Изнасяме суровини, добавената стойност - в чужбина
Търговските вериги приковават БГ производителя за стената с 40% надценки, казва Йордан Апостолов
- Господин Апостолов, на дискусията на " Стандарт " " Да! На българската храна " Вие посочихте, че не е добре да се изнасят суровини, а да се наблегне на преработващата промишленост. Какви са аргументите Ви и какво трябва да се направи?
- Това означава икономиката да се преструктурира, защото ние сме нетен донор на Европейския съюз по износ на зърнени култури. А другите държави, които мислят стратегически, създават производства с висока добавена стойност и си позволяват да си купуват пшеницата евтино от нас. Ние се опитваме да достигнем 80-90 евро приход на декар, а хората говорят за 300-400 евро на декар от други култури. В същото време предлагат въпросните други култури за допълнителна преработка, с цел да могат да си увеличат добавената стойност и да увеличат Брутният вътрешен продукт, за което в България никой не мисли. Вие виждате, че преработените продукти достигат до 2 на 100 като принадена стойност.
- Накъде трябва да се насочим?
- Към индустрия, която носи тази добавена стойност. Един елементарен пример - така наречената грухана пшеница, която е след преработка, е нещо много успешно. Защото износът в Европа се контролира от две компании - френска и турска. Хората, които следят този пазар, правят един продукт с три пъти по-висока стойност, отколкото обикновената пшеница. Но това са преработващи мощности, а у нас няма такъв завод. А в същото време ние изнасяме непреработена твърда пшеница за Испания и там я подлагат на такава преработка. И получават принадената стойност, която би трябвало да получи нашата страна. Млян слънчоглед изнасяме за холандски фирми, дори и към Австралия, а те ги смесват с брашна или ядки и принадената стойност остава при тях.
- А какво пречи това да става у нас? Липса на държавна политика или на протекционизъм?
- Ние не бива да се оправдаваме с държавата, тя е дала достатъчно много. Тук се намесва един субективен фактор. Самите контрагенти от чужбина гледат на всяко нещо, произведено у нас, с известно недоверие. Независимо че имаме изключително качествено производство в последните години, заради сътресенията, които са се случвали в близкото минало, чуждите контрагенти не искат да купуват подобни продукти и ни възприемат като суровинна база. С удоволствие ги купуват, в случай че видят, че е произведено в Унгария и Полша, макар и с български суровини. Всеки производител ще Ви го потвърди. В годините след прехода ние сме загубили своя пазарен поглед. По този начин не може да получим и нови работни места - заради транспортирането на суровините създаваме само един мини поминък на транспортните фирми. В последните години се развива преработваща промишленост, само че тя не може да набере толкова високи обеми, че да поеме цялото производство.
- Парадокс е, че внасяме домати, месо или друго от чужбина..
- Там проблемите са различни, защото навремето в " Родопа " много от животните бяха от така наречен заден двор. Държавата тогава раздаваше фуражи и бонуси на хора, които отглеждат животни и после ги продават. В момента в селата хора няма, а организираното производство не е на такова ниво като количество. Качеството ни надраства и тези продукти, които се продават в Европа. Но ние нямаме обеми. Ето - и премиерът преговаря с някои страни за износ на агнешко, само че когато те кажат, че търсят 40-50 000 животни еднородни партиди, тоест калибровани и от един тип, ние нямаме такова производство. Тук вече държавата може да търси схеми и механизми не точно за подпомагане, а с цел да вдъхне увереност на българските производители, че всяко нещо, което отговаря на определени стандарти, може да бъде реализирано на добра цена, само че организирано. Не единият да продаде 50 агнета, другият - 100 и да се мъчат по собствен начин. Същото е и при пилешкото месо - имаме внесени определени партиди от Полша. А в същото време разфасовките от български пилета заминават навън. Защото хората там са разбрали, че нашето качество е по-добро. Същият парадокс е с българската пъстърва, която се произвежда в Доспат, около 2000 тона на година, в голямата си част отива за износ. Защото е с по-добро качество от онази, която се внася от Турция в Западна Европа.
- На дискусията на " Стандарт " някои производители се оплакаха от натиска на търговските вериги. Какво е Вашето мнение?
- Това вече е един Дамоклев меч, който виси над българското производство, защото веригите правят чиста проба обслужване на чужди интереси. Те искат да им се осигури надценка от 40% и производителят е прикован на стената, защото работи за 8-10%. Карат ги да участват в различни акции, където понякога се налага да продават под себестойността, само и само да са на щанда. Това е чиста проба изнудване. Затова и някои фермери не участват в големите вериги. Ще Ви дам пример с добричкия производител Недко Митев. Румъния задължи това, което се продава в големите вериги, на 91% да е местно производство.
- А ние не можем ли да направим нещо подобно?
- Колегите от опозицията опитаха. Но знаете, че монетата има две страни - голямата верига може да започне да ти извива ръцете, с цел да не се оттегли. Трябва да имаш куража и достатъчно силен юмрук, с който да удряш по масата. И когато започнеш едни политики, трябва да имаш хъса хем да ги завършиш.
