Сънувай в лятна нощ - разказ от Здравка Евтимова -
Става дума за 11-о учебно заведение „ Петър Берон “, повече известно с псевдонима си „ Храброст - Граово “, изписан с големи букви на табела над физкултурния салон – по този начин се наричаше футболният тим на школото, втори следващ път първенец на учебните шампионати в пернишка област. Децата, потънали във втория късмет на дънките, маратонките, ризите и блузите, бяха луксозни мургави искри и огньове. Черни камъчета по дъното на реката, стотинки в джоба на човек, на който не му доближава лев да си купи чаша ракия. Тия хлапета бяха думи, които никой не чува.
Е, не напълно.
Не напълно.
В учебното заведение нямаше зала, нито сцена за представления и други сходни капризи, заради което физкултурният салон беше станал спектакъл – нещо като Народния спектакъл в София. Децата – мургави, диви, непослушни, умни, та светят - седяха напряко на пода върху чанти и палта. Само няколко от тях, дребни фъстъци, се бяха облекли така, като че ли бяха изцяло изкукуригали. Това бяха горките актьори в тъпата пиеса на даскалицата. Както и да е. Ще забележим какъв брой мозък се побира в главата й.
И децата, и майките, и бащите, дядовците и бабите, братовчедите, лелите и чичовците, целият квартал „ Карама “ се беше наблъскал в тоя физкултурен салон на 11-то учебно заведение. Цялостното население на квартала беше надълбоко уверено, че те са същинската „ Храброст- Граово “. Всеки знаеше какво значи това – пердах до победа, тъй като го виждаше с очите си - навирен като бодил посред морава, крепък като кметството в квартала - и зиме, и лете. Не може да го поместиш. Не можеш да го пречупиш. Не си мъчиш мозъка да въртиш неистина след неистина. Защото беше истина - луксозен футболен тим!
- Хайде, бе, почвайте! Ще се издушим тука – викнаха няколко дебели гласове, по-грапави от цимента на пода.
- Хайде. ма, Ано! Ана ли си, маймуна ли си – давай на децата да играят! Какво се тътрузиш – замърмориха дамите паралелно до дебелите гласове.
- Госпожо, стига си се мотала. Ще те обесим на дънките ти!
- Ясно ли ти е! – ревна остро една жена, доста стара привидно. Народът стихна. Всеки губеше мозъка и дума, когато отвореше уста Стояна, тарторката на Карама. Само някой да имаше шанса да я назова „ старица “! Нещастникът щеше дълго да пищи. Вярно, дъртата имаше към този момент три правнука, само че беше акълия повече от трийсет такива като мене и тебе.
Само Станой, който бе изучил най доста и работеше като локомотивен ватман по линията Радомир - София, се надигна, висок до върха на Жаба планина над квартал „ Карама “ – като че ли се възвиси самият връх дружно с боровете върху него, и избоботи:
- Оставете Ана. Който се кара с нея, се кара с мене.
- Я седни долу, бе, да не те стъпкахме като хлебарка – обадиха се двайсет индивида, само че никой само че можеше да си показа по какъв начин ще стъпчеш ватман, висок до керемидите на кметството.
- Почвай, Ано, щото ще те почнем ние! – извикаха десетина гласа от публиката.
Тогава две деца разтегнаха дълъг бляскав картон, сраснат от обособени части - по два лв. всяко, в случай че го пазариш от втората приложимост в „ Карама “ и по 11 лв., в случай че го купиш от магазина на гарата в Перник. Безплатен, в случай че успееш да го свиеш отнякъде. На него някой необразован беше написал „ A MIDSUMMER NIGT’S DREAM “. Ана, оная идиотка госпожицата учителка на дечурлигата, отново беше струпала нещо на британски. От тоя извит език свят да ти се завие. И в тоалетна да отидеш, отново на британски написа, по малкия екран – повече британски, в сравнение с хубави дами.
Загубена работа. Защо се излагат по този начин? Щото са необразовани и не ги бива да пишат на български. Това е истината.
- Хайде, ма, Ано, почвай!
Ана беше даскалица в 11-ото, най-застреляното образователно заведение под небето. Всичките възпитаници бяха свободни, мургави, смели и от британски знаеха единствено оная дума, дето значи мръсното нещо, само че кое тъкмо - не можеше да се ориентира народът, струпан във физкултурния салон. В Карама множеството думи не блестяха от непорочност и единствено да си отвориш устата, потеглят, та се не вижда къде ще спрат.
- Ано, ма! Почвай!
- Оставете дамата! – лавна машинистът.
- Млък! Закопчай тая уста! – изправи се целият женски фронт против него. – Глупав си, Станое, по тази причина трай на място.
Тогава пред народа се появиха две деца: Соня, на Ванчо торбата щерката, омотана в едно тюлено нещо - хем транспарантно, хем на звезди. После се изстъпи Тодор на Васо тенекеджията – хубаво момче, рационално, приказва като тв приемник. И като захванаха Соня и Тодорчо – дай, дай, дай, британски, братче. Оня Шекспир, дето се написа на толкова образован, да вземе да се закопае от позор. Що не научи български, запитвам го аз? Виж ти - нашите деца като че не в Карама, а в средата на Англия ги родихме. Говорят, мелят, цепят напред. Не стопират. Двамата – Соня и Тодорчо - танцуваха. Ама златни деца, но луксозни, но шикозни – в случай че ти е паднал зъб, два ти порастват на мястото му от наслада, че ги гледаш. Тодорчо се обул в панталоните на татко си от Амстердам. И то не втори късмет - а взети от един пункт за хуманитарност. Какво е това „ хуманитарност “? Ами резервоар и на някого като му омръзне, поставя панталоните си в хуманнитарността. Това е то. Тодорчо ги е обул и в този момент е принц.
После начело на цимента изтърчаха Симона и Томас. Симона накичена цялата в ланци – майка й би трябвало да е луда да тури цялото злато на рода и на родовете на комшиите по шията на това дете. То си е хубаво и без злато, ами в тоя пеньоар, дето се омотало - усукано във мокър чаршаф, като че ли се топи от висока температура! Простотия до шия, какво друго да кажеш по тоя въпрос. Ами Томас? Божичко, какво хубаво момче. Ако косата ти е побеляла, единствено като го гледаш - от бяла става черна главата ти, и вместо на 63 години, си още веднъж на 23. Само слушай по какъв начин наш Томас по какъв начин ги нанизва тия британски криви думи!
Накрая, както говореха, внезапно стопираха и млъкнаха. Четиримата се прегърнаха и се целунаха. Това било някакъв сън в лятна нощ, измислил го Шекспир – това го написа черно на бяло в листовката, дето Ана даскалицата раздаде на феновете от цяла Карама.
Но за какво даскалицата не им изясни и не им призна къде да го намерят тоя Шекспир. Как по този начин подстрекава народа да поставя злато по шиите на децата! Някой стремително ще ги обере. С акъла си ли е тая даскалица! А? Изведнъж всичките деца, дето бяха клекнали в близост, изкараха някаква ария – пеят, та светят. Бръснат го тоя британски, шпрехат го – по едно и също време ти сгряват и мускулите, и душата! Хубави го редят. И като почна народът да пее с тях – „ Биляна платно белеше “ и щеше до го бели чак до 10 и половина вечерта! Още три часа. Жените измъкнаха дайре. Дядо Симчо извади кларнета и като побара някаква ария от британския край! Като заигра оня ми ни народ в оня ми ти стеснен физкултурен салон. По едно време видяха, че Ана, даскалицата, е наобиколена от Томасчо и Симона, от Тодор и Соня – прегръщат я оная ми ти Ана, която я мислехме за въртоглава, но тя не била.
- Ано! Браво! Научи ни децата! – завикаха хората.
Евала на тая жена! Дойде тука хайде да не споделяме от коя дипла на географията. На никого дума не обели каква е, що е, но виж по какъв начин обаче ни научи децата.
- Ано! Ано! Браво!
