♥ Алекситимия - да нямаш думи за чувствата си
„ Тъй като травмираните хора постоянно имат проблем да усетят какво става в тялото им, те не могат да реагират нюансирано на разочарованията. Реагират на напрежението или като се самоизключват, или с прекомерна гняв. “ ~ Бесел Ван Дер КОЛК, „ Тялото помни “ (Изд. „ Изток-Запад “).
(Silence (between 1799 and 1801) by Heinrich Füssli)
Алекситимия – без думи за възприятията
Имах една вуйна вдовица с мъчителна травматична история, която беше като баба на децата ни. Тя постоянно идваше вкъщи и вършеше доста неща – шиеше завеси, преподреждаше рафтовете в кухнята, шиеше детски облекла, – само че малко говореше. Винаги беше подготвена да достави наслада на другите, само че беше мъчно човек да разбере какво й харесва на нея. След няколко дни на замяна на любезности диалозите секваха и се постановяваше да поставям съществени старания, с цел да запълвам дългите паузи. В последния ден от визитите й я карах към летището, където тя сковано ме прегръщаше за сбогом, до момента в който по лицето й се стичаха сълзи. После, без намек за подигравка, се оплакваше, че поради студения вятър на интернационалното летище „ Логан “ очите ѝ са се насълзили. Тялото ѝ усещаше тъгата, която мозъкът й не можеше да регистрира – тя напускаше фамилията ни, най-близките си живи родственици.
Психиатрите назовават този феномен „ алекситимия “, в превод от гръцки – да нямаш думи за възприятията си. Много травмирани деца и възрастни просто не могат да опишат какво усещат, тъй като не могат да разпознават смисъла на физическите си чувства. Може да наподобяват вбесени, само че отхвърлят, че са ядосани; може да наподобяват ужасени, само че споделят, че са добре. Това, че не могат да разпознаят какво се случва в телата им, ги кара да губят връзка с потребностите си и за тях е проблематично да се грижат за себе си, без значение дали става дума за това да изяждат точното количество храна в точното време, или да си набират нужния сън.
Подобно на вуйна ми, алекситимиците заместват езика на страстите с този на дейностите. Когато ги попитат: „ Как ще се почувствате, в случай че видите камион, летящ към вас със 130 км/ч? “ множеството хора биха споделили „ Ще се ужася “ или „ Ще се уплаша до гибел “. Човек с алекситимия би дал отговор: „ Как бих се почувствал? Не знам... Ще се махна от пътя му. “ Той има склонността да записва страстите като физически проблеми вместо като сигнали, че нещо заслужава да му обърне внимание. Вместо да се усеща ядосан или печален, изпитва болки в мускулите, проблеми с червата или други неразположения, за които не може да се открие причина. Около три четвърти от пациентите с анорексия нервоза и повече от половината от всички пациенти с булимия се усещат комплицирани от прочувствените си чувства и изпитват големи усложнения да ги опишат. Когато откриватели посочили на хора с алекситимия фотоси на гневни или уплашени лица, те не можели да схванат какво усещат тези хора.
Един от първите, които ме просветлиха за алекситимията, беше психиатърът Хенри Кристъл, който е работил с над хиляда души, оживели от Холокоста, в опита си да проумее естеството на тежката психическа контузия. Кристъл, който самичък е оживял от концентрационен лагер, открил, че доста от пациентите му имали триумфи в професионално отношение, само че интимните им връзки били безрадостни и дистанцирани. Потискайки възприятията си, те успявали да се оправят със светските си задължения, само че на избрана цена. Научили се да изключват своите в миналото съкрушителни страсти и вследствие на това към този момент не разпознавали какво усещат. Малцина от тях въобще се интересували от терапия.
Пол Фрюън от Университета в Западно Онтарио направил серия томографски изображения на мозъка на хора с ПТСР, които страдали от алекситимия. Една от участващите в проучването споделила: „ Не знам какво усещам, все едно главата и тялото ми не са свързани. Живея в тунел, в мъгла; без значение какво се случва, реакцията ми е една и съща – вцепенение, нищо. Да си взема вана, да се изгоря или да ме изнасилят е едно и също. Мозъкът ми не усеща. “ Фрюън и колежката му Рут Лейниъс открили, че колкото повече хората са изгубили контакт с възприятията си, толкоз по-малко интензивност се следи в областите на мозъка, виновни за самоосъзнаването.
Тъй като травмираните хора постоянно имат проблем да усетят какво става в тялото им, те не могат да реагират нюансирано на разочарованията. Реагират на напрежението или като се самоизключват, или с прекомерна гняв. Както и да реагират, те постоянно не могат да изразят какво ги тревожи. Тази неспособност да влязат в контакт с тялото си способства за добре документираната им липса на дарба за самоотбрана и честите случаи на следващо виктимизиране, както и за забележимите им усложнения да изпитат наслаждение, страст и чувство за смисъл.
Хората с алекситимия могат да подобрят положението си единствено в случай че се научат да разпознават връзката сред физическите си чувства и страстите си, по този начин както хората с цветна слепота могат да влязат в света на цветовете единствено в случай че се научат да разграничават и да схващат отсенките на сивото. Подобно на вуйна ми и на пациентите на Хенри Кристъл, те нормално не изпитват предпочитание да създадат това: множеството, наподобява, са взели неумишлено решение, че е по-добре да не престават да посещават лекари и да лекуват болести, от които не оздравяват, в сравнение с да свършат мъчителната работа да се изправят против демоните от предишното.
От: „ Тялото помни “, Бесел Ван Дер Колк, изд. „ Изток-Запад “
Картина: Silence (between 1799 and 1801) by Heinrich Füssli; commons.wikimedia.org
