Любовта е самият живот в пълнотата му - като чашата с виното в нея ♥ Рабиндранат ТАГОР
(Tagore, c.1925)
♥ Залутани птици, 1916 година
(фрагмент от поемата)
Смъртта е включена в живота, както и рождението.
Вървенето е и в повдигането на крайници, и в спускането му.
Проникнах в елементарното значение на шепотите ти в цветята и във слънцето – сега ме научи да различавам думите ти в болката и във гибелта.
Цветето на нощта бе закъсняло, когато го целуна утринта, то потрепери и с въздишка падна на земята.
През тъгата на всички неща аз дочувам тананикането на Вечната Майка.
Дойдох на твоя бряг като отдалечен пътешественик, живях в дома ти като посетител, напущам прага ти като другар, моя Земя.
Нека мислите ми дойдат при вас, когато си потегли, като зарята след залез в полите на звездната тишина.
Запали в сърцето ми вечерницата на покоя и нощта тогава дано ми зашепне за обич.
Аз съм дете в нощта.
През покривалото на мрака, Майко, към теб ръцете си простирам.
Работният ден свършва. Скрий лицето ми в прегръдките си, Майко. Нека да сънувам.
Дълго гори светилникът на срещата; само че при раздялата изгасва в момент.
Едничка дума резервира за мен в безмълвието си, о, Свят, като умра: „ Обичах. "
Ние живеем в този свят, когато го обичаме.
За мъртвите дано да има величие на славата, за живите – безсмъртие на любовта.
Виждал съм те, както в дрямка детето вижда майка си в предутринния здрач и се усмихва, и заспива отново.
Отново и още веднъж ще загивам, с цел да узная, че животът е изобилен.
Като вървях по пътя с множеството, зърнах твоята усмивка на балкона и запях и така забравих за шума.
Любовта е самият живот в пълнотата му – като чашата с виното в нея.
Те палят своите светилници и пеят свои думи в своите си храмове.
Но птиците възпяват твойто име в твоите зори – защото твойто име значи наслада.
В сърцевината на мълчанието си ме въведи, с песни сърцето ми да преизпълниш.
Нека които желаят, да живеят з своя съскащ свят на фойерверките.
Сърцето ми ламти за твоите звезди, мои Господи.
Покрай живота ми като бездънното море пя тъгата на любовта, а насладата на любовта пя като птиците в разцъфналите й градини.
Щом пожелаеш, изгаси светилника. Ще опозная тъмнината ти и ще я заобичам.
Когато в края на деня застана пред тебе, ти ще видиш белезите ми и така ще компетентен, че съм имал рани, само че че съм имал също излекуване.
Някой ден аз ще ти пея в изгрева на някакъв различен свят: „ Виждал съм те в миналото на земна светлина, в човешка любов. "
В живота ми доплават облаци от други дни, само че към този момент не с цел да поръсят дъжд или с цел да докарат стихия, а да обагрят залеза на моето небе.
Истината повдига против себе си буря, която пръска семената й на четири страни.
Снощната буря короняса утринта със златен мир.
Истината като че ли идва с последната си дума – и последната й дума ражда идната.
Честит е оня, при който славата не е по-бляскава от истината.
В сърцето ми прелива сладостта на твойто име, щом не помни своето – като зарите утринни на твойто слънце, когато се стопи мъглата.
Смълчаната нощ има прелестта на майката, а гласовитият ден – на детето.
Светът обичаше индивида, додето се усмихваше. Светът се побоя от него, когато се разсмя.
Господ чака в мъдростта човек да си възвърне детството.
Нека усещам, че светът е въплътяване на твоята обич – тогава моята обич ще му помогне.
Твоето слънце се усмихва в зимните дни на сърцето ми и ни за момент не губи религия в пролетния му разцвет.
В своята любов Бог целува крайното, човек – безкрайното.
Снимка: Tagore (c. 1925), en.wikipedia.org