Първо дамите я сграбчиха – кой за ръка, кой за крайник, след това и мъже и я подвигнаха. Високо, високо, още по-високо - до лампата на физкултурния салон. И тогава Баба Стояна, хем дърта като калта в Струма дере, хем интелигентна, отвори глас и запя „ Дежелем, джелем “ – за Ана! Ромале за Ана. Целият скат го подкара това ужасно „ Джелем, джелем “. От тавана на физкултурния салон започнаха са капят капки, само че огромна работа капки, огромна работа горещина! Не ни е боязън ни от мраз, ни от зной, ни от киша, ни от пламък. Браво на тая жена, дето ни накара да забележим какъв брой страхотни са нашите деца.
Джелем, джелем, Ано! Джелем, Джелем! Карай по пътя напред, жено!
- Само кажи кой те тормози. Утре повече няма да те тормози. Казвам ти го аз, баба Стояна от Карама! Ела тука да ти целуна челото, бе млада девойко. Ела тука, че ме болят краката да ставам!
А Станой, най-ученият и най-умният, най-високият мъж в квартал Карама, отиде до даскалицата.
- Ано, слушай – сподели той, а гласът му мощен като трен с 10 вагона! – Слушай, Ано. Слушай ме. Аз съм ватман човек.
Учителката го гледа и какво ли си вика – що ми требва Шекспир да следа, я виж какъв върхар се е изправил пред мене.
- Ано, ватман мъж съм. Пътувам на всички места гратис с трен из България. Дето има железница, всичко съм видял.
Жената мълчи и го гледа. И аз да съм, и аз ще го виждам. Той е широкоплещест, хем прекрасен, хем дваж повече очите му хубави.
- Навсякъде вървя, дето има БДЖ, да го знаеш. По-хубаво момиче от тебе, Ано, не съм видял.
Тогава – това е сведение на баба Стояна от Карама – учителката се изчервила. Кръв алена станала в бузите.
- Благодаря – отвърнала даскалицата, разправя баба Стояна, а баба ти Стояна като каже нещо следобяд, в никакъв случай не лъже. Пък и ти щеше ли да повярваш – кой в Карама ще се обърне към тебе с „ Благодаря “?
Никой и половина. Никой, в случай че не е тази даскалица, дето я мислехме за откачена, а тя не била! Така е то, щом пристигна да образова децата на „ Храброст Граово “.
Е, не напълно.
Не напълно.
В учебното заведение нямаше зала, нито сцена за представления и други сходни капризи, заради което физкултурният салон беше станал спектакъл – нещо като Народния спектакъл в София. Децата – мургави, диви, непослушни, умни, та светят - седяха напряко на пода върху чанти и палта. Само няколко от тях, дребни фъстъци, се бяха облекли така, като че ли бяха изцяло изкукуригали. Това бяха горките актьори в тъпата пиеса на даскалицата. Както и да е. Ще забележим какъв брой мозък се побира в главата й.
И децата, и майките, и бащите, дядовците и бабите, братовчедите, лелите и чичовците, целият квартал „ Карама “ се беше наблъскал в тоя физкултурен салон на 11-то учебно заведение. Цялостното население на квартала беше надълбоко уверено, че те са същинската „ Храброст- Граово “. Всеки знаеше какво значи това – пердах до победа, тъй като го виждаше с очите си - навирен като бодил посред морава, крепък като кметството в квартала - и зиме, и лете. Не може да го поместиш. Не можеш да го пречупиш. Не си мъчиш мозъка да въртиш неистина след неистина. Защото беше истина - луксозен футболен тим!
- Хайде, бе, почвайте! Ще се издушим тука – викнаха няколко дебели гласове, по-грапави от цимента на пода.
- Хайде. ма, Ано! Ана ли си, маймуна ли си – давай на децата да играят! Какво се тътрузиш – замърмориха дамите паралелно до дебелите гласове.
- Госпожо, стига си се мотала. Ще те обесим на дънките ти!
