Не виждате извънземните? А астрофизиците твърдят, че ги има
.td_uid_42_5c987e9a38999_rand.td-a-rec-img{text-align:left}.td_uid_42_5c987e9a38999_rand.td-a-rec-img img{margin:0 auto 0 0}
Статията на четирите изтъкнати астрофизици, оповестена онлайн предишния месец, е отдадена на въпросите, зараждащи на границата сред научната фантастика и космологията: може ли една рационална свръхцивилизация да колонизира вселена, и в случай че да, какъв брой време ще й е нужно.
Счита се, че за първи път сходни въпроси слага популярният физик Енрико Ферми още при започване на 1950-те години, а по-късно концепцията влезе в историята като „Парадокса на Ферми“. В най-общи линии, Парадоксът наподобява по следния метод: в в нашата вселена има стотици милиарди звезди и е разумно да се допусна, че към някои от тях, понякога пораждат цивилизации, тъкмо както е станало с нашето Слънце. С развиването си тези цивилизации ще стартират да усвояват най-близките до тях звездни системи. Именно сходна перспективна цел човечеството си сложи в средата на 20-ти век и явно концепцията напълно не е изоставена, откакто нашите Вояджъри към този момент напуснаха рамките на Слънчевата система и летят към прилежащите звезди. Съвсем разумно е, доста по-развитите цивилизации да са имали задоволително време, с цел да се появят в покрайнините на нашата планета. Само че къде са те?
През 1975 година астрофизикът Майкъл Хърт разгласява своята популярна публикация, в която предложи най-песимистичното решение на парадокса. В основата на неговите разсъждения е „Фактът А“: покрай Земята няма никакви извънземни същества и в никакъв случай не е имало. Хърт един по един изключи всички вероятни тълкувания на този факт, свързани с лимитираната скорост на междузвездните пътешествия и времето на битие на цивилизациите. Ако се абстрахираме от това, остава едно само пояснение: извънземни цивилизации просто няма – те не съществуват. Но редица астрономи и космолози не могат да се примирят с сходна позиция.
.td_uid_41_5c987e9a383db_rand.td-a-rec-img{text-align:left}.td_uid_41_5c987e9a383db_rand.td-a-rec-img img{margin:0 auto 0 0} Парадоксите на усещането
Повечето критици на концепцията на Хърт показват, че той преглежда постепенната агресия като неминуем признак на цивилизацията. Тази концепция може да се окаже безусловно неправилна, тъй като не е взет поради различен значим признак на рационалните същества – логиката на психиката.
Едно от първите съображения, изказани малко след формулирането на Парадокса на Ферми, явно е зародило под въздействието на конкуренцията в нуклеарното въоръжаване, протичащо на нашата планета по това време. Аргументът е следният: софтуерно развитите цивилизации са застрашени от самоунищожаване. Липсата на каквито и да било признаци за извънземно посещаване на Земята може да значи, че механически развитите цивилизации, осъзнавайки заплахата от безграничното развиване на технологиите, в един миг слагат това развиване под най-строг и корав надзор. Космическа агресия няма, само че това не значи, че свръхразумът не съществува или не е усвоил технологията на междузвездните пътешествия: той просто не желае да прави това. А всички, които не са съумели да преодолеят този сексапил, са прекратили съществуването си съгласно неумолимите закони на историята.
Интересен вид на тази позиция показва сър Мартин Рийз, английски космолог и вероятно най-знаменитият астроном в наши дни. Той смята, че рационалната свръхцивилизация вероятно не се намесва в нашите земни каузи, тъй като прекомерно доста е потънала в личните си мисли и желания. Във Вселената има толкоз доста секрети, изискващи изчерпателен размисъл, и колкото по-дълго се развива една цивилизация, толкоз повече има предпочитание умерено да обмисли тези секрети. За свръхразума е непозната празната и безсмислена суетност, като да вземем за пример покоряването на галактики.
