Страданието може да приеме много форми и винаги се изпълнява

Страданието може да одобри доста форми и постоянно се извършва във формата. Нашите привързаности към външните на нас неща са неограничени.

Ето седем от най-често срещаните видове привързаности и аргументите, заради които може да тъпчете по пътеката на страданието.

Привързаност към движимостите

Повечето от нас в западния свят идентифицираме себе си и относителната си степен на триумф или неуспех посредством количеството и качеството на движимостите, които натрупваме.

Когато вършим такава връзка, прикрепяме самата си стойност като човешки същества към придобиването на неща. Вследствие на това си приготвяме пътя към страданието постоянно когато движимостите ги няма в живота ни в задоволително количество. Ставаме своите движимости.

Когато приемате такава вероятност, си „ постилате “ за непрестанна фрустрация. Това, което в реалност казвате, е, че нямате никаква стойност, че сте непълни и не струвате нищо.

Трябва непрекъснато да попълвате запасите си от материални движимости в усилието си да се чувствате ценени.

Тезата „ Без движимостите ми липсва полезност “ води до безпределно гонене на „ повече “. Борбата за повече неща води до осъзнаването, че в никакъв случай не ще можете да осъществите себе си извън.

Тази позиция ви пречи да знаете, че към този момент сте цяло, че не се нуждаете от нищо повече, с цел да се чувствате цялостни.

Тя ви води до депозиране и непрекъснато сравняване на себе си с това, което другите натрупат.

Тя отмества погледа ви от очите и сърцата на тези, които срещате, към техните портфейли и материално положение.

Колкото повече обвързвате своята полезност и човешкото си качество към тези неща отвън вас, толкоз повече власт давате на тези неща да ви управляват.

А когато сте следени от външни на вас неща, вие сте техни плебеи, трансформирайки страданието в единствения вероятен за вас път. Естествено, може да страдате в комфорт, само че въпреки всичко мъката е вътре във вас до тогава, до момента в който тези привързаности продължат да съществуват.

Привързаност към други хора

Това е една от най-упоритите привързаности и тя ще ви сътвори прекалено много страдалчество, до момента в който не се научите да я превъзмогвате.

Не споделям, че е неуместно да обичаш някой различен, да цениш наличието му в живота си и да празнуваш своята съгласуваност:

Всичко това са доста позитивни резултати от основаването на безусловни любовни взаимоотношения в живота. Имам поради настояването или потребността да притежаваш различен човек и да се чувстваш ненужен, демобилизиран и засегнат, в случай че той не е част от живота ти по метода, по който ти се желае.

Такива усеща съставляват обвързаност. Това са взаимоотношения, в които вие самите връчвате на различен човек властта и контрола върху вас, и те постоянно водят до страдалчество.

Всички човешки взаимоотношения могат да бъдат по-щастливи от позицията на откъсването.

Това значи да обичаш хората задоволително, с цел да им позволиш да вършат личния си избор без никакви „ противовъздушно артилерийски удари “ от ваша страна, въпреки че той може да не подхожда на това, което вие смятате, че другите би трябвало да вършат.

То значи да имате задоволително убеденост в себе си, с цел да не сте застрашени, когато другите не съумяват да живеят съгласно вашите упования.

В любовно/брачните взаимоотношения то значи да обичаш другия толкоз доста, че да забравиш за личните си потребности и просто да го приемаш и обичаш за това, което е и поради което в последна сметка си се влюбил в него.

В фамилните взаимоотношения това значи да си откъснат задоволително, с цел да позволиш на роднините си да бъдат това, което изберат да бъдат, и да се чувстваш задоволително сигурен вътре в себе си да не се преценяваш въз основата на това, което другите решат да вършат в личния си живот.

То значи да забравиш всякаква оценка, която би могъл да направиш, и вместо това да слушаш и обичаш другите членове на фамилията за това, което са, предлагайки съвет тогава, когато е пожелан, а другояче изпращайки им безусловна обич.