- Господин Апостолов, на дискусията на " Стандарт " " Да! На българската храна " Вие посочихте, че не е добре да се изнасят суровини, а да се наблегне на преработващата промишленост. Какви са аргументите Ви и какво трябва да се направи?
- Това означава икономиката да се преструктурира, защото ние сме нетен донор на Европейския съюз по износ на зърнени култури. А другите държави, които мислят стратегически, създават производства с висока добавена стойност и си позволяват да си купуват пшеницата евтино от нас. Ние се опитваме да достигнем 80-90 евро приход на декар, а хората говорят за 300-400 евро на декар от други култури. В същото време предлагат въпросните други култури за допълнителна преработка, с цел да могат да си увеличат добавената стойност и да увеличат Брутният вътрешен продукт, за което в България никой не мисли. Вие виждате, че преработените продукти достигат до 2 на 100 като принадена стойност.
- Накъде трябва да се насочим?
- Към индустрия, която носи тази добавена стойност. Един елементарен пример - така наречената грухана пшеница, която е след преработка, е нещо много успешно. Защото износът в Европа се контролира от две компании - френска и турска. Хората, които следят този пазар, правят един продукт с три пъти по-висока стойност, отколкото обикновената пшеница. Но това са преработващи мощности, а у нас няма такъв завод. А в същото време ние изнасяме непреработена твърда пшеница за Испания и там я подлагат на такава преработка. И получават принадената стойност, която би трябвало да получи нашата страна. Млян слънчоглед изнасяме за холандски фирми, дори и към Австралия, а те ги смесват с брашна или ядки и принадената стойност остава при тях.
- А какво пречи това да става у нас? Липса на държавна политика или на протекционизъм?
- Ние не бива да се оправдаваме с държавата, тя е дала достатъчно много. Тук се намесва един субективен фактор. Самите контрагенти от чужбина гледат на всяко нещо, произведено у нас, с известно недоверие. Независимо че имаме изключително качествено производство в последните години, заради сътресенията, които са се случвали в близкото минало, чуждите контрагенти не искат да купуват подобни продукти и ни възприемат като суровинна база. С удоволствие ги купуват, в случай че видят, че е произведено в Унгария и Полша, макар и с български суровини. Всеки производител ще Ви го потвърди. В годините след прехода ние сме загубили своя пазарен поглед. По този начин не може да получим и нови работни места - заради транспортирането на суровините създаваме само един мини поминък на транспортните фирми. В последните години се развива преработваща промишленост, само че тя не може да набере толкова високи обеми, че да поеме цялото производство.
- Парадокс е, че внасяме домати, месо или друго от чужбина..
- Там проблемите са различни, защото навремето в " Родопа " много от животните бяха от така наречен заден двор. Държавата тогава раздаваше фуражи и бонуси на хора, които отглеждат животни и после ги продават. В момента в селата хора няма, а организираното производство не е на такова ниво като количество. Качеството ни надраства и тези продукти, които се продават в Европа. Но ние нямаме обеми. Ето - и премиерът преговаря с някои страни за износ на агнешко, само че когато те кажат, че търсят 40-50 000 животни еднородни партиди, тоест калибровани и от един тип, ние нямаме такова производство. Тук вече държавата може да търси схеми и механизми не точно за подпомагане, а с цел да вдъхне увереност на българските производители, че всяко нещо, което отговаря на определени стандарти, може да бъде реализирано на добра цена, само че организирано. Не единият да продаде 50 агнета, другият - 100 и да се мъчат по собствен начин. Същото е и при пилешкото месо - имаме внесени определени партиди от Полша. А в същото време разфасовките от български пилета заминават навън. Защото хората там са разбрали, че нашето качество е по-добро. Същият парадокс е с българската пъстърва, която се произвежда в Доспат, около 2000 тона на година, в голямата си част отива за износ. Защото е с по-добро качество от онази, която се внася от Турция в Западна Европа.
- На дискусията на " Стандарт " някои производители се оплакаха от натиска на търговските вериги. Какво е Вашето мнение?
- Това вече е един Дамоклев меч, който виси над българското производство, защото веригите правят чиста проба обслужване на чужди интереси. Те искат да им се осигури надценка от 40% и производителят е прикован на стената, защото работи за 8-10%. Карат ги да участват в различни акции, където понякога се налага да продават под себестойността, само и само да са на щанда. Това е чиста проба изнудване. Затова и някои фермери не участват в големите вериги. Ще Ви дам пример с добричкия производител Недко Митев. Румъния задължи това, което се продава в големите вериги, на 91% да е местно производство.
- А ние не можем ли да направим нещо подобно?
- Колегите от опозицията опитаха. Но знаете, че монетата има две страни - голямата верига може да започне да ти извива ръцете, с цел да не се оттегли. Трябва да имаш куража и достатъчно силен юмрук, с който да удряш по масата. И когато започнеш едни политики, трябва да имаш хъса хем да ги завършиш.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ




