че не ни е изоставило и не запомнило. Това окуражи нас, студентите от Пловдивския училищен институт, и предприехме екскурзия до Рилския манастир. На връщане минахме през Банско, което ни примамваше с възрожденската си романтика и с обстоятелството, че тук бе родното място на Вапцаров. Немалка заслуга за това имаше и преподавателката ни по литература Филипа Тороманова, която нерядко ни връщаше към огненото творчество на поета и самопожертвувателния му безрезервен житейски път. Затова отхвърлихме настойчивото предложение на шефа ни Гочо Илиев да посетим на първо време обичаната му Байкушева мура, а по-късно да се срещнем със забележителностите на това китно градче в Пиринския край. И нетърпението скоро ни изсипа пред родната стряха на поета легенда.
Беше 22 май 1958 година С голямо неспокойствие и любознание преглеждахме неговия двукатен роден дом, трансфорат от признателна България към този момент в един от най-посещаваните ни музеи. И това не беше инцидентно. Авторът на " Моторни песни " беше нашумял като креативен и житейски героизъм освен в родината си, само че името му се произнасяше с поклонение из доста кътчета по света. А за това избрана заслуга имаше и именитата Долорес Ибарури - началник на Испанската комунистическа партия, една от най-уважаваните дами на нашата планета. Завладяна от борческата лирика и храбър живот на първородния наследник на баба Елена Вапцарова, тази доблестна щерка на испанския народ предложи огромният българин да бъде почетен посмъртно през 1952 година с най-голямата интернационална премия на Световния съвет на мира.
Прекрачихме трепетно нисък предел и още с влизането ни посрещнаха с открита, доброжелателна вежливост сестра му Райна и неговата майка - баба Елена Вапцарова. Музейната експозиция тогава беше ситуирана единствено на първия етаж на тази относително дребна остаряла възрожденска къща. Но в подмяна на това пък разказваше на посетителите и гостите най-интересни и значими моменти от прекомерно съдържателния и хубав житейски път на огромния стихотворец и човек. Езикът на гледащите ни сякаш безмълвни фотографии, документи, ръкописи, движимости, до които се е докосвал въодушевеният и несравним създател, е в действителност мощно експресивен, впечатляващ, само че доста по-силни и въздействащи сякаш се оказаха думите, живите мемоари на майката. Тя ни предложения на втория етаж, в незначителен, само че комфортен вестибюл, пред скромната си стаичка, в която към момента живееше и витаеше духът на безсмъртния свят на тогавашния млад и остроумен моряк. Тази междинна на растеж жена, облечена в локална национална носия, нямаше тип на рухнала бабичка от третата възраст. Нищо не издаваше нестихващата й печал от тежките преживелици. Приседна на малко столче измежду нас, а ние, втренчили нетърпеливи трескави погледи, не откъсвахме любопитни очи от изстрадалата, простичко облечена, само че с интелигентно лъчение стопанка. По израженията, с които я бяхме другарски обхванали, усети задачата на визитата ни и без да чака въпроси, отприщи спокоен и убеден глас, а ние, несъмнено, единствено това и чакахме. Потънахме в замислена тишина.
Тя бързо ни придвижи в елементарния на пръв взор, къс, само че рядко трагичен житейски път на своя непрежалим Никола. Напрягах слух до краен лимит, стараейки се да уловя и запечатам всяка нейна мисъл, потапяща ни в забавни елементи от един бурно извървян живот. Тонът й беше уравновесен, гласът й не познаваше нормалните след толкоз трагични душевни разтърсвания отчаяние и тъга. Но в подмяна на това думите й не скриваха нестихващата любов и гореща обвързаност към огромното дело на Никола, както тя го наричаше. Стана дума и за по-малкия й наследник Борис, щерка й Райна и рано овдовялата й снаха Бойка. За последната и една неприятна думица не отрони, с каквито се опитваха да я обсипват някои недобросъвестни люде по това време. По всичко личеше, че тя скъпеше името на Бойка и повече от родна майка бранеше нейната чест и достолепие. Пък и снахата, която работеше като сътрудник на Българска телеграфна агенция в Москва по това време, постоянно се е отнасяла като рядко образован човек, с доста почитание към майката на своя рано умрял брачен партньор.
