Страшен е слабият шум
„ Страшен е
слабият звук на счупено твърдо яйце о тезгяха… “
Това не е сюжет за арт пърформанс с яйца. Не е и текст на поп ария. Това е Жак Превер с неговите думи за угрозата от глада и бедността. Прочетете поемата. Може да ви остави без думи, само че не и без вътрешна реакция.
Освен в случай че, несъмнено, не сте някоя капризна мис, която – таман върнала се от педикюр и процедура с хиалурон – получава като подарък, най-вероятно от заможното си гадже и също толкоз евентуално, като един тип изтънчена покана за секс – томчето със стихотворения на френския стихотворец. Тя лежи на дивана, попипва оцветените си с макиаж за коса кичури и се радва на миризмата на хартия и мастило, едва-едва отваряйки по средата, с цел да види какво има вътре. А то, става известно, има букви и някакви странни произволи – колажи май. Кому е нужно – това ли се пита тя, или просто се загръща в пелерината си и се заема да пили ноктите си – не знам. По-важното е, че ще има секс в края на сцената.
Но не, вие не сте капризна мис. Вие сте будни и заемате дейни обществени позиции. Борите се за дела и спасявате жертви на принуждение – деца, дами, кучета… Понякога дарявате по левче за щедрост и постоянно носите книга в артистичната си торбичка. Браво. Каня ви на диалог. Ще приказваме най-вече за обществени несправедливости, уязвими групи от обществото и спорни феномени в България. Добре пристигнали, барът е на самообслужване – кой каквото си е донесъл.
Нека стартираме с контрастите. Да… Фотографът Бил Странд – в случай че не ме лъже паметта, още през 1934 година – изобличава контраста сред волния живот на аристокрацията и тежкия труд на служащия, създавайки обществена снимка. Нещо като фотографска журналистика – не по-малко пламенна от всеки посочващ недъзите на обществото текст. Днес имаме блестящи карикатуристи и се надявам, че в никакъв случай няма да ги застигнат цензура или гонения.
Една такава снимка би могла да демонстрира по какъв начин шефове и политици смъркат кока от зачервеното седалище на изнурения чиновник. Извратено, а? Или по какъв начин в протегнатата шепа на просяка една ръка, завършваща с ръкав на костюм, пуска използвана носна кърпичка или смачкана кутия от цигари. Или фас, или обелка от банан. А може и продупчен билет за трамвая.
Като заговорихме за контрасти, посещавали ли сте скоро покрайнините на Ивайловград? Виждали ли сте тези кирпичени, полуразрушени постройки с найлони или даже с дупки вместо прозорци? Забелязахте ли зейналите пропасти в покривите и нехигиеничните външни клозети? Точно по този начин, това са домовете на десетки хора. Които нямат достъп до питейна вода. Наоколо няма магазин. Или даже и да има, несъвсем обезлюденото население на региона няма с какво да купи самун и сапун. Защото в близост няма занаят, а пенсиите свършват с заплащането на тока. Няма клиенти за безбандеролните цигари, скрити под шалварите на помакинята, пътувала до прилежаща Турция. Студено, зловонно и рисково място. Изолирано и агонизиращо, само че към момента кютащо – заради неналичието на какъвто и да е избор.
А в този момент да надникнем в мутробароковите сгради, населявани от политици, предприемачи и откровени нарушители. Камината с орнаменти не топли, тя е за украса. Патинираните бокали са по-подходящи за пълнене с кръвта на робите, вместо с вино от триста лв. бутилката. Трофеите… - без коментар на това злочинство, колекционирането на рога и глави от убити животни. Не съм участвала на празненство в подобен салон. Но извращенията и скандалната пагуба са пословични.
А в пограничните местности или в родопските села, или даже във видинския край има хора, които загниват от апетит и заболявания. Докато нашите ахмеддогановци подписват значими за страната покупко-продажби. Грешка, продажби. В същото време всякакви плеймейтки и футболни избраници театралничат за софт порно списания.
