Кратка история за душевността
Тази заран, тя се разсъни с болки в гърба и отмалялост, налегнала душата ѝ. Хубавото бе, че хонорарът от предходната нощ ще я избави от глада за седмица. Не обичаше “професията ” си, само че с нея можеше да помогне на сестра си и лекуването ѝ на рака. Със същия този хонорар, тя плащаше битовите си сметки, задоволяваше физиологичните потребности на фамилията (което се състоеше от татко пияч, майка шизофреничка и онкологично болна сестра, в терминален стадий), успяваше да закупи нужните ѝ книжа за университета и заплащаше семестрите си. Тя харчеше за всичко и за всеки един от тях.
С този хонорар, изкаран лежешком под потни, алчни и деформирани мъжки фигури. Всяка вечер жертваше тялото си, в името на общото
фамилно богатство. Въпреки, че не им бе длъжна, само че го правеше.
Нямаше да се откаже.
Тя е проститука.
Тя е и човек.
***
Тази неделя вечер, той не съумя да се помръдне. Отново усети неуспеха. Краката му все не усещаха подтик от мозъка, не усещаха желанието му, да ги раздвижи отново. Но той знаеше, че му е нужна още религия, с цел да сътвори чудото. Упражняваше се към този момент година и половина за този свещен миг. Да върви на двата си лични крайници.
Вече започваше да се обезверява. Гаснеше искрата на обнадеждението ден след ден, неуспех след неуспех. Съсипан, на всеки идващ път, той захвърляше с гняв възглавниците по пода и падаше по глава от болничното легло. С концепцията да не се разсъни повече.
Уви не му се получи. Докато един ден не видя какъв брой по-състарена и изтощена бе майка му, която бе най-силната му опора. Майка му, чийто живот бе оставен на назад във времето, поради неговия личен. Майка му, която беше там. Винаги компактно до него.
И той нямаше да се откаже.
Той е неработоспособен.
Той е и човек
***
Границите сред хората са големи. Докато едни съумяват да изживеят дните си по най-хубавия метод, без значение в какви обстановки се намират, други в никакъв случай не съзират хубостта на живота си. И умират в мрачевина.
***
Когато се научиш да цениш болките на хората, спираш да бъдеш лакомец и клеветник, спираш да се нуждеш от непрекъснато внимание. Когато успееш да провървиш техните пътища, с техните обувки, може би ще схванеш за частици от тяхната мъка. Но в никакъв случай изцяло.
Затова стой да съдиш това, което няма по какъв начин изцяло да схванеш.
Приемай хората такива, каквито са се докоснали до теб. Без да питаш за какво имат този или оня белег. Те сами ще ти покажат за какво, когато би трябвало (и в случай че ти си заслужиш доверието им). И когато ти също изложиш белезите по душата ти пред тях.
Бъди същински.
Никой не се е родил, с цел да съди.
А да приема.
И да бъде одобряван.
Автор: Яница Илиева