За отбелязване е, че баба Елена, естествено умна, беше човек със здрава нравствена просвета и висок морал, беше непозната на прибързани, лекомислени, прочувствени хорски приказки. При нея всяка дума беше премислена, премерена, казана на място. Разказът й беше лишен от непотребни и ненужни страсти, само че грабващ, безапелационен, изключително трогателен, кондензиран с най-силно въздействащите стихове от неповторимите " Моторни песни ". Останах учуден от невероятната й памет - знаеше наизуст цялата лирика на своя наследник, тя просто живееше с нея денонощно. Имаше страхотна дежурна мисъл. Слушах и се възхищавах на феноменалните й човешки благоприятни условия. Умело поддържаше всяка своя мисъл с най-подходящите стихове от творбите на поета. Говореше и като че ли съпреживяваше със смълчаната млада публика още веднъж неговия житейски и креативен път. Бяхме потънали в сладостен унес като дребни деца, наострили слух като сърнета в устрема си да не изпуснем нито момент от напрегнатото съществуване на сина й. Пред очите ни оживяха незаконни явки, потайни срещи с Цвятко Радойнов и други партийни функционери, ревностното присъединяване в Соболевата акция през 1940 година, арестите, разпити в полицията и злощастният правосъден развой, ужасната смъртна присъда. Всички са обзети от неудържима паника от надвисналата смъртна заплаха над всеотдайния антифашист. Грозната новина раздрусва дома им, никой не може да си откри място и се чудят по какъв начин да го избавят. Близки, другари, приятели, съидейници хукват да тропат по бездушни порти, но " отнийде взорът вяра не види ". Баба Елена хваща пътя за София, с цел да търси помощ и освобождение от двореца. Горката женица към момента е хранела някаква неугаснала вяра, че цар Борис се е познавал със фамилията им и ще се намеси за вразумяване на самозабравилите се палачи. Опитала се да се добере до Величеството, само че " националният " монарх, като схванал кой и защо го търси, наредил на своите помощници да й предадат, че отсъства. Попарена е и сетната оживяла искрица в потъналата й в нечовечен и немилостив пъкъл душа. Нозете й се подкосяват, пред очите й мръква от връхлетялата я безмилостна беззащитност. В тези мигове, когато майката ни докосваше до шумно афишираната доброжелателност и човечност на короната, по лицето на мнозина се изписа мрачната сянка на напиращото в гърдите яростно отвращение. А гласът на разчувстваната стопанка, по табиет еднакъв и спокоен, внезапно увеличи звук, изразявайки отчаяние и оскърбление от първородния наследник на Кобурга. А индивидът зад решетките благосклонност от никого не е просил и не може да си разреши да се себеунижава пред бездушните властелини, лишени от съвест и морал, и в случай че би трябвало да почине, ще почине по ботевски с другарите си. От гърдите й обаче се изтръгна тежка въздишка, когато ни води пред зейналите смъртоносни тунели на гарнизонното стрелбище в столицата, където на 23 юли 1942 година рухва прострелян за своите скъпи идеали този мил наследник на Банско и родината ни. Всички бяхме настръхнали. Остри тръпки плъзнаха по гърба ми, в главата ми като че ли заотеква злодейският вик на безчувственото олово. А очите на баба Елена Вапцарова издайнически плувнаха в гореща мъглица, когато стартира да оглася с прегракнал от болежка глас неговото последно заветно стихотворение " Предсмъртно ". Обгърнах с тъжен, умислен взор младите си сподвижници, всички бяха сковани, погълнати от тягостно мълчание. Очите на мнозина бяха овлажнени, онемели, изоставени от нормалния им ярък юношески искра.
В днешното ни мъчно и комплицирано, бездуховно съвремие съм се прибирал нееднократно към тази трогателна ретроспекция и не преставам да недоумявам, че под българско небе към момента се намират недобросъвестни и безразсъдни наши сънародници от нравственото подножие, които си разрешават да го подлагат на срамни и унизителни тълкования в креативен и житейски проект. И за жал това недооценяване и занемаряване на житейския му и креативен героизъм продължава неприемливо да се дирижира от високите етажи на днешната власт. С настъпването на така наречен демократични промени безумието изхвърли от учебниците най-силно въздействащата му социално-гражданска лирика. По всичко проличава, че усърдните реставратори на капитализма у нас се опасяват от същинския, огромния Вапцаров. А безсмъртният създател на " Моторни песни " е толкоз необходим през днешния ден, повече от всеки път, на сегашната объркана и безпътна млада България. Никой няма право да ни лишава от това, с което можем и би трябвало да се гордеем, от недостижимите върхове на българската нация!
Беше 22 май 1958 година С голямо неспокойствие и любознание преглеждахме неговия двукатен роден дом, трансфорат от признателна България към този момент в един от най-посещаваните ни музеи. И това не беше инцидентно. Авторът на " Моторни песни " беше нашумял като креативен и житейски героизъм освен в родината си, само че името му се произнасяше с поклонение из доста кътчета по света. А за това избрана заслуга имаше и именитата Долорес Ибарури - началник на Испанската комунистическа партия, една от най-уважаваните дами на нашата планета. Завладяна от борческата лирика и храбър живот на първородния наследник на баба Елена Вапцарова, тази доблестна щерка на испанския народ предложи огромният българин да бъде почетен посмъртно през 1952 година с най-голямата интернационална премия на Световния съвет на мира.
Прекрачихме трепетно нисък предел и още с влизането ни посрещнаха с открита, доброжелателна вежливост сестра му Райна и неговата майка - баба Елена Вапцарова. Музейната експозиция тогава беше ситуирана единствено на първия етаж на тази относително дребна остаряла възрожденска къща. Но в подмяна на това пък разказваше на посетителите и гостите най-интересни и значими моменти от прекомерно съдържателния и хубав житейски път на огромния стихотворец и човек. Езикът на гледащите ни сякаш безмълвни фотографии, документи, ръкописи, движимости, до които се е докосвал въодушевеният и несравним създател, е в действителност мощно експресивен, впечатляващ, само че доста по-силни и въздействащи сякаш се оказаха думите, живите мемоари на майката. Тя ни предложения на втория етаж, в незначителен, само че комфортен вестибюл, пред скромната си стаичка, в която към момента живееше и витаеше духът на безсмъртния свят на тогавашния млад и остроумен моряк. Тази междинна на растеж жена, облечена в локална национална носия, нямаше тип на рухнала бабичка от третата възраст. Нищо не издаваше нестихващата й печал от тежките преживелици. Приседна на малко столче измежду нас, а ние, втренчили нетърпеливи трескави погледи, не откъсвахме любопитни очи от изстрадалата, простичко облечена, само че с интелигентно лъчение стопанка. По израженията, с които я бяхме другарски обхванали, усети задачата на визитата ни и без да чака въпроси, отприщи спокоен и убеден глас, а ние, несъмнено, единствено това и чакахме. Потънахме в замислена тишина.
Тя бързо ни придвижи в елементарния на пръв взор, къс, само че рядко трагичен житейски път на своя непрежалим Никола. Напрягах слух до краен лимит, стараейки се да уловя и запечатам всяка нейна мисъл, потапяща ни в забавни елементи от един бурно извървян живот. Тонът й беше уравновесен, гласът й не познаваше нормалните след толкоз трагични душевни разтърсвания отчаяние и тъга. Но в подмяна на това думите й не скриваха нестихващата любов и гореща обвързаност към огромното дело на Никола, както тя го наричаше. Стана дума и за по-малкия й наследник Борис, щерка й Райна и рано овдовялата й снаха Бойка. За последната и една неприятна думица не отрони, с каквито се опитваха да я обсипват някои недобросъвестни люде по това време. По всичко личеше, че тя скъпеше името на Бойка и повече от родна майка бранеше нейната чест и достолепие. Пък и снахата, която работеше като сътрудник на Българска телеграфна агенция в Москва по това време, постоянно се е отнасяла като рядко образован човек, с доста почитание към майката на своя рано умрял брачен партньор.
