СТРАХЪТ Нелсън Мандела е казал, че смел е не онзи,

СТРАХЪТ

Нелсън Мандела е споделил, че самоуверен е не оня, който не се опасява, а оня, който съумява да преодолее страха. Добре е да приемем, че страхът е действителен и естествен. Обикновено не се приказва за него, тъй като това се счита за уязвимост. Но стресът, нервното напрежение, топката в стомаха – всички те са признаци на страха. Можем да понижим мощното му влияние, като понижим неговата значителност. Можем да се надигнем против страха и да набележим проект за деяние за оправянето с него. Със сигурност всички притежаваме задоволително мощ, с цел да застанем против страховете си и да не се оставяме страхът да ни сковава. Винаги можем да помолим за помощ другари, учители, близки и да им разкажем какво се случва с нас. Предизвикателството се състои в това да не прекосяваме сами през обстановка, която ни ужасява. Когато погледнем към бъдещето – въпреки то да съществува единствено в мозъка ни, постоянно ще намерим нови тласъци и нови провокации.

Детският боязън може да има друг генезис. Ако не става дума за съществени или патологични страхове, можем да помогнем на дребните, като им дадем позитивна информация за света, който ги заобикаля, и за събитията, които предстоят. Никога не би трябвало да прибягваме до тласъци с принудителен темперамент, които са постоянно срещани по малкия екран.

ТЪГАТА

В актуалното общество, тъгата ни нараства. За да облекчим въздействието й, психолозите поучават да не се затваряме в себе си, да се поддържаме дейни, да изпълняваме отговорностите си, даже те да са напълно скромни. Вършенето на нещо ни оказва помощ да изградим по-весело положение на духа. Има обаче разнообразни типове горест и разнообразни способи за справяне с нея:

Меланхолията: Ние, възрастните, познаваме доста добре това възприятие. Правим нещо като умствен обзор на изживяното от нас и усещаме празнина, въпреки да знаем, че нямаме справедливи аргументи да сме тъжни. Децата, най-много когато минават към зрялост, също познават меланхолията. Можем да им помогнем, като проявим почитание към тези моменти, само че и ги успокоим. Нека те почувстват, че сме до тях.

Психологическата горест: При нея можем да отличим първичната причина, която всички са в положение да схванат и споделят. Можем да научим себе си и другите по какъв начин да я управляваме, в случай че признаем, че тя е обикновено възприятие, което понижава, в случай че работим върху повода и се опитваме да разсъждаваме трезво.

Депресиваната горест: За разлика от психическата, депресиваната горест постоянно няма забележима причина. Ако считаме, че претърпяваме депресивна горест, би трябвало да се оставим в ръцете на психолог или психиатър.

ТРЕВОГИТЕ

Умът има податливост да скача напред и обратно, към предишното и към бъдещето. Когато се насочва към бъдещето, отприщва мисли – от време на време завладяващи, - свързани с паниката и страха. В този случай нашето средство да се оправим е действието, което ни държи в контакт с сегашния миг, връща ни към „ тук “ и „ в този момент “, към единственото, което в действителност имаме. Възможен метод да се оправим със обстановката е като всеки ден дефинираме по няколко минути за „ паниките “, само че в действителност за малко, а не за дълго време. Така след време ще придобием хигиена на мозъка. Подхранването на сетивата, съсредоточаването върху това, което виждаме, надушваме и допираме, ни е потребно, с цел да се върнем към сегашното и да му се радваме.

ГНЕВЪТ

Не би трябвало нито да премълчаваме, нито да прекосяваме границата. Когато се ядосваме, ние пълним кофа с мръсна вода. Ако на разгорещена глава кажем на индивида, който ни е ядосал, всичко, което мислим, то това значи да изсипем кофата с мръсна вода от горната страна му. Така няма да разгадаем нищо. Да премълчим и да не кажем нищо, пък значи да хвърлим кофата с мръсна вода върху самите нас. Нужно е да се освободим от мръсната вода. Как се прави това? Първо, като „ броим до 10 “ или излезем да се поразходим, поиграем, спортуваме, медитираме. На идващия ден, към този момент по-спокойни, можем да приказваме с индивида, който ни е ядосал, и да му разбираем какво ни е разгневило. Да сме позитивно настроени значи да знаем по какъв начин, без да обидим другия, да изразим ясно пред него възприятията си. По този метод се ръководи гневът.

