Ваклуш Толев: Няма еволюция без гърч
За своите възпитаници той е Учителят на мъдростта. Преживял е духовните си бродничества още в политическите затвори на комунистическа България. Излиза от тях с задачата да сътвори обучение, което да даде път на вложената божественост в индивида. Още през 80-те учи хората към себе си на свободата като мислене. През 90-те в Пловдивския и Софийския университет преподава тайните на международните религии и мистични учения. Постепенно образува школа „ Път на мъдростта “. Той е Ваклуш и името му идва от „ Вак “, което на санскрит значи „ висша духовна мощ “.
Често говорите за еволюцията в нейните духовни измерения. Какъв е еволюционният смисъл за индивида от естествените катаклизми и обществените спорове?
-Това е един проблем, който показва по-скоро вътрешната осцилация както на обособената персона, по този начин и на обществената общественост. Този проблем е вътре в нас и вън от нас. Той има своето предопределение, с цел да забележим това, което в персоналната ни битийност, в обществената общественост, в човешката животворност и в естествената даденост като цяло прави своите конвулсии в концепцията за съвършенство. Затова споделям, че еволюцията няма за задача да основава благополучие, а да основава богове!
Благоденствието е в материалния свят – концепцията да удовлетвори потребност, чиято последователност всеки път може да се усети. Да се основава благополучие, е сексапил на мозъка, да се основават богове, е нужда на Духа!
Боговете не се основават от процеса дали една стопанска система персонална, бизнесменска или на държавна ще донесе облаги или благополучие. Еволюцията, която би трябвало да ни сътвори като богове, несъмнено ще има и (в порядъчен смисъл) спорове – премеждия, които можем да приемем и които би трябвало постоянно да трансформираме в развитие; ще има гърчове, които можем да понесем. Волно или несъзнателно, като част от общия Космос (а индивидът е наименуван микрокосмос), ние вибрираме със спазмите, които цялата природа изживява, тъй като сме нейна плът. И ние несъмнено растем с нея. Всеки един от споровете, които изживява Космосът като целокупност, или човешката общественост, а по-късно и обособената персона, физиономират нашето пътешестване да станем богове.
Но тайната, че еволюцията няма за задача да основава благополучие, а богове, не се състои в това, че би трябвало да станете сиромаси, а просто да станете богове, чието благосъстояние имате, когато поискате. Защото няма по-голямо и непроменяемо благосъстояние от това, а не тъжната орис на променливостта, която всеки човек жъне и по-късно вършее, и когато отсее, споделя, че зърното му е малко, тъй като е преходно. Самата същина на фразата богове, а не благополучие, е опцията постоянно да бъдете богати. Този, който като Бог е богат, не може да изживява рецесията на недоимъка. Но който е богат в желанията си, още не значи, че е богат в мисълта си, а който е богат в мисълта си, още не знае всичко и няма съображение да е богат в причинността си. Еволюцията тъкмо това прави в индивида – дългото пътешестване, което от беднотия ви води към благосъстояние на знанията; обожествяването, което несъмнено е съпридружено с концепцията за развиването!
-Но по какъв начин се реализира това дълго еволюционно пътешестване, има ли някакъв механизъм, или проект, който кара индивида да се развива и обожествява?
- В наедрял проект бях дал Йерархията на духовните талази, които съпровождат индивида. Доктрина, която светът до момента е нямал. Първата вълна е, когато Самият Творец се събира в Себе Си, с цел да сътвори нещо, което никой не може да Му отнеме – пространство и време, с цел да живее този, който сътворява. Сътворява Адамовото начало – мозъка, което би трябвало да отдели от себе си Евиното начало – желанието. След това ще дойдат духовните талази на митологията, правдата, любовта, надкрачваме ги с мъдростта, ще се качим на върха на духовната вълна на истината и по-късно на свободата. Сътворението носи на индивида индивидуализацията, митологията – въображението, правдата – възмездието, любовта – прощението, мъдростта – прозрението, истината – откровението, свободата – богоживота.
Моя дързостна мисъл е, че хората още съществуват, не живеят! А Христос го изрази с три думи – Път, Истина, Живот: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Извърви пътя, познай истината и тогава ще имаш живот! Това са огромните секрети.
Така че еволюцията е една вложена опция, която е хранена от условностите в концепцията за целостта – минало и чакано бъдеще. Вложена опция е тя, условността е, която я храни. И времето няма роля, силите имат присъщност – те са, които вземат решение битието. Затова споделям: Пестете силите (особено висшите), не времето!
- Тази идея звучи много друго от общоприетите религиозни показа за пъкъл и парадайс като вероятност пред хората, които са били надлежно неприятни или добри…
- Духовните талази не обслужват единствено положителните. Те са познание, което сътвореният човек би трябвало да научи, с цел да стане Бог! Така че тезата положително - зло е нашата потребност в еволюцията. Тя не ни е непознат гостенин, а нужен сателит. И тогава ще разберете за какво споделям, че злото е нееволюирало положително. Единосъщност, която се съпровожда като нужда, само че която един ден ще се освободи. Няма река с един бряг – с два бряга е. Но кое е значителното – крайбрежията ли, които поемат блъсъците, които усмиряват вълните и ги връщат в пътя?! Не, същността на реката е течението! Както в нашето съществуване – не еволюционността на блъсъците, не споровете, не спазмите, а течението: това дихание, което Бог ни е поставил и с което е определил тази смелост, че индивидът е един еволюиращ господ! И тези два бряга в нас са антитезите положително и зло.