За отбелязване е, че баба Елена, естествено умна, беше човек със здрава нравствена просвета и висок морал, беше непозната на прибързани, лекомислени, прочувствени хорски приказки. При нея всяка дума беше премислена, премерена, казана на място. Разказът й беше лишен от непотребни и ненужни страсти, само че грабващ, безапелационен, изключително трогателен, кондензиран с най-силно въздействащите стихове от неповторимите " Моторни песни ". Останах учуден от невероятната й памет - знаеше наизуст цялата лирика на своя наследник, тя просто живееше с нея денонощно. Имаше страхотна дежурна мисъл. Слушах и се възхищавах на феноменалните й човешки благоприятни условия. Умело поддържаше всяка своя мисъл с най-подходящите стихове от творбите на поета. Говореше и като че ли съпреживяваше със смълчаната млада публика още веднъж неговия житейски и креативен път. Бяхме потънали в сладостен унес като дребни деца, наострили слух като сърнета в устрема си да не изпуснем нито момент от напрегнатото съществуване на сина й. Пред очите ни оживяха незаконни явки, потайни срещи с Цвятко Радойнов и други партийни функционери, ревностното присъединяване в Соболевата акция през 1940 година, арестите, разпити в полицията и злощастният правосъден развой, ужасната смъртна присъда. Всички са обзети от неудържима паника от надвисналата смъртна заплаха над всеотдайния антифашист. Грозната новина раздрусва дома им, никой не може да си откри място и се чудят по какъв начин да го избавят. Близки, другари, приятели, съидейници хукват да тропат по бездушни порти, но " отнийде взорът вяра не види ". Баба Елена хваща пътя за София, с цел да търси помощ и освобождение от двореца. Горката женица към момента е хранела някаква неугаснала вяра, че цар Борис се е познавал със фамилията им и ще се намеси за вразумяване на самозабравилите се палачи. Опитала се да се добере до Величеството, само че " националният " монарх, като схванал кой и защо го търси, наредил на своите помощници да й предадат, че отсъства. Попарена е и сетната оживяла искрица в потъналата й в нечовечен и немилостив пъкъл душа. Нозете й се подкосяват, пред очите й мръква от връхлетялата я безмилостна беззащитност. В тези мигове, когато майката ни докосваше до шумно афишираната доброжелателност и човечност на короната, по лицето на мнозина се изписа мрачната сянка на напиращото в гърдите яростно отвращение. А гласът на разчувстваната стопанка, по табиет еднакъв и спокоен, внезапно увеличи звук, изразявайки отчаяние и оскърбление от първородния наследник на Кобурга. А индивидът зад решетките благосклонност от никого не е просил и не може да си разреши да се себеунижава пред бездушните властелини, лишени от съвест и морал, и в случай че би трябвало да почине, ще почине по ботевски с другарите си. От гърдите й обаче се изтръгна тежка въздишка, когато ни води пред зейналите смъртоносни тунели на гарнизонното стрелбище в столицата, където на 23 юли 1942 година рухва прострелян за своите скъпи идеали този мил наследник на Банско и родината ни. Всички бяхме настръхнали. Остри тръпки плъзнаха по гърба ми, в главата ми като че ли заотеква злодейският вик на безчувственото олово. А очите на баба Елена Вапцарова издайнически плувнаха в гореща мъглица, когато стартира да оглася с прегракнал от болежка глас неговото последно заветно стихотворение " Предсмъртно ". Обгърнах с тъжен, умислен взор младите си сподвижници, всички бяха сковани, погълнати от тягостно мълчание. Очите на мнозина бяха овлажнени, онемели, изоставени от нормалния им ярък юношески искра.
В днешното ни мъчно и комплицирано, бездуховно съвремие съм се прибирал нееднократно към тази трогателна ретроспекция и не преставам да недоумявам, че под българско небе към момента се намират недобросъвестни и безразсъдни наши сънародници от нравственото подножие, които си разрешават да го подлагат на срамни и унизителни тълкования в креативен и житейски проект. И за жал това недооценяване и занемаряване на житейския му и креативен героизъм продължава неприемливо да се дирижира от високите етажи на днешната власт. С настъпването на така наречен демократични промени безумието изхвърли от учебниците най-силно въздействащата му социално-гражданска лирика. По всичко проличава, че усърдните реставратори на капитализма у нас се опасяват от същинския, огромния Вапцаров. А безсмъртният създател на " Моторни песни " е толкоз необходим през днешния ден, повече от всеки път, на сегашната объркана и безпътна млада България. Никой няма право да ни лишава от това, с което можем и би трябвало да се гордеем, от недостижимите върхове на българската нация!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