Има и друга гледнат точка, също основана на логиката на психиката, само че не на извънземните, а на самото човечество. Тази концепция бе препоръчана от Сет Шостак, водещ астроном от плана SETI за търсене на извънземен разсъдък.
„Бръмбарчетата в моята градина не виждат, че са заобиколени от рационални същества – аз и моите съседи. Но все пак, ние сме тук„.
Този мотив е прекомерно афектиран за човечеството, само че е напълно обоснован: с цел да видим наличието на свръхразума, би трябвало на първо време най-малко да разберем какво в действителност е той и по какъв начин би могъл да наподобява. Това е непостижима задача, да вземем за пример за дребния бръмбар. Аналогията е пределно ясна.
Но можем ли да решим Парадокса на Ферми, без да построяваме хипотези за логиката на психиката на свръхцивилизациите и да не наскърбяваме човечеството? Именно тази задача си сложиха астрофизиците Джейсън Райт, Джонатан Керъл-Неленбек, Адам Франк и Кейлъб Шарф. Те сътвориха мощен компютърен модел, който предлага по-оптимистично решение на Парадокса.
Динамичната вселена
При предходните модели арената на активността на свръхцивилизацията се е разглеждала в духа на космологията на Джордано Бруно, съгласно която пространството е запълнено с безконечни стационарни звезди. Областта на въздействие на една свръхцивилизация в този случай ще бъде разширяваща се сфера към родната звезда, като скоростта на това уголемение зависи само от достигната скорост на междузвездните полети. Но създателите на новата публикация, показана за издание в The Astrophysical Journal оферират да преглеждаме нашата вселена като динамичен обект.
Картината на експанзията на цивилизацията би трябвало мощно да зависи от придвижването на звездите в самата вселена. Така да вземем за пример, нашето Слънце, през времето на своето битие е направило над 50 оборота към галактичния център, коментира съавторът на тази научна работа Керъл-Неленбек от университета на Рочестър в границите на плана Nautilus. Ако се съобразим с този факт, интензивността на експанзията на процедура престава да зависи от софтуерните ограничавания от скоростта на междузвездните полети. В този случай се трансформира и самата картина на експанзията: вместо разширяваща се сфера ще виждаме доста по-сложна картина.
В компютърната симулацията на четирите астрофизика се преглежда разпространението на „фронта на разселването“. Изясни се, че и при най-консервативните догатки, галактиката може да бъде заселена относително бързо. Но варирането на някои параметри, като да вземем за пример, времето на живот на цивилизациите и техните желания за направлението на експанзията е дало резултат, който на процедура се изключва от предходните прекомерно опростени модели. Оказа се, че сред „празната галактика“ и „галактиката, натъпкана с живот“ съществува необятен набор от други благоприятни условия.
При най-вероятните сюжети, забележителна част от галактиката в действителност е заселена, само че в нея има огромни празнини, в които експанзията към момента не е проникнала. Ако нашата звездна система се намира в сходно пусто място, то това би могло да изясни дефинирания от Хърт „Факт А“ – неналичието на забележими следи от визити, като по този метод може да се позволи и Парадокса на Ферми, освен това по желан за човечеството прийом.
Адам Франк и Джейсън Райт допускат, че основният извод от изброените дотук научни работи е следният: в случай че към този момент не виждаме следи от наличието на свръхцивилизации, просто би трябвало да се вгледаме по-добре.
Как да търсим извънземния разсъдък?
Според обсъжданата нова научна работа, в галактиките могат да съществуват цивилизации, тръгнали по пътя на софтуерния напредък, а това значи, че най-логичният и рационален метод за тяхното търсене е да се опитаме да намерим някакви забележими следи на техния напредък – т.е., нещо като софтуерна сигнатура.
За това, по какъв начин би могла да наподобява сходна сигнатура има значително научни публикации. Една от тях обсъдихме преди седмица: учените се замислиха, по какъв начин би изглеждала в профил цивилизация, която е съумяла да употребява като източник на сила дребните черни дупки, създавани под въздействието на мощен гама лазер. Малко по-късно излезе още една публикация от Брайън Лъки от Принстън, който се запита, дали ще можем от Земята да видим слънчевите панели на галактически транспортен съд, достигнал рамките на Слънчевата система.