Жак Превер написа за копнежа в очите на гладния, когато някъде наливат кафе с крем и сервират сварено яйце. Гладният, който малко по-късно прави ликвидиране, с цел да се нахрани. Социална поема, толкоз фина и мощна, че ми се ще да заплюя всички прозаични новини от тв приемника.
Но уви, в този момент не е времето поетите да приказват, да повеждат, да разплакват и да разгневяват. Сега е време на единични протести, операции и безгласни, пошли ругатни. Време за лобизъм и разпределение на благосъстоятелност. Територията е раздадена, а жителите на тези парченца земя, в които още може да се диша, са хвърлени в икономическо иго и принудени да мълчат. Причиненото смирение на нашите татковци, съпрузи, съседи и сътрудници. Конформизмът на уплашените майки, сестри, приятелки.
Вие, моята компания довечера, спорите с мен, че няма безработица и че инфлацията е минимална. Ако беше по този начин, през днешния ден нямаше да я караме на който-каквото-донесъл, а щяхме да си устроим едно същинско угощение – с отлежало уиски и автентичен белгийски шоколад. Да, харесва ми домашното кьопоолу и ракията на чичо ти от село, само че нямаше ли да е по-добре да се почерпим с телешки стек със сметана и австралийско вино от сушави години? Разбира се, в България не се отглеждат телета за месо, а австралийското вино е спекулативно скъпо. А и ние сме служащи, а не основни мениджъри.
Да се върна на тематиката за контрастите. Всеки български пенсионер, който не е реституиран притежател на пет жилището и един гараж в София, и чийто наследници не са някогашни министри или притежатели на най-голямата петролна рафинерия у нас, живее в бедност. Хляб от деветдесет и шест стотинки кг му излиза солено. Киселото мляко нарастна, както нарастнаха и дребните наслади като кафето. Да не приказваме за тока и водата. Допустимо ли е с пенсия от двеста лв. да отопляваш стая, да се храниш, да се обличаш, да плащаш сметките си, да купуваш медикаменти и да водиш обществен живот? Не е възможно, само че е действително. По български действително.
Така че някакъв си растеж в Брутният вътрешен продукт и други такива устойчиви растежи да не ми ги хвалят. Социалната страна я няма – тя е изяла своите мърши; изяла е своите възрастни, заболели и неравностойни деца. Както гладът стартира да изяжда мускулите, когато трае дълго. Самоизяждащата се страна унищожава и единствените си шансове за някакво развиване – гениите в науката. За хората на изкуството е безпредметно да продумваме, те са някакви непотребни и напразно реещи се в пространството създания. По-добре да не им даваме думата, че току виж ни изяли с парцалите…
Ама другари! Вие сте изяли и изпили всичко, до момента в който съм говорила. Няма ли да почетем Жак Превер? Няма ли да обсъдим загниващата нация? Не се ли вълнувате от острия контрастност сред измъчения служащ в един от дребното останали фабрики – по всяка възможност оръжеен, и фриволната усмивка на вицепремиера? Нима майките на децата с увреждания, миньорите и потресаващо мизерната килия на кмета на регион Младост не провокират тематика за размисъл…
Какви другари сте вие! Изслушахте ме и си отидохте. Моите брътвежи несъмнено ви отегчиха. И по всяка възможност сте се наговорили да ме изоставите и да продължите заниманията си другаде.
А аз се надявах най-малко да обсъдим минималната работна заплата, нечестните шефове, пенсиите на шизофрениците и… коледните надбавки за пенсионерите. Или разрушените тротоари и корумпираната полиция. Очаквах да ме подкрепите, когато приказвам за правдивост, взаимност и известно тъждество.
Но несъмнено Жак Превер и неговото счупено о тезгяха твърдо яйце са единствено за ценители на поезията. А не за кощунствено прозаични твари и невъзторгващи се от нищо, друго от стек или бургер, лица.
И ще е по този начин, докато… Докато убийството от апетит в поемата на мосю Превер не стане всеобща процедура. А това време наближава.
Защото не са доста хората, които биха се разделили с парче от вечерята си поради различен.