В връзките ви с децата то значи непрекъснато да си напомняш, че децата ти вървят по личния си път и че няма да живеят живота си по метода, по който ти решиш, че би трябвало да го вършат.

То значи да ги насочваш, да им окажеш помощ да разчитат на себе си и постоянно да им показваш, че ги обичаш.

Откъсването в човешките взаимоотношения не значи неявяване на обич и отговорност.

То значи да „ те е грижа “ толкоз доста, че се отказваш от личните си ценностни преценки за другите и се свързваш с тях от позицията на любовта, а не да се опитваш да ги контролираш или преценяваш.

Вие изпращате обич, отхвърляте ролята на жертвата и демонстрирате безконечен ресурс от обич и внимание към себе си и към обичаните ви същества.

Когато се учите да ставате все по-малко привързани, научавате и фундаменталната истина за любовните взаимоотношения: Любовта е даването, а не вземането.

Привързаност към предишното

Научаването да си откъснат от предишното и традициите, които са значима част от живота на доста хора, е един от методите да елиминирате известна част от съществуващото в света страдалчество.

Погледнете всички тези хора, които се бият във войните през днешния ден по света, и ще видите, че страдат и умират в името на традицията. Те са научени, че би трябвало да имат вяра в това, в което са вярвали предшествениците им.

С тази логичност те овековечават страданието в личния си живот и в живота на предписаните им врагове. Много от тези борби сред етнически групи се водят от хиляди години.

С вида привързано мислене, насаждано в тези култури, борбите ще продължат вечно. Умовете на хората там не са техни лични. Те живеят единствено във формата и умират за традицията, която подсигурява неприязън и ненавист и за идващите генерации.

Участваме в обвързаност към предишното постоянно когато се опитваме да детерминираме за другите какви би трябвало да бъдат духовните им избори въз основата на това, в което сме учени да имаме вяра.

Към какво обучение ще се стремим, каква специалност ще изберем, кои ще бъдат приятелите ни, по какъв начин ще гласуваме, какви облекла ще носим, по какъв начин ще приказваме и даже по какъв начин ще избираме да мислим, постоянно е детерминирано от привързаностите към традициите – обичаи, които са толкоз всепоглъщащо мощни, че игнорирането им неведнъж значи цялостен остракизъм  от фамилията и съседите. „ Ти си… “ – споделят родителите ви. „ Така си роден и нямаш никакъв избор във връзка с това. “

Такова възприятие няма място в просветената душа.

Как е допустимо някой да пораства, в случай че постоянно прави нещата по метод, по който постоянно ги е правил?

Когато осъзнаваме универсалните правила, знаем вътре в себе си, че не сме нашата форма.

Нашата опаковка може да наподобява по избран метод и да има избрана история, само че това по никакъв метод не е това, което в действителност сме.

Тя е единствено покривалото на същинското ни Аз, което е без форма и няма потребност от етикети, избрани от дейностите в предишното.

Всичко, към което сте привързани, ви има по фундаментален метод. То е от сериозно значение за стягане на веригите и оковите всеки минал ден, с цел да е несъмнено, че няма да имате личен разум. Ралф Уолдо Емерсън ни припомня:

Не бъди плебей на личното си минало – потопи се във величествени морета, спусни се дълбоко и плувай далеко и ще се върнеш със самоуважение, с нова мощ, с богат опит, които ще обяснят и ще гледат със състрадание на остарялото.

Привързаност към личната ви форма

Ако вярвате, че сте единствено личното си тяло и „ каквото вършат другите, това и вие “, тогава сами си „ просите “ живот на страдалчество.

Бръчките, косопадът, отслабеното зрение и всички знаци на физическа смяна ще основат възприятие на страдалчество, което е правопропорционално на привързаността ви към запазването на същата форма.

Тази обвързаност към тялото ви може да сътвори витален жанр на неестественост и боязън, които ще ви пречат да вървите по личната си пътека и да сте ангажирани със личната си орис.