Вярно е, че в този момент се развиваме с помощта на спора, на антиподите, само че за жалост, никой не сподели, че може без тях. А цивилизацията ви сподели, че един трен към този момент може да се движи не на две релси, а на една.
Отричаше се ясновидството – тв приемникът ни го даде от хиляди километри; отхвърляше се яснослушането – телефонът и радиото ни го освидетелстваха. Било механично – няма значение! Затова беше дадена сила на мозъка, в наличие на човешкото развиване – с цел да може техническото постижение на мозъка да обслужи несъбудените, само че вложени в нас трендове и проницания.
-А каква е ролята на ориста, или кармата, при споровете в еволюцията?
-Кармата е най-съществената част на развиването на индивида. Еволюция и карма, или законът за причинността, който от себе си построява закона за прераждането. Някой, който преглежда еволюцията без кармата, прави единствено наброска от обстоятелства. Никой облик на еволюционно зримото поле не е нестимулиран от една карма от миналото; от едно бъдеще като предвложена същина на Бога вътре във вас; и от едно действено настояще! Никой не може и няма да направи без това еволюция, която го построява като господ.
Можем да се питаме – дали в концепцията на Сътворението е имало данни за карма? Разбира се, че едно човечество не е с Адамовото преброяване от старозаветието на 5000– 6000 години прочие Хр. Идеята, че има съсътворители в построяването на индивида, приказва за живот предишен. Има ли спор още тогава? Да, тъй като има възправяне на Бог против бъдещия човек-бог. Конфликт, който по-късно влиза като принцип на антитезата в еволюцията. Конфликтът обаче в какво е? Бог се възправя против Себе Си в лицето на индивида: Няма да ядеш от дървото на познанието! Кой е пътят, по който ще станеш компетентен – да ядеш от неговия плод.
Това е спорът, това е еволюцията – индивидът в развиване. Защото каква е тайната – че Адам и Ева, щом са познали положително и зло, са станали като боговете. Изведнъж тези хора, които научават един популярен закон, стават богове! А са прокълнати...
Това е най-голямата неточност на теологиите. Няма грехопадение, има развиване – има инволюция и еволюция! Адам и Ева слизат – това е инволюция, след това стартира еволюция. Това е спор вътрешен, който почва да основава карма, т.е. употребявано държание, като се ползват правилата положително и зло. Принципи, които не са безконечни, както и кармата не е безконечна – те са единствено ръцете на построяването на индивида като разрастващо се провидение. След това идва спор външен, в който индивидът е противоположен на индивида – добродетелта против това, което не е напълно.
И тогава индивидът може да види един от огромните проблеми – тази заръка да не се яде плодът на познанието и тази воля, която желае да го яде, послужиха на обществените водачи да изградят вяра и страна с теокрация – използвана прекомерно зле. Създаде се концепция за начален грях и оттова наклонност за власт – това беше страшното.
Внуши се на индивида грях, а не му се сподели – развиване, съвършенство, божественост, тъй като доста елементарно обществената теория използва прегрешението за послушание. А нищо по-страшно няма за индивида от това да бъде лишен от концепцията за безсмъртието си. Какъв е другояче смисълът за съществуване, в случай че е единствено смъртен?! И индивидът изживява ужаса, че е смъртен. Защото е използвано в книга Битие – ще умрете. Много по-късно се ражда концепцията, че човек ще възкръсне.
Адам не е знаел какво е умиране. Умирането е отнемане от един действителен свят, в който той се осъзнава. Ето за какво Адам е трябвало да бъде приспан, с цел да усвои един различен свят, с цел да се сътвори опция за предшествие на гибел. Преди да има Танатос, както съм казвал, е имало Хипнос. Тогава сънят е първият очевидец на гибелта, а гибелта е нужда за величие! Страшен спор – гибел поради величие! Затова е в съществуване концепцията, че ще умрете – като жадност за величие. Не може да се познае безсмъртието без гибел!
Първият спор в индивида е да краде безсмъртието, като минава през гибелта!
Така излиза това вложено в нас дихание, оня борещ се за себе си като светлина, като просветление, като път да излезе от материята – кундалини. Тя е този господ в нас законспириран. Бог ни твори, а надълбоко в нас е законспириран. Но Той стартира да излиза напред в концепцията на мъдростта – на знанието, наречено змия. Не змията, за която приказват, че е преобразеният дявол. Никъде в генеалогията на боговете няма роден дявол, а се приказва за идеален ангел, който е „ паднал “. Само дуализмът построява началото с господ на отрицанията, само че му е поставил граница, тъй че в развиването отново остава единобожнически. И змията какво ще каже: Не, няма да умрете, а ще бъдете като богове.
-От думите ви излиза, че зад всички тези процеси има някакъв промисъл, само че по какъв начин да си разбираем заболяванията, болката и всичките жестокости, които съпровождат еволюцията ни?
-Еволюцията е безжалостна, единствено индивидът е нечовечен! И няма за какво да ни жали, тъй като дава на индивида органи за осезаемост, дава му и просветление. Всеки от нас знае какъв брой доста труд е трябвало да постави като дребен, с цел да научи таблицата за умножение. Какво си мисли индивидът – че е кадърен незабавно за всичко ли? Не. Каквато е възрастта на детето, когато би трябвало трудно да научи таблицата, такава е и възрастта на индивида, когато би трябвало да научава секрети на космичната еволюция. Знанието се ражда с спорове! В еволюцията без спазъм не може. Колко доста би трябвало да се работи, с цел да може да прерасне