слабият звук на счупено твърдо яйце о тезгяха… “
Това не е сюжет за арт пърформанс с яйца. Не е и текст на поп ария. Това е Жак Превер с неговите думи за угрозата от глада и бедността. Прочетете поемата. Може да ви остави без думи, само че не и без вътрешна реакция.
Освен в случай че, несъмнено, не сте някоя капризна мис, която – таман върнала се от педикюр и процедура с хиалурон – получава като подарък, най-вероятно от заможното си гадже и също толкоз евентуално, като един тип изтънчена покана за секс – томчето със стихотворения на френския стихотворец. Тя лежи на дивана, попипва оцветените си с макиаж за коса кичури и се радва на миризмата на хартия и мастило, едва-едва отваряйки по средата, с цел да види какво има вътре. А то, става известно, има букви и някакви странни произволи – колажи май. Кому е нужно – това ли се пита тя, или просто се загръща в пелерината си и се заема да пили ноктите си – не знам. По-важното е, че ще има секс в края на сцената.
Но не, вие не сте капризна мис. Вие сте будни и заемате дейни обществени позиции. Борите се за дела и спасявате жертви на принуждение – деца, дами, кучета… Понякога дарявате по левче за щедрост и постоянно носите книга в артистичната си торбичка. Браво. Каня ви на диалог. Ще приказваме най-вече за обществени несправедливости, уязвими групи от обществото и спорни феномени в България. Добре пристигнали, барът е на самообслужване – кой каквото си е донесъл.
Нека стартираме с контрастите. Да… Фотографът Бил Странд – в случай че не ме лъже паметта, още през 1934 година – изобличава контраста сред волния живот на аристокрацията и тежкия труд на служащия, създавайки обществена снимка. Нещо като фотографска журналистика – не по-малко пламенна от всеки посочващ недъзите на обществото текст. Днес имаме блестящи карикатуристи и се надявам, че в никакъв случай няма да ги застигнат цензура или гонения.
Една такава снимка би могла да демонстрира по какъв начин шефове и политици смъркат кока от зачервеното седалище на изнурения чиновник. Извратено, а? Или по какъв начин в протегнатата шепа на просяка една ръка, завършваща с ръкав на костюм, пуска използвана носна кърпичка или смачкана кутия от цигари. Или фас, или обелка от банан. А може и продупчен билет за трамвая.
Като заговорихме за контрасти, посещавали ли сте скоро покрайнините на Ивайловград? Виждали ли сте тези кирпичени, полуразрушени постройки с найлони или даже с дупки вместо прозорци? Забелязахте ли зейналите пропасти в покривите и нехигиеничните външни клозети? Точно по този начин, това са домовете на десетки хора. Които нямат достъп до питейна вода. Наоколо няма магазин. Или даже и да има, несъвсем обезлюденото население на региона няма с какво да купи самун и сапун. Защото в близост няма занаят, а пенсиите свършват с заплащането на тока. Няма клиенти за безбандеролните цигари, скрити под шалварите на помакинята, пътувала до прилежаща Турция. Студено, зловонно и рисково място. Изолирано и агонизиращо, само че към момента кютащо – заради неналичието на какъвто и да е избор.
А в този момент да надникнем в мутробароковите сгради, населявани от политици, предприемачи и откровени нарушители. Камината с орнаменти не топли, тя е за украса. Патинираните бокали са по-подходящи за пълнене с кръвта на робите, вместо с вино от триста лв. бутилката. Трофеите… - без коментар на това злочинство, колекционирането на рога и глави от убити животни. Не съм участвала на празненство в подобен салон. Но извращенията и скандалната пагуба са пословични.
А в пограничните местности или в родопските села, или даже във видинския край има хора, които загниват от апетит и заболявания. Докато нашите ахмеддогановци подписват значими за страната покупко-продажби. Грешка, продажби. В същото време всякакви плеймейтки и футболни избраници театралничат за софт порно списания.
