Сутрин с приятелката на баща ми Дарина ходехме в градината.

Сутрин с приятелката на татко ми Дарина ходехме в градината. Аз се напъхвах в дълга алена фланелка, която ми беше като рокля, и я връзвах с парче връв през кръста. Тя имаше още по-дълга рокля от моята – несъмнено това облекло в миналото е било завеса или перде, тъй като бе доста шарено. Дарина бе пробила дупка за главата, завираше се в пердето и го връзваше като мен с шнур през кръста. Аз нахранвах кокошките, след това се заемахме с ягодите, а някъде към 10 и нещо, когато слънцето беше поток от лава, изливащ се в очите ти, Дарина споделяше:

– Край. Отиваме да продаваме.

Натоварвахме ягоди и череши, които бяхме обрали в грамадния двор на татко ми; в последния миг грабвахме марули – напълно не спаружени - и черници в кофички от кисело мляко. Преди това се измивахме със слънчева вода, тъй като устните на Дарина лъщяха черно-червени от черниците; моите също. За пазара обличах единствената си нова рокля от злато. Дарина ме поглеждаше и отсичаше:

– Екстра дете! - После и тя се натъкмяваше в новата си рокля, по-зелена от гущер. - Как съм, Ано? – питаше ме тя.

- Екстра – споделях й почтено. Макар и с нови рокли, двете се тътрехме като чукове към гарата под пламналото слънце. Там сядахме да продаваме прясната си стока, само че най-хубавото се случваше още преди да стъпим на перона, тъй като Шушомир, най-умното момче на света, вървеше след мене и повтаряше:

– Махни тая рокля, махни я! – и ми пъхаше в ръката една синя, избеляла като паста за зъби фланелка. – Облечи това. Иначе някой ще те открадне, когато Дарина не гледа. Няма да те видя повече.

Но аз не се скривах, продавах черници, вишни, ягоди. Вечер беше прелестно. Аз, Дарина и Шушомир отивахме в кебапчийница „ Голямата уста “. Знаех, че Дарина няма доста пари; тежко ми беше да виждам по какъв начин изважда стотинките да заплаща кебапчетата. Но те бяха толкоз хубави, като че ли кръчмарят ги бе омесил от шоколад. Ядяхме повече самун – то е ясно. Като си наблажих роклята – златната ми – по този начин ми стана мъчително, че не можах да спра да цивря от гарата до нас. Шушомир бе отговорен - той ми даде това кебапче, той! Какво да върша, с изключение на да плача – имах единствено една рокличка.

- Майка ти те вика да заминеш при нея в София – сподели внезапно Дарина.

- Ура! – изпищях аз. – Ура!

В този миг Шушомир стартира да гледа земята. Толкова дълго я гледа тая земя, като че не бе стъпил на трева, а върху 10 отровни змии.

- Не върви в София – избъбри той. - На.

Подаде ми едно ножче, само че аз не желаех ножче.

- Нямам нищо друго - въздъхна той.

- Не отивай в София – сподели Дарина и в гласа й това мече – моето обичано мече от детските филми – спря да диша. – Стой тука и ще те науча да се биеш.

- Стой тука и ще те науча на всички букви – сподели Шушомир.

- Как ще ме научиш, като и ти не ги знаеш? – попитах.

Не мога да кажа къде беше татко ми. Шушомир разправяше, че го виждали в София, а бабата на Шушомир ми изясни: – Майка ти се моли на татко ти да се сдобрят. Заради тебе. Някой й приказвал, че доста си опростяла около простата Дарина. Затова ти, Ано, ще заминеш в София при майка ти.

- Но нали ми сподели, че мама умря – подсетих на Шушомировата баба аз. – Още преди да цъфнат джанките умря.

- Излъгах те да не ревеш за нея – отсече Шушомировата баба. – Цивриш и циклиш. Човек се съгласява да си отреже ушите единствено и единствено да не те слуша.

Бабата на Шушомир се обърна към Дарина:

- Бащата на Ана сподели ли ти да се махнеш от къщата му? Чуваш ли ме, ма?

Дарина беше доста висока, по-висока от облаците. Обаче не си наведе главата надолу. Облаците се наведоха, само че тя не.

- Да. Каза ми: „ Отивай си ” - удостовери Дарина. – Съгласил се да се приберат с жена му.

- Не върви в София, Ано – повтори Шушомир, дръпна баба си, а тя беше ниска и дебела жена. Полата й висеше като бесило. – Бабо, може ли да вземем Ана да живее у нас? Тя не яде доста. Като ни води Дарина в „ Голямата уста ”, единствено с половин кебапче се наяде. Аз ще й давам половината от моята гозба. Тя ще ни мете двора, ще мете кухнята и ще ти носи вода да пиеш.

- Майката на Ана не е умирала. Намерила е хубава работа за една торба пари на месец.