- Ясно ли ти е! – ревна остро една жена, доста стара привидно. Народът стихна. Всеки губеше мозъка и дума, когато отвореше уста Стояна, тарторката на Карама. Само някой да имаше шанса да я назова „ старица “! Нещастникът щеше дълго да пищи. Вярно, дъртата имаше към този момент три правнука, само че беше акълия повече от трийсет такива като мене и тебе.
Само Станой, който бе изучил най доста и работеше като локомотивен ватман по линията Радомир - София, се надигна, висок до върха на Жаба планина над квартал „ Карама “ – като че ли се възвиси самият връх дружно с боровете върху него, и избоботи:
- Оставете Ана. Който се кара с нея, се кара с мене.
- Я седни долу, бе, да не те стъпкахме като хлебарка – обадиха се двайсет индивида, само че никой само че можеше да си показа по какъв начин ще стъпчеш ватман, висок до керемидите на кметството.
- Почвай, Ано, щото ще те почнем ние! – извикаха десетина гласа от публиката.
Тогава две деца разтегнаха дълъг бляскав картон, сраснат от обособени части - по два лв. всяко, в случай че го пазариш от втората приложимост в „ Карама “ и по 11 лв., в случай че го купиш от магазина на гарата в Перник. Безплатен, в случай че успееш да го свиеш отнякъде. На него някой необразован беше написал „ A MIDSUMMER NIGT’S DREAM “. Ана, оная идиотка госпожицата учителка на дечурлигата, отново беше струпала нещо на британски. От тоя извит език свят да ти се завие. И в тоалетна да отидеш, отново на британски написа, по малкия екран – повече британски, в сравнение с хубави дами.
Загубена работа. Защо се излагат по този начин? Щото са необразовани и не ги бива да пишат на български. Това е истината.
- Хайде, ма, Ано, почвай!
Ана беше даскалица в 11-ото, най-застреляното образователно заведение под небето. Всичките възпитаници бяха свободни, мургави, смели и от британски знаеха единствено оная дума, дето значи мръсното нещо, само че кое тъкмо - не можеше да се ориентира народът, струпан във физкултурния салон. В Карама множеството думи не блестяха от непорочност и единствено да си отвориш устата, потеглят, та се не вижда къде ще спрат.
- Ано, ма! Почвай!
- Оставете дамата! – лавна машинистът.
- Млък! Закопчай тая уста! – изправи се целият женски фронт против него. – Глупав си, Станое, по тази причина трай на място.
Тогава пред народа се появиха две деца: Соня, на Ванчо торбата щерката, омотана в едно тюлено нещо - хем транспарантно, хем на звезди. После се изстъпи Тодор на Васо тенекеджията – хубаво момче, рационално, приказва като тв приемник. И като захванаха Соня и Тодорчо – дай, дай, дай, британски, братче. Оня Шекспир, дето се написа на толкова образован, да вземе да се закопае от позор. Що не научи български, запитвам го аз? Виж ти - нашите деца като че не в Карама, а в средата на Англия ги родихме. Говорят, мелят, цепят напред. Не стопират. Двамата – Соня и Тодорчо - танцуваха. Ама златни деца, но луксозни, но шикозни – в случай че ти е паднал зъб, два ти порастват на мястото му от наслада, че ги гледаш. Тодорчо се обул в панталоните на татко си от Амстердам. И то не втори късмет - а взети от един пункт за хуманитарност. Какво е това „ хуманитарност “? Ами резервоар и на някого като му омръзне, поставя панталоните си в хуманнитарността. Това е то. Тодорчо ги е обул и в този момент е принц.
После начело на цимента изтърчаха Симона и Томас. Симона накичена цялата в ланци – майка й би трябвало да е луда да тури цялото злато на рода и на родовете на комшиите по шията на това дете. То си е хубаво и без злато, ами в тоя пеньоар, дето се омотало - усукано във мокър чаршаф, като че ли се топи от висока температура! Простотия до шия, какво друго да кажеш по тоя въпрос. Ами Томас? Божичко, какво хубаво момче. Ако косата ти е побеляла, единствено като го гледаш - от бяла става черна главата ти, и вместо на 63 години, си още веднъж на 23. Само слушай по какъв начин наш Томас по какъв начин ги нанизва тия британски криви думи!