Блясъкът на слънчевите акумулатори на околоземните спътници постоянно често попада в полезрението на любителските телескопи. В своята публикация Лъки в детайли пресмята въздействието на факторите, оказващи въздействие на вероятността сходен обект да бъде видян. Отчитат се площта на батерията, нейната ориентировка и скоростта на въртене. Авторът потвърди, че панорамният телескоп Pan-STARRS1 в Хаваи, който непрестанно сканира небето за рискови обекти, би могъл да забележи постепенно въртящо се огледало с размер към двадесет квадратни метра от разстояние една астрономическа единица. Само че, с цел да може сигурно да се забележи нещо сходно, тези обекти би трябвало да са над един милион в границите на Слънчевата система. Тоест, вероятността за разкриване на сходен транспортен съд е прекомерно дребна.
Но както към този момент се убедихме, астрономите в никакъв случай не се задоволяват с песимистичните заключения. Лъки предложи следната концепция: а какво би било, в случай че автоматизираната станция на пришълците, от дълго време пристигнала в границите на Слънчевата система, към този момент се е трансформирала в орбитален отпадък? В този случай, най-вероятно е тя да е заседнала в една от точките на Лагранж, в които гравитацията на галактическите тела в Слънчевата система се уравновесява. Според Лъки, в този случай са задоволителни даже под 100 сходни панели със слънчеви акумулатори, с цел да можем да ги видим с нашите телескопи. Именно сходни наблюдения ще стартират да се реализират. А в случай че още веднъж нищо не бъде намерено, може би ще би трябвало да приемем, че извънземните пришълци по никакъв начин не обичат да оставят отпадък след себе си.
.td_uid_43_5c987e9a38d6a_rand.td-a-rec-img{text-align:left}.td_uid_43_5c987e9a38d6a_rand.td-a-rec-img img{margin:0 auto 0 0}
Статията на четирите изтъкнати астрофизици, оповестена онлайн предишния месец, е отдадена на въпросите, зараждащи на границата сред научната фантастика и космологията: може ли една рационална свръхцивилизация да колонизира вселена, и в случай че да, какъв брой време ще й е нужно.
Счита се, че за първи път сходни въпроси слага популярният физик Енрико Ферми още при започване на 1950-те години, а по-късно концепцията влезе в историята като „Парадокса на Ферми“. В най-общи линии, Парадоксът наподобява по следния метод: в в нашата вселена има стотици милиарди звезди и е разумно да се допусна, че към някои от тях, понякога пораждат цивилизации, тъкмо както е станало с нашето Слънце. С развиването си тези цивилизации ще стартират да усвояват най-близките до тях звездни системи. Именно сходна перспективна цел човечеството си сложи в средата на 20-ти век и явно концепцията напълно не е изоставена, откакто нашите Вояджъри към този момент напуснаха рамките на Слънчевата система и летят към прилежащите звезди. Съвсем разумно е, доста по-развитите цивилизации да са имали задоволително време, с цел да се появят в покрайнините на нашата планета. Само че къде са те?
През 1975 година астрофизикът Майкъл Хърт разгласява своята популярна публикация, в която предложи най-песимистичното решение на парадокса. В основата на неговите разсъждения е „Фактът А“: покрай Земята няма никакви извънземни същества и в никакъв случай не е имало. Хърт един по един изключи всички вероятни тълкувания на този факт, свързани с лимитираната скорост на междузвездните пътешествия и времето на битие на цивилизациите. Ако се абстрахираме от това, остава едно само пояснение: извънземни цивилизации просто няма – те не съществуват. Но редица астрономи и космолози не могат да се примирят с сходна позиция.