- Ано, взимай – Дарина ми даде един найлонов плик. – Това са ти облеклата – гащетата, алената фланелка, потниците. Новата ти рокля.

- Дарино, за какво не дойдеш с мене в София – най-накрая го измислих аз. - Заедно ще метем и дружно ще носим вода.

Но тя не ми отговори нито една дума. По едно време отвори уста, само че таман тогава един дядко, висок и тъничък като четка за зъби, пристигна и разправя:

- Владил ми зема шилето, Дарино. Дойде, значи, влезна си в моята кошарата като че е негова и ми го взема. Помогни ми, Дарино. Ей толко имам пари. Виж - дядкото извади един остарял черен чорап, отвори го и го изтърва на земята. Докато се навеждаше, небето се скърши на две като съчка за зъби.

- Дарино, това са ми парите. Твои са.

Отначало Дарина не посегна към чорапа. После го сграбчи, набута го в ръката на дядката – пръстите му трепереха, тъй като несъмнено го беше ухапала гневна въшка.

- Владил... – пет кучета се разлаяха в гласа на Дарина.

- Не върви да биеш Владил – помолих я. - Почакай да ме изпратиш с положително за София – Помислих, че ще ме целуне по челото. Така ме беше целунала, когато имах температура и усещах, че някъде се пекат фъстъци – по този начин мирише гибелта, само че аз споделих: - „ Остави ме, гибел, аз съм едно мършаво дете, даже писмеността не знам. Но твоята писмен знак знам – С – на гибелта и на свраките. Остави ме, Дарина си няма никого с изключение на мене, гибел. Аз й давам вода да пие, разбираш ли. "

Като ме целуна Дарина по челото, температурата се махна. Сигурно гибелта е забелязала наоколо Дарина.Така аз си останах жива и здрава, единствено пет-шест дни ми се въртеше главата като колело на камион.

– Не върви да биеш Владил, Дарино – помолих я шушукайки, само че тя не ме регистрира. Реши ли нещо –край.

Отиде да си вземе колана и въжето. Но това въже беше късото, а Владил е наедрял, по какъв начин ще го върже с него?

Значи толкоз ни е другарството - колкото едно късо въже. Свършва се въжето, свършва другарството. Щеше да ме зареже, тъй като не можех да се удрям и не знаех писмеността.

Помня - това стана тъкмо в деня, когато мама беше изпратила една черна кола да ме закара при нея в София. До павилиона за вестници, който от дълго време бе банкрутирал, докретаха две дами, сухи, в идентични сини престилки, две дръжки на мотики. Дъхът бълбукаше като свредел в гърдите на едната, по-тънката. Застанаха пред Дарина.

- Дарино – подхвана онази със свредела. - Той пристигна у дома и ми отмъкна лъжиците. Един меден казан ми обра, правата лопата ми взема, Дарино. Видях го, Владил беше. На служителя на реда споделих, той поклати капа, па пита: – „ Какво? Да не съм слънце - сподели, - че да грея единствено в твоя двор, ма “.

- Виж - заприказва другата жена, ръцете й като пръчки от скелет на хвърчило. - Пак Владил дългия, Дарино. Влезна ми у дома, като кърджалия ми седна в кухнята и разправя грозно: – „ Шушковице - вика, - дай да хапвам “. Какво да му дам да яде? Боб имах, а той пиле ме кара да му заколвам, яхния да му къкря, другояче главата ми ще реже със секирата. На другия ден обадих на служителя на реда, а той: - „ Предупредил съм го. – вика. – Какво искаш. Не съм лампа - да блестя единствено в твоята кошара. ” Аз не му заклах петела на Владил, той се въртя, въртя и ми прибра маркуча, Дарино. Ти татко, ти майка, жено. Разбираш ли – в този момент с какво да обливам, ще напече жегата и доматът ще замине. Помогни, Даринче, цяла ме изяде Владил. Никой не смее с пръст да го барне...

Дарина ги гледа тия две дами, дълго - дълго ги гледа, нищо не сподели, наведе се към късото въже в мазето, намота го на лакътя си и забърза с гъсти крачки напряко през тревата, през магарешките бодили, към една очукана къща. Каменният дувар се бе съборил тук-там. Това, дето трябваше да е двор, бе затрупано със остарели автомобилни гуми, ръждясали тенджери, строшени съдини, части маркуч.

Аз ходех на пръсти след Дарина. Ако почине – най-малко да й затворя очите.

Един човек - брадясал, в мръсна дънкова риза - се появи от къщата с нож в ръка. Той потегли с наежени стъпки към моята огромна другарка. Дарина не трепна, като че сатърът в ръката му беше парче кашкавал.