Жак Превер написа за копнежа в очите на гладния, когато някъде наливат кафе с крем и сервират сварено яйце. Гладният, който малко по-късно прави ликвидиране, с цел да се нахрани. Социална поема, толкоз фина и мощна, че ми се ще да заплюя всички прозаични новини от тв приемника.
Но уви, в този момент не е времето поетите да приказват, да повеждат, да разплакват и да разгневяват. Сега е време на единични протести, операции и безгласни, пошли ругатни. Време за лобизъм и разпределение на благосъстоятелност. Територията е раздадена, а жителите на тези парченца земя, в които още може да се диша, са хвърлени в икономическо иго и принудени да мълчат. Причиненото смирение на нашите татковци, съпрузи, съседи и сътрудници. Конформизмът на уплашените майки, сестри, приятелки.
Вие, моята компания довечера, спорите с мен, че няма безработица и че инфлацията е минимална. Ако беше по този начин, през днешния ден нямаше да я караме на който-каквото-донесъл, а щяхме да си устроим едно същинско угощение – с отлежало уиски и автентичен белгийски шоколад. Да, харесва ми домашното кьопоолу и ракията на чичо ти от село, само че нямаше ли да е по-добре да се почерпим с телешки стек със сметана и австралийско вино от сушави години? Разбира се, в България не се отглеждат телета за месо, а австралийското вино е спекулативно скъпо. А и ние сме служащи, а не основни мениджъри.
Да се върна на тематиката за контрастите. Всеки български пенсионер, който не е реституиран притежател на пет жилището и един гараж в София, и чийто наследници не са някогашни министри или притежатели на най-голямата петролна рафинерия у нас, живее в бедност. Хляб от деветдесет и шест стотинки кг му излиза солено. Киселото мляко нарастна, както нарастнаха и дребните наслади като кафето. Да не приказваме за тока и водата. Допустимо ли е с пенсия от двеста лв. да отопляваш стая, да се храниш, да се обличаш, да плащаш сметките си, да купуваш медикаменти и да водиш обществен живот? Не е възможно, само че е действително. По български действително.
Така че някакъв си растеж в Брутният вътрешен продукт и други такива устойчиви растежи да не ми ги хвалят. Социалната страна я няма – тя е изяла своите мърши; изяла е своите възрастни, заболели и неравностойни деца. Както гладът стартира да изяжда мускулите, когато трае дълго. Самоизяждащата се страна унищожава и единствените си шансове за някакво развиване – гениите в науката. За хората на изкуството е безпредметно да продумваме, те са някакви непотребни и напразно реещи се в пространството създания. По-добре да не им даваме думата, че току виж ни изяли с парцалите…
Ама другари! Вие сте изяли и изпили всичко, до момента в който съм говорила. Няма ли да почетем Жак Превер? Няма ли да обсъдим загниващата нация? Не се ли вълнувате от острия контрастност сред измъчения служащ в един от дребното останали фабрики – по всяка възможност оръжеен, и фриволната усмивка на вицепремиера? Нима майките на децата с увреждания, миньорите и потресаващо мизерната килия на кмета на регион Младост не провокират тематика за размисъл…
Какви другари сте вие! Изслушахте ме и си отидохте. Моите брътвежи несъмнено ви отегчиха. И по всяка възможност сте се наговорили да ме изоставите и да продължите заниманията си другаде.
А аз се надявах най-малко да обсъдим минималната работна заплата, нечестните шефове, пенсиите на шизофрениците и… коледните надбавки за пенсионерите. Или разрушените тротоари и корумпираната полиция. Очаквах да ме подкрепите, когато приказвам за правдивост, взаимност и известно тъждество.
Но несъмнено Жак Превер и неговото счупено о тезгяха твърдо яйце са единствено за ценители на поезията. А не за кощунствено прозаични твари и невъзторгващи се от нищо, друго от стек или бургер, лица.
И ще е по този начин, докато… Докато убийството от апетит в поемата на мосю Превер не стане всеобща процедура. А това време наближава.
Защото не са доста хората, които биха се разделили с парче от вечерята си поради различен.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