Страхът е един от най-древните спътници на човечеството, издигнал се

Страхът вижда демони там, където има само сенки

Страхът е един от най-древните спътници на човечеството, издигнал се от времето, когато сме гледали в сенките, страхувайки се от заплахите, които могат да ни дебнат. Но страхът освен пази живота – от време на време и унищожава разсъдъка. Често той не просто преувеличава, а изкривява и преформатира самата действителност, рисувайки злокобни демони в най-невинните сенки и вдъхвайки на подозренията непостижима тежест. Когато страхът ръководи, светът става като огледало с криви облици, където всяка неустановеност може да наподобява като злополука.

Как страхът изкривява погледа ни

Страхът има склонността да ни кара да виждаме заплаха и там, където я няма. Сякаш човешкият разум е надъхан по този начин, че, с цел да се усеща в сигурност, му е по-лесно да се приготви за най-лошото, даже и когато най-лошото е плод на въображението. Представете си, че би трябвало да се изправите пред нещо ново – изявление, огромно събитие, даже първа среща. Страхът бързо стартира да нашепва, че може да се неуспехите, че няма да ви схванат или че ще извършите неточност. Картините в мозъка стават все по-тъмни, до момента в който цялото начинание стартира да наподобява като страшилище. Разумът може да ви прошепне: „ Няма да е толкоз неприятно, ще се оправиш. “ Но страхът надвива, като че ли прави от всяка дребна неустановеност гигантска опасност.

Тук се появява иронията – тъй като самият боязън от нещо постоянно трансформира самото събитие в проблем. Той сковава, утежнява и преувеличава нещата толкоз, че сенките, които си мислим, че са демоните, в действителност стават наши врагове.

Демоните на страха: фикции на мозъка

Всеки от нас има своите дребни, лични демони. Някои се боят от неуспех, други – от самотата, а трети – от мнението на близките. И тези демони имат навика да се разхождат точно когато е мрачно – когато не виждаме ясно пред нас. Всъщност страхът се задейства най-силно, когато сме в несигурност, когато няма сигурност. В подобен миг най-малката сянка може да наподобява като опасност, тъй като в неналичието на сигурност се основава съвършената почва за въображението да твори кошмари.

Понякога хората се опасяват от мнението на другите толкоз доста, че се затварят в себе си, пробвайки се да наподобяват съвършени във всяка обстановка. Например, представете си, че влизате в стая с непознати, където не знаете какво ще кажат за вас, по какъв начин ще реагират или по какъв начин ще бъдете признати. Страхът рисува все по-лоши сюжети, кара ви да мислите за най-неприятното и скоро стартирате да виждате тези хора не като евентуални другари или събеседници, а като критици или врагове.

Защо страхът не ни разрешава да бъдем себе си

Страхът лимитира въображението ни, само че и в същото време го развихря в една изкривена посока. Когато се опасяваме, мъчно виждаме света подобен, какъвто е. Вместо това виждаме отражението на нашите несигурности. В този смисъл страхът е тип самолюбие, тъй като ни кара да мислим за себе си в светлината на вероятния неуспех. Забелязвали ли сте по какъв начин някой се опасява от това, което другите ще си помислят за него, и по какъв начин това се трансформира в самозатворен кръг? Колкото повече той се опасява, толкоз повече заобикаля непосредственост, откровеност и спонтанност, които в действителност биха му донесли същинско благополучие.

Как да надмогнем страха и да забележим действителността

Да забележим света подобен, какъвто е, значи да спрем да го пречупваме през лещите на страха. Това не значи да отхвърляме риска или несигурността, а по-скоро да ги приемем. Когато се надигнем пред страховете си, когато накараме себе си да погледнем в сенките, постоянно разбираме, че няма демони – има единствено неустановеност и недоумение. Сенките са просто отражение на личните ни страхове, а когато ги осветим с разсъдъка, те изчезват.

Помислете за хората, които са съумели в живота си и които в същото време са били обект на рецензия или насмешки. Те не са разрешили на страха да ги сковава. В техния свят сенките не са демони, а просто трудности за превъзмогване. Ако се учим от тях и опитваме да надмогваме страховете си, можем да се доближим до същинската картина на света и да забележим себе си в нея по-ясно и решително.

Страхът като преподавател и другар

И въпреки всичко, страхът има своето място. Той е оня остарял другар, който ни припомня за слабостите и ни кара да се замислим за личните си ограничавания. Но в случай че му позволим да ни води, светът става една крива и разтегната картина, в която сенките са опасност, а незнайното – непреодолимо затруднение. Само когато се научим да живеем със страха, без да му даваме водещата роля, можем да погледнем на света трезво и умерено.

В последна сметка, животът е цялостен със сенки, само че и с доста светлина. Докато сенките ще ни следват на всички места, зависи от нас дали ще им позволим да се трансфорат в демони или ще ги разсеем, виждайки ги като това, което са – просто неосветени места, които чакат нашия кураж.