Наистина ли това е бъдещето: Ще отглеждаме виртуални деца, както сега храним зайци в онлайн ферми и ще бъдем щастливи?
Светът от дълго време не е това, което беше. Светът е претъпкан. И някак друг. Роклите към този момент не се шият от елементарен плат, откакто са били разкроени преди този момент, а се основават безусловно за минути на момента с неповторими технологии.
Едва ли някой преди години си е представял, че ще може да има дете с очи и цвят на косата, каквито той реши. Но през днешния ден това не е по никакъв начин мъчно. И до момента в който светът се задъхва от неспособност да изхрани чедата си и да им обезпечи задоволително пространство, към този момент има решение.
Да, то е някак прекомерно нереално и даже коренно, само че може би ще бъде реалност. Според учени - след по-малко от 30 години.
А в този момент си представете, че сте жена. И имате сътрудник. Искате да имате дете. Ще имате. То обаче няма да бъде от плът и от кръв, а ще бъде... виртуално. Ще го храните онлайн, ще го обличате, ще го изпращате на учебно заведение, ще внимавате да не остане гладно или жадно... Но виртуално. Това е бъдещето, съгласно редица експерти. И няма значение дали ви харесва, или не. Бъдещето доближава.
Защото проблемите със свръхпренаселената Земя са опасност за интернационалната сигурност, а ръководството на демографските рецесии е от извънредно значение.
Населението пораства непрестанно. Въпреки някои ограничавания за брой родени деца, в Китай да вземем за пример, популацията става от ден на ден и повече. А запасите понижават. Постоянно.
И тогава - бам! Появяват се виртуалните деца. Казват, че ще бъдат като същинските - ще играят с нас, ще ни гушкат, ще наподобяват на вас. И ще оказват помощ да бъде решен казусът с пренаселеността.
Помните ли тези детски играчки, наречени тамагочи? Онези, които в случай че не нахраниш в точния момент, умират. Такива ще бъдат и вашите деца. След не повече от 30 години. Те ще бъдат част от метавселената, за която все по-често се приказва. И като се изключи че няма да заемат място, те няма и да костват доста. Защото за развъждането им ще ви би трябвало съвсем най-малък запас, разяснява Катриона Кембъл, един от водещите престижи в Обединеното кралство в региона на AI и нововъзникващите технологии.
„ Виртуалните деца може да наподобяват като голям скок от мястото, където сме в този момент, само че в границите на 50 години технологиите ще са напреднали дотам, че бебетата, които съществуват в метавселената, ще бъдат неразличими от тези в действителния свят. С развиването на метавселената виртуалните деца ще се трансфорат в обикновено призната част от обществото в огромна част от развития свят ", декларира тя.
С помощта на съответната технология, родителите ще могат да хранят, гушкат, целуват своите виртуални деца. И всичко ще бъде наред.
Освен че няма да заемат място и няма да костват доста, виртуалните деца ще имат и минимално влияние върху околната среда. А в случай че не се чувствате подготвени да бъдете „ родители на цялостен работен ден “, ще можете просто да изключите детето си. А в този момент и най-невероятното - в случай че вашето виртуално дете се трансформира в ужасяващ младеж, ще можете да анулирате абонамента си или да го игнорирате.
Реално сходна идея към този момент съществува и даже " работи ". „ BabyX “ е опит на основаната в Нова Зеландия компания Soul Machines. Идеята му е да хуманизира AI, с цел да го направи по-привлекателен за публичното взаимоотношение. „ Мозъкът “ на виртуалното дете е формиран от логаритми, които му разрешават да взема решения - положителни или неприятни, както и да приказва...
Хора? Не мисля. Според мен е по-добре да " закрием " Земята и да си вървим. Примерно на Марс. Не желая цифрово бебе, не желая виртуални обятия! Искам да имам своето си момче, което мога да гушкам всякога, когато се сетя, че го обичам, да поемам дъх аромата на кожата, косата, да виждам очите му и методът, по който ме гледа. Дори да е дяволито. Не желая да бъда родител, който може да " изключва " отрочето си, тъй като то нещо го е " натоварило ". Искам дете. Нормално. Човешко. Реално. Дете, което усеща, но в действителност, не с помощта на логаритми.
Не желая свят, в който животът се случва в една странна виртуална среда, която ще изчезне в мига, в който някой дръпне шалтера. И след това ще настъпи мрачевина.
Не е обикновено. И някак не е морално. Нали? Или не съм права?
Любовта е красива, тъй като е жива. Същото е и с родителството. Което е супер, даже когато си изтощен, обезверен, невиждащ излаз. То това му е хубавото на живота. Че чувстваш. Че търсиш, развиваш се, учиш се. А не решаваш проблемите си с натискането на рестарт.
Светът в действителност се нуждае от рестарт. Но не виртуален. А рестарт на полезностите, задачите и желанието за живот. За сбъдване на бъдеще, общо, за общ път. Страх ме е, че този виртуален смут ще настъпи. И ние, динозаврите, ще би трябвало да забележим по какъв начин си отива хубавото. Как любовта потъва в тунел от платки, по какъв начин чувството, че си нужен, значим, обичан е просто един логаритъм, поредност от нули и единици...