Накрая, както говореха, внезапно стопираха и млъкнаха. Четиримата се прегърнаха и се целунаха. Това било някакъв сън в лятна нощ, измислил го Шекспир – това го написа черно на бяло в листовката, дето Ана даскалицата раздаде на феновете от цяла Карама.
Но за какво даскалицата не им изясни и не им призна къде да го намерят тоя Шекспир. Как по този начин подстрекава народа да поставя злато по шиите на децата! Някой стремително ще ги обере. С акъла си ли е тая даскалица! А? Изведнъж всичките деца, дето бяха клекнали в близост, изкараха някаква ария – пеят, та светят. Бръснат го тоя британски, шпрехат го – по едно и също време ти сгряват и мускулите, и душата! Хубави го редят. И като почна народът да пее с тях – „ Биляна платно белеше “ и щеше до го бели чак до 10 и половина вечерта! Още три часа. Жените измъкнаха дайре. Дядо Симчо извади кларнета и като побара някаква ария от британския край! Като заигра оня ми ни народ в оня ми ти стеснен физкултурен салон. По едно време видяха, че Ана, даскалицата, е наобиколена от Томасчо и Симона, от Тодор и Соня – прегръщат я оная ми ти Ана, която я мислехме за въртоглава, но тя не била.
- Ано! Браво! Научи ни децата! – завикаха хората.
Евала на тая жена! Дойде тука хайде да не споделяме от коя дипла на географията. На никого дума не обели каква е, що е, но виж по какъв начин обаче ни научи децата.
- Ано! Ано! Браво!
Първо дамите я сграбчиха – кой за ръка, кой за крайник, след това и мъже и я подвигнаха. Високо, високо, още по-високо - до лампата на физкултурния салон. И тогава Баба Стояна, хем дърта като калта в Струма дере, хем интелигентна, отвори глас и запя „ Дежелем, джелем “ – за Ана! Ромале за Ана. Целият скат го подкара това ужасно „ Джелем, джелем “. От тавана на физкултурния салон започнаха са капят капки, само че огромна работа капки, огромна работа горещина! Не ни е боязън ни от мраз, ни от зной, ни от киша, ни от пламък. Браво на тая жена, дето ни накара да забележим какъв брой страхотни са нашите деца.
Джелем, джелем, Ано! Джелем, Джелем! Карай по пътя напред, жено!
- Само кажи кой те тормози. Утре повече няма да те тормози. Казвам ти го аз, баба Стояна от Карама! Ела тука да ти целуна челото, бе млада девойко. Ела тука, че ме болят краката да ставам!
А Станой, най-ученият и най-умният, най-високият мъж в квартал Карама, отиде до даскалицата.
- Ано, слушай – сподели той, а гласът му мощен като трен с 10 вагона! – Слушай, Ано. Слушай ме. Аз съм ватман човек.
Учителката го гледа и какво ли си вика – що ми требва Шекспир да следа, я виж какъв върхар се е изправил пред мене.
- Ано, ватман мъж съм. Пътувам на всички места гратис с трен из България. Дето има железница, всичко съм видял.
Жената мълчи и го гледа. И аз да съм, и аз ще го виждам. Той е широкоплещест, хем прекрасен, хем дваж повече очите му хубави.
- Навсякъде вървя, дето има БДЖ, да го знаеш. По-хубаво момиче от тебе, Ано, не съм видял.
Тогава – това е сведение на баба Стояна от Карама – учителката се изчервила. Кръв алена станала в бузите.
- Благодаря – отвърнала даскалицата, разправя баба Стояна, а баба ти Стояна като каже нещо следобяд, в никакъв случай не лъже. Пък и ти щеше ли да повярваш – кой в Карама ще се обърне към тебе с „ Благодаря “?
Никой и половина. Никой, в случай че не е тази даскалица, дето я мислехме за откачена, а тя не била! Така е то, щом пристигна да образова децата на „ Храброст Граово “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