Когато децата се сърдят на приятелчетата си или на учителя, добре е да не наливаме масло в огъня, а да им помогнем да обмислят какво се е случило и какво биха могли да създадат, с цел да го изправим.

Нерядко ниската толерантност към неуспехите води до струпване на яд. Да поразсъждаваме дружно – ние сме тези, които слагаме граници на отрицанието, - върху това какво е допустимо да се направи и какво не в даден миг, изпреварвайки обстоятелствата, - е положително упражнение, което сме в положение да осъществим, с цел да помогнем на децата.

ЕМПАТИЯТА

С емпатията се опитваме да узнаем по какъв начин се усеща другият, разпознаваме фините послания на мислите, желанията и вярванията му. Как можем да го реализираме? Като се запитаме по какъв начин бихме се чувствали ние на негово място, в случай че ни се беше случило същото, каквото се е случило и на него. От там нататък въображението ни оказва помощ да „ влезем в кожата “ му, да се доближим до възприятията му. Можем да слушаме деликатно, без да съдим нашия събеседник. Добре е да следим. Понякога хората показват възприятията си повече с жестове и взор, с невербална връзка.

Всъщност емпатията е метод на другарство, който е по-древен от езика. Един взор, една усмивка, един звук на гласа от отсрещната страна на телефона, ни споделят доста неща за това по какъв начин се усеща другият човек. Тук става дума за прекрачване на привидното.

Децата би трябвало да са първите, към които да се опитваме да сме съчувствени. С образеца си можем да ги научим те също да бъдат такива.

ЩАСТИЕТО

Най-голямата загадка за щастието вероятно е в това, че не би трябвало да го търсим, то единствено ни намира. И го прави, когато се усещаме добре.

Децата са щастливи, когато играят умерено, смеят се, вършат нещо, което им харесва и се усещат обичани, въпреки да не го осъзнават. Те не търсят щастието. Ние също не би трябвало да го вършим.

Фразата, че парите не вършат щастието, не е наложително факсимиле. Би трябвало да го използван и в човешките взаимоотношения. Ако считаме, че материалните богатства или хората, които ни заобикалят, са длъжни да ни вършат щастливи, евентуално няма да реализираме задачата си. Щастието е единствено последица от това да открием мястото си в света.

Един сполучлив метод да се почувстваме щастливи, е да създадем другите щастливи. Можем да предадем това чувство и на децата си, като имаме поради, че ние сме виновни за това те да умеят да ценят нещата, които имат, а не да натрупат и натрупат движимости, условия и неудовлетворености.

ЗАВИСТТА

Завистта не е стимулиращо средство, което ни оказва помощ да вървим напред. Ако се съпоставяме с другите, в последна сметка постоянно ще се усещаме унищожени, тъй като постоянно ще има хора, които ще имат по-голяма къща, ще могат да тичат повече от нас или просто ще са по-високи.

Сравненията са потребни само в случай че ги вършим сами за себе си: в случай че погледнем какви сме били през вчерашния ден и в предишното, и си дадем сметка за достиженията си през днешния ден.

Целта е през днешния ден да бъдем малко по-добре от това, което сме били през вчерашния ден. Но не в нереален проект, а като си слагаме дребни, всекидневни цели. Те ще ни оказват помощ да реализираме новите неща, към които се стремим, и най-много да открием нови способи на деяние. Като родители не би трябвало да подбуждаме конкуренция сред децата, за тях не е потребно да бъдат сравнявани.

САМОЧУВСТВИЕТО

Нужно е да имаме положително самочувствие: да се ценим задоволително, само че също и да бъдем скромни. Как можем да го създадем? Като си спомняме, че всеки от нас е неповторим. Трябва да се отнасяме към себе си, както бихте се отнасяли към най-хубавия си другар: като ги гледате с очите на разбирането и приемането. Така би трябвало да следим и себе си! Нужно е да се научим да споделяме „ не “, когато считаме за належащо. Не би трябвало да търсим утвърждението на другите непременно. Имаме потребност от спокойна автокритика: би трябвало да се обичаме такива, каквито сме, с нашите положителни качества и с нашите дефекти, и да си прощаваме позволените неточности, учейки се от тях. Не би трябвало да придаваме огромно значение на непознатите мнения. Винаги е от изгода да се майтапим със себе си и се вслушваме в отправените ни градивни рецензии.

Из: Гаспар Ернандес и Джорди Янина: „ Приказки за благополучие “, изд. AMG publishing
Изображения: Vitoria Duarte