.td_uid_41_5c987e9a383db_rand.td-a-rec-img{text-align:left}.td_uid_41_5c987e9a383db_rand.td-a-rec-img img{margin:0 auto 0 0} Парадоксите на усещането
Повечето критици на концепцията на Хърт показват, че той преглежда постепенната агресия като неминуем признак на цивилизацията. Тази концепция може да се окаже безусловно неправилна, тъй като не е взет поради различен значим признак на рационалните същества – логиката на психиката.
Едно от първите съображения, изказани малко след формулирането на Парадокса на Ферми, явно е зародило под въздействието на конкуренцията в нуклеарното въоръжаване, протичащо на нашата планета по това време. Аргументът е следният: софтуерно развитите цивилизации са застрашени от самоунищожаване. Липсата на каквито и да било признаци за извънземно посещаване на Земята може да значи, че механически развитите цивилизации, осъзнавайки заплахата от безграничното развиване на технологиите, в един миг слагат това развиване под най-строг и корав надзор. Космическа агресия няма, само че това не значи, че свръхразумът не съществува или не е усвоил технологията на междузвездните пътешествия: той просто не желае да прави това. А всички, които не са съумели да преодолеят този сексапил, са прекратили съществуването си съгласно неумолимите закони на историята.
Интересен вид на тази позиция показва сър Мартин Рийз, английски космолог и вероятно най-знаменитият астроном в наши дни. Той смята, че рационалната свръхцивилизация вероятно не се намесва в нашите земни каузи, тъй като прекомерно доста е потънала в личните си мисли и желания. Във Вселената има толкоз доста секрети, изискващи изчерпателен размисъл, и колкото по-дълго се развива една цивилизация, толкоз повече има предпочитание умерено да обмисли тези секрети. За свръхразума е непозната празната и безсмислена суетност, като да вземем за пример покоряването на галактики.
Има и друга гледнат точка, също основана на логиката на психиката, само че не на извънземните, а на самото човечество. Тази концепция бе препоръчана от Сет Шостак, водещ астроном от плана SETI за търсене на извънземен разсъдък.
„Бръмбарчетата в моята градина не виждат, че са заобиколени от рационални същества – аз и моите съседи. Но все пак, ние сме тук„.
Този мотив е прекомерно афектиран за човечеството, само че е напълно обоснован: с цел да видим наличието на свръхразума, би трябвало на първо време най-малко да разберем какво в действителност е той и по какъв начин би могъл да наподобява. Това е непостижима задача, да вземем за пример за дребния бръмбар. Аналогията е пределно ясна.
Но можем ли да решим Парадокса на Ферми, без да построяваме хипотези за логиката на психиката на свръхцивилизациите и да не наскърбяваме човечеството? Именно тази задача си сложиха астрофизиците Джейсън Райт, Джонатан Керъл-Неленбек, Адам Франк и Кейлъб Шарф. Те сътвориха мощен компютърен модел, който предлага по-оптимистично решение на Парадокса.
Динамичната вселена
При предходните модели арената на активността на свръхцивилизацията се е разглеждала в духа на космологията на Джордано Бруно, съгласно която пространството е запълнено с безконечни стационарни звезди. Областта на въздействие на една свръхцивилизация в този случай ще бъде разширяваща се сфера към родната звезда, като скоростта на това уголемение зависи само от достигната скорост на междузвездните полети. Но създателите на новата публикация, показана за издание в The Astrophysical Journal оферират да преглеждаме нашата вселена като динамичен обект.
Картината на експанзията на цивилизацията би трябвало мощно да зависи от придвижването на звездите в самата вселена. Така да вземем за пример, нашето Слънце, през времето на своето битие е направило над 50 оборота към галактичния център, коментира съавторът на тази научна работа Керъл-Неленбек от университета на Рочестър в границите на плана Nautilus. Ако се съобразим с този факт, интензивността на експанзията на процедура престава да зависи от софтуерните ограничавания от скоростта на междузвездните полети. В този случай се трансформира и самата картина на експанзията: вместо разширяваща се сфера ще виждаме доста по-сложна картина.