Привързаността към тялото ви като средство за реализиране в този живот води до безкрайна свръхангажираност с външния тип.

Това е обвързаност към опаковката, която ви съдържа, и скрива съзнанието, че тялото ви е краткотрайната форма, заемана от вас.

Изключителната ангажираност най-вече с външния тип прави доста мъчно да се види, че същинската ви същина е без форма и лежи вътре в тялото ви.

Колкото повече сте привързани към тялото и метода, по който то наподобява, толкоз по-малки са възможностите ви да сте способни да застанете зад формата си и да видите божествеността, която сте в реалност.

Пристрастеността към формата пречи на доста хора даже да помислят за опцията за безформеността, съграждаща най-голямата част от човешкото качество.

Откъсването от тялото не значи непочитане на съвършенството на вашата форма.

Парадоксалното е, че в реалност то съвсем постоянно води до полагане на по-добри грижи за опаковката, подслоняваща душата ви.

Открил съм, че откогато съм по-малко завързан към външния си тип, поставям доста по-добри грижи за тялото си, поддържайки здравословно тегло, вършейки физически извършения, отпочивайки задоволително, ядейки по-малко „ празни “ от диетична позиция храни.

Сега мога да застана откъм гърба и да следя по какъв начин тялото ми минава през своите механизми на стареене, без да усещам, че моето създание, моят Аз се утежнява.

След като съм по-малко завързан към това тяло, не изпадам в суматоха от някои от неговите недостатъци и недъзи, а затова и те не изпитват огромна потребност да се появяват на повърхността.

В резултат на това отделяне имам все по-малко компликации с тялото си.

Празнувам формата си и нейното съвършенство, и знам, че съм повече от това тяло. Обичам и почитам, само че не се разпознавам с физическото си Аз. „ Да бъдеш в света, само че не от него “ – както сподели Исус.

Аз съм в тялото си, само че не от него и иронията е, че това ми оказва помощ да бъда в тялото си доста по-естествено, в сравнение с когато бях от него единствено преди няколко къси години.

Привързаност към хрумвания и към това да си прав

Това е една от най-трудните за отричане привързаности. „ Да бъдеш прав “ може да се преглежда като смъртоносна „ западна болест.

Тази обвързаност към това да си прав основава страдалчество, тъй като съвсем постоянно е неефикасно средство за другарство с другите хора. Ако не можете да споделяте дейно, ще страдате във взаимоотношенията си.

Хората не обичат да им се споделя по какъв начин би трябвало да мислят и че бъркат, в случай че не са съгласни с вас. Когато срещнат такава позиция, те автоматизирано ви изключват от съзнанието си и бариерата сред вас е издигната.

Ако вие сте създанието, което е изключено заради неспособността си да слуша, то това е, тъй като сте така привързани към личните си убеждения, че настоявате да изкарате „ крив “ всеки, който не е склонен с вас.

Привързаности като тези трансформират любовните, взаимоотношения в съвсем невъзможни за поддържане, защото непрестанно се издигат граници.

По отношение на всяка безусловно вярна съгласно вас концепция ще откриете милиони други, които са уверени, че е неправилна. Тази дихотомия на вярно и погрешно вкарва хората в метафизическа неразбория и тормоз.

Когато срещнете някой, който има вяра в друго нещо от вас, и се пробвате да му обясните на какъв брой неправилен път е, всичко, което сте създали, е да определите себе си.

Вашата позиция евентуално ще го направи още по-страстен обожател на личните си убеждения, тъй че срещите от този тип съвсем постоянно приключват с резултата, че всеки е още по-силно уверен в правотата на своята позиция.

Добре е да имате устойчиво мнение за нещо, което си изберете, само че сега, когато се привържете към тези хрумвания и по този метод дефинирате себе си посредством тях, вие изключвате опцията да чуете друга позиция.

Тази обвързаност към хрумвания и към това да изкарвате другите „ криви “ е историята на Човешкото Същество и изяснява безбройните войни и несгоди от началото на писмената история.

Много рядко хората стопират и в действителност чуват това, което другият има да каже. Рядко, в случай че не и в никакъв случай, променяме мнението си въз основата на солидните хрумвания, показани от другите.

И в действителност в никакъв случай не сме способни да задържим в мозъка си по едно и също време две противоположни отзиви или убеждения.

Същевременно тъкмо това се изисква от час, с цел да се разсъните на ново ниво на човешко схващане – вътрешното схващане, че противоположната позиция може да се мисли по едно и също време с вашата и няма потребност другите да се изкарват „ криви “.

Това е нещо, за което приказват мощно просветените мозъци. Един от най-великите писатели на Америка – Ф. Скот Фитцджералд, сподели:

Тестът на първокласната просветеност е способността да се мислят в един и същи миг две противоположни хрумвания и все пак да се резервира способността да се действа. Човек би трябвало да вземем за пример да вижда, че нещата са безнадеждни, и все пак да е решен да ги направи по-добри.

Това в действителност значи способността да си откъснат – да позволиш противоположните гледни точки да съжителстват в теб в един и същи миг и да виждаш изключителната хубост на такова отношение.

Привързаност към парите

Това е съвсем пълнокръвна болест в западния свят. Важно е да се разбере, че аз не прогласявам ненавист към парите.

Дълбоко съм уверен, че имането на пари е облага в живота и нищо негативно не мога да кажа за тях. Парите са хубаво нещо и работата за изкарването им е неразделна част от живота в актуалното общество.

Това, за което пиша тук, е тази обвързаност към парите, която ги трансформира в контролиращ живота ви фактор.

Откъсването от придобиването на пари е мъчно начинание. То обаче е доста значимо, в случай че желаете да изпитате мощно възприятие на достоверен избор в живота си.

Открил съм, че тези, които са способни да вършат това, което обичат, и се концентрират върху този метод на живот, имат всичките пари, от които се нуждаят.

Те, наподобява, ги пускат в послание, употребяват ги, с цел да служат на другите, а не разрешават натрупването на капитал и цената на нещата да станат преобладаващите тематики в живота им.

Те не страдат от заболяването на повече, която е толкоз необятно публикувана в нашата просвета.

Да бъдеш откъснат от парите значи да изместиш фокуса си към правенето на това, което обичаш и което те прави целеустремен, и да позволиш на парите да влязат в живота ти, без да го изконсумират.

Откъсването значи схващане, че вие не сте банковата си сметка. Ако смятате, че би трябвало да имате пари, с цел да се чувствате щастливи и имащи триумф, тогава сте привързани към тях. Нуждаете се от повече средства и без тях не се чувствате цели, смятате, че нещо ви липсва.

Това нещо наричате повече пари. Тази изчезнала част ще кара мозъка ви непрекъснато да се концентрира върху приемането на това, което липсва, а не върху това да бъдете „ тук и в този момент “ и да вършиме това, което обичате. И, несъмнено, уголемява се това, за което мислите.

Тъй като това, което виждате в живота си тъкмо в този момент, е резултатът от това, в което вярвате, може да желаете да измененията убежденията си, в случай че не ви обслужват, когато става дума за пари.

Запитайте се: „ Донесоха ли ми парите удовлетворението, което чаках? “ Отговорът е „ Не “ и в случай че ви се коства, че не можете да измененията тези убеждения, пробвайте се да изследвате към какво са привързани те.

Привързаност към печеленето

Печеленето е съвсем наркомания в нашата просвета и до момента в който сме привързани към потребността да печелим, ще претърпяваме в следствие и страдалчество.

Още един път е значимо да се подчертае, че аз не съм против успехите. Обичам да спечелвам тъкмо толкоз, колкото и всеки различен, изключително когато вземам участие в атлетически надпревари.

Тестът за пробуждане обаче в тази област е способността да се откъснеш от потребността да печелиш. Когато сме привързани към печеленето, то става натрапчивост и страдаме, когато не сме спечелилите.

Голямата инспекция на характера е по какъв начин реагираме, когато губим. Ако се конкурираме в играта и съперникът ни натрупа повече точки или „ завоюва “, какво в реалност сме изгубили? Абсолютно нищо!

Просто сме излезли на открито и сме изиграли една игра. Ако в действителност знаем това, ни е доста елементарно да поздравим съперниците си и да се усещаме също толкоз добре във връзка с тях, както и в случай че ние бяхме спечелилите.

Привързаността към печеленето кара доста, доста човешки същества да се усещат като победени.

Поддържането на тази обвързаност значи да се чувстваш като губещ през по-голямата част от живота, защото никой не може постоянно да печели.

Печалбата е преценка. Когато „ се хващаме на нейно¬то хоро “, се съгласяваме с насоките, които другите хора са решили, че дефинират печеленето и губенето.

Разглеждането й само като резултат от разпоредбите, основани от другите, може да бъде метод да се играе играта, без човек да е завързан към печеленето.

Ние въпреки всичко може да си ценим сполучливите дейности и да се учим от не толкоз сполучливите и все пак просто „ да бъдем “ в процеса на присъединяване.

Печеленето или загубата може да се преглежда единствено като още едно предписание, с което да се съгласяваме или не. Привързаността към печеленето значи, че ние сме резултатът или осъществяването, а страданието поражда, когато се усещаме като губещи.

Парадоксално, само че колкото повече сме откъснати, до момента в който в действителност играем играта (каквато и да е тя), толкоз по-голяма е вероятността да спечелим, т.е. колкото по-малко се фокусираме върху печеленето, толкоз по-голям е шансът ни да създадем тъкмо това. Изключителните реализатори не се пробват да завоюват.

Тези хора разрешават действието да тече. Тяхното състезание е доста повече като медитация, в сравнение с като съревнование. Те са в естетика с тялото и мозъка си.

Великите танцьори просто му разрешават да се случи, доверявайки се на инстинктите и интуицията им да разрешат на формите им да се носят с музиката, и когато са способни да бъдат изцяло в това вътрешно пространство на съвършената естетика, печеленето даже не им минава през мозъка.

В момента, когато великите гимнастици или гмуркачи помислят за резултата, те са неспособни да действат в съвършенството, на което са способни тренираните им тела. Печеленето става съвсем невероятно.

Това е различен абсурд: в случай че мислим за печеленето и сме привлечени към него, понижаваме способността си да действаме на равнището, което облагата изисква. Привързаността към печеленето съвсем постоянно върви ръка за ръка с потребността да се бориш против съперниците.

Езикът на съревнованието е подобен на този на войната: удуши ги, победи ги, помети ги, съсипи ги, унищожи ги, размажи ги, убий ги. Когато цялото ни схващане е фокусирано върху облагата непременно, нивото ни на осъществяване се утежнява.

Ставаме напрегнати и нервни и в последна сметка разгромяваме себе си. Защо? Защото битката отслабва, а хармонията е тази, която дава сили. Когато вътре в себе си сме в естетика, телата ни работят на най-високо ниво.

Когато сме напрегнати от вътрешната страна, действаме на по-ниско равнище. Това е същността на откъсването в играта на печеленето. Спрете да го вършиме значимо.

Позволете си просто да бъдете, наслаждавайки се напълно на това, което вършиме в естетика с тяло и душа, и откъснатостта ви ще ви води до най-високите нива, които въобще в миналото сте реализирали.

Внимателно проучете всяка от горните привързаности и проверете дали се отнасят и до вас.

Помнете, че е допустимо да обичате нещата във всяка една от тези категории и все пак да сте откъснати от тях.

Тренирайте да ги оставите на мира, да позволите всичко да циркулира в мрежата на хармонията и вътрешното успокоение.

Когато се издигаме над привързаностите, се научаваме да изместваме съзнанието си към „ работата в мрежа “ и отказването от властта, и откриваме метафизичния разкош да живеем продуктивно и в мир.

из „ Ще го видиш, когато повярваш “