- Ще те заколвам – ревна мъжът и замахна. Не видях какво направи Дарина – не се виждаше от бъзака и от копривата, цяла равнища с коприва, като че ли някой я беше садил, торил и поливал. Двете дами, две проходили мотики, не се осмеляваха да пристъпят напред, не дръзнаха даже око да вдигнат пред себе си. Може би мъжът в мръсната риза към този момент бе светил маслото на Дарина и в този момент идеше техният ред. Първо се прекръсти едната, по-високата, която изглеждаше по-яка, след нея другата, навела глава, като че ли някой към този момент я беше обесил. Господи, гледай какви въглени си сложихме на главата. Тоя я е заклал.

Моята Дарина, най-хубавият ми другар след Шушомир.

Слънцето се бе лепнало на небето като пиявица и не помръдваше. Листата на бъза висяха, поръбени с червени буболечки, които – в случай че ги смачкаш - миришеха на нещо отровно. Дори аз знаех, че в случай че те ухапе такава буболечка, ще се подуеш, върху кожата ще се надигне пришка, цялостна с вода, която мирише също като буболечката. После боли. Така боли, че може самичък да си отрежеш рамото с пришката на него.

Изведнъж се разнесе съскане - като колан, дето удря тил и потъва в тил. Един бездънен като трап глас, мрачен и твърд, заприказва равно, като че събираше ябълки от земята, с цел да свари компот на обяд.

- Ако още веднъж откраднеш нещо – може да е троха самун – от вуйна Добра и вуйна Петрана - ще ти строша лявото рамо.

Изсъска колан, зафуча, изплющя върху нечий тил, а златният глас на Дарина продължи да събира ябълки:

- Да върнеш на вуйна Добра маркуча. На вуйна Петрана лопатата неотложно да се появи пред мене. Ако още веднъж стъпиш в техните дворове, ще ти отрежа толкоз кила месо от бута, колкото стъпки в дворовете им си направил – равният глас, без да се накланя към земята, сподели: – До петнайсет минути да върнеш откраднатите работи на дамите. На всяка една да оставиш... –тук Дарина се обърка, само че след това откри изхода: - На всяка една да оплевиш лука. Аз ще те виждам.

... Чак след тия думи на Дарина пробвах да си спомня какво стана по-нататък с черната кола, която мама беше проводила да ме заведе в София при огромните шоколади.

Помнех единствено едно нещо – водачът ме натовари на задната седалка. Колата потегли, Шушомир се разхлипа.

- Ано – извика той. – Не върви в София!

- Шушомире! – извиках аз от колата. Но стъклото, дебело като оня тунел от единия завършек на България до другия, глътна думите ми и той не ме чу. – Не пердах се, Шушомире. Не мирише на фъстъци. Никой няма да почине!

Но това гадно стъкло, дебело колкото стадо слонове, ме блъскаше в носа. Исках да кажа: – Не пердах се, Шушомирчо. Аз ще избягам. Ще дойда при тебе и при Дарина. Обещавам ти – и както му обещавах мислено, погледнах през противното, компактно като дувар стъкло. Бе ясно – няма да мога да избягам. Тогава, още момент и съм се разциврила, само че помниш ли по какъв начин ти споделяше Дарина – „ Ако цивриш, ще ти откъсна главата. “ Ще я откъсне различен път, благата. Най-много да ме целуне по косата, пък тя не е мита. Аз знам какво би трябвало да направи човек, когато не може да заповяда на очите си и от тях капе като от пробит леген.

- Виж котката Момчил – споделяше ми мама, преди да ме заблудят, че е умряла. - Гледай котката Момчил, Ани. Пасе трева. Става й мъчително, хапва оная трева – виж я, тъмнозелената. На тебе като ти е мъчително, като очите ти се уплашат и зациврят, сдъвчи малко такава трева.

Дарина ми беше дала обещание – „ Ще дойда да те взема от София, Ано. “ Опитвам се да смъкна стъклото на проклетата черна кола. Не помръдва изобщо. Студено и кърваво е като заклан петел. Въобще не се отмести, само че тази заклан петел не можа да изпие гласа на Дарина. В него слушам звън на чукове...

– Ще дойда да те взема, Анче! Миличко.

Аз какво ще върша – ами в София ще хапвам от оная трева – има я на всички места, най-обикновен бурен, навит на кълбо, горчив като костилка на зарзела. Ще очаквам. Майко Дарино, аз нямам колан. Нямам въже. Даже да имах, съм мършава и не мога да удрям никого. Но трева има, майко Дарино. Много трева има на всички места – за котки и за деца като мене.

Виждам мъничко от алената коса на Шушомир – тича да стигне колата. Мразя да ме изсипят в София. Не желая да вървя там.

Изведнъж на улицата, напълно пред черната кола, пред водача, пред гумите, пред тъмното предно стъкло се изправи една жена - грамадна като Балкана щом стихия захваща, по-здрава от бурята, красива в прелестна шарена рокля от перде.

На дясното си рамо бе омотала късо въже.

- Майко Дарино! Ще ти набера ягоди.