В компютърната симулацията на четирите астрофизика се преглежда разпространението на „фронта на разселването“. Изясни се, че и при най-консервативните догатки, галактиката може да бъде заселена относително бързо. Но варирането на някои параметри, като да вземем за пример, времето на живот на цивилизациите и техните желания за направлението на експанзията е дало резултат, който на процедура се изключва от предходните прекомерно опростени модели. Оказа се, че сред „празната галактика“ и „галактиката, натъпкана с живот“ съществува необятен набор от други благоприятни условия.
При най-вероятните сюжети, забележителна част от галактиката в действителност е заселена, само че в нея има огромни празнини, в които експанзията към момента не е проникнала. Ако нашата звездна система се намира в сходно пусто място, то това би могло да изясни дефинирания от Хърт „Факт А“ – неналичието на забележими следи от визити, като по този метод може да се позволи и Парадокса на Ферми, освен това по желан за човечеството прийом.
Адам Франк и Джейсън Райт допускат, че основният извод от изброените дотук научни работи е следният: в случай че към този момент не виждаме следи от наличието на свръхцивилизации, просто би трябвало да се вгледаме по-добре.
Как да търсим извънземния разсъдък?
Според обсъжданата нова научна работа, в галактиките могат да съществуват цивилизации, тръгнали по пътя на софтуерния напредък, а това значи, че най-логичният и рационален метод за тяхното търсене е да се опитаме да намерим някакви забележими следи на техния напредък – т.е., нещо като софтуерна сигнатура.
За това, по какъв начин би могла да наподобява сходна сигнатура има значително научни публикации. Една от тях обсъдихме преди седмица: учените се замислиха, по какъв начин би изглеждала в профил цивилизация, която е съумяла да употребява като източник на сила дребните черни дупки, създавани под въздействието на мощен гама лазер. Малко по-късно излезе още една публикация от Брайън Лъки от Принстън, който се запита, дали ще можем от Земята да видим слънчевите панели на галактически транспортен съд, достигнал рамките на Слънчевата система.
Блясъкът на слънчевите акумулатори на околоземните спътници постоянно често попада в полезрението на любителските телескопи. В своята публикация Лъки в детайли пресмята въздействието на факторите, оказващи въздействие на вероятността сходен обект да бъде видян. Отчитат се площта на батерията, нейната ориентировка и скоростта на въртене. Авторът потвърди, че панорамният телескоп Pan-STARRS1 в Хаваи, който непрестанно сканира небето за рискови обекти, би могъл да забележи постепенно въртящо се огледало с размер към двадесет квадратни метра от разстояние една астрономическа единица. Само че, с цел да може сигурно да се забележи нещо сходно, тези обекти би трябвало да са над един милион в границите на Слънчевата система. Тоест, вероятността за разкриване на сходен транспортен съд е прекомерно дребна.
Но както към този момент се убедихме, астрономите в никакъв случай не се задоволяват с песимистичните заключения. Лъки предложи следната концепция: а какво би било, в случай че автоматизираната станция на пришълците, от дълго време пристигнала в границите на Слънчевата система, към този момент се е трансформирала в орбитален отпадък? В този случай, най-вероятно е тя да е заседнала в една от точките на Лагранж, в които гравитацията на галактическите тела в Слънчевата система се уравновесява. Според Лъки, в този случай са задоволителни даже под 100 сходни панели със слънчеви акумулатори, с цел да можем да ги видим с нашите телескопи. Именно сходни наблюдения ще стартират да се реализират. А в случай че още веднъж нищо не бъде намерено, може би ще би трябвало да приемем, че извънземните пришълци по никакъв начин не обичат да оставят отпадък след себе си.
.td_uid_43_5c987e9a38d6a_rand.td-a-rec-img{text-align:left}.td_uid_43_5c987e9a38d6a_rand.td-a-rec-img img{margin:0 auto 0 0}
Източник: kaldata.com
КОМЕНТАРИ