Едва ли някой преди години си е представял, че ще може да има дете с очи и цвят на косата, каквито той реши. Но през днешния ден това не е по никакъв начин мъчно. И до момента в който светът се задъхва от неспособност да изхрани чедата си и да им обезпечи задоволително пространство, към този момент има решение.
Да, то е някак прекомерно нереално и даже коренно, само че може би ще бъде реалност. Според учени - след по-малко от 30 години.
А в този момент си представете, че сте жена. И имате сътрудник. Искате да имате дете. Ще имате. То обаче няма да бъде от плът и от кръв, а ще бъде... виртуално. Ще го храните онлайн, ще го обличате, ще го изпращате на учебно заведение, ще внимавате да не остане гладно или жадно... Но виртуално. Това е бъдещето, съгласно редица експерти. И няма значение дали ви харесва, или не. Бъдещето доближава.
Защото проблемите със свръхпренаселената Земя са опасност за интернационалната сигурност, а ръководството на демографските рецесии е от извънредно значение.
Населението пораства непрестанно. Въпреки някои ограничавания за брой родени деца, в Китай да вземем за пример, популацията става от ден на ден и повече. А запасите понижават. Постоянно.
И тогава - бам! Появяват се виртуалните деца. Казват, че ще бъдат като същинските - ще играят с нас, ще ни гушкат, ще наподобяват на вас. И ще оказват помощ да бъде решен казусът с пренаселеността.
Помните ли тези детски играчки, наречени тамагочи? Онези, които в случай че не нахраниш в точния момент, умират. Такива ще бъдат и вашите деца. След не повече от 30 години. Те ще бъдат част от метавселената, за която все по-често се приказва. И като се изключи че няма да заемат място, те няма и да костват доста. Защото за развъждането им ще ви би трябвало съвсем най-малък запас, разяснява Катриона Кембъл, един от водещите престижи в Обединеното кралство в региона на AI и нововъзникващите технологии.
„ Виртуалните деца може да наподобяват като голям скок от мястото, където сме в този момент, само че в границите на 50 години технологиите ще са напреднали дотам, че бебетата, които съществуват в метавселената, ще бъдат неразличими от тези в действителния свят. С развиването на метавселената виртуалните деца ще се трансфорат в обикновено призната част от обществото в огромна част от развития свят ", декларира тя.
С помощта на съответната технология, родителите ще могат да хранят, гушкат, целуват своите виртуални деца. И всичко ще бъде наред.
Освен че няма да заемат място и няма да костват доста, виртуалните деца ще имат и минимално влияние върху околната среда. А в случай че не се чувствате подготвени да бъдете „ родители на цялостен работен ден “, ще можете просто да изключите детето си. А в този момент и най-невероятното - в случай че вашето виртуално дете се трансформира в ужасяващ младеж, ще можете да анулирате абонамента си или да го игнорирате.
Реално сходна идея към този момент съществува и даже " работи ". „ BabyX “ е опит на основаната в Нова Зеландия компания Soul Machines. Идеята му е да хуманизира AI, с цел да го направи по-привлекателен за публичното взаимоотношение. „ Мозъкът “ на виртуалното дете е формиран от логаритми, които му разрешават да взема решения - положителни или неприятни, както и да приказва...
Хора? Не мисля. Според мен е по-добре да " закрием " Земята и да си вървим. Примерно на Марс. Не желая цифрово бебе, не желая виртуални обятия! Искам да имам своето си момче, което мога да гушкам всякога, когато се сетя, че го обичам, да поемам дъх аромата на кожата, косата, да виждам очите му и методът, по който ме гледа. Дори да е дяволито. Не желая да бъда родител, който може да " изключва " отрочето си, тъй като то нещо го е " натоварило ". Искам дете. Нормално. Човешко. Реално. Дете, което усеща, но в действителност, не с помощта на логаритми.
Не желая свят, в който животът се случва в една странна виртуална среда, която ще изчезне в мига, в който някой дръпне шалтера. И след това ще настъпи мрачевина.
Не е обикновено. И някак не е морално. Нали? Или не съм права?
Любовта е красива, тъй като е жива. Същото е и с родителството. Което е супер, даже когато си изтощен, обезверен, невиждащ излаз. То това му е хубавото на живота. Че чувстваш. Че търсиш, развиваш се, учиш се. А не решаваш проблемите си с натискането на рестарт.
Светът в действителност се нуждае от рестарт. Но не виртуален. А рестарт на полезностите, задачите и желанието за живот. За сбъдване на бъдеще, общо, за общ път. Страх ме е, че този виртуален смут ще настъпи. И ние, динозаврите, ще би трябвало да забележим по какъв начин си отива хубавото. Как любовта потъва в тунел от платки, по какъв начин чувството, че си нужен, значим, обичан е просто един логаритъм, поредност от нули и единици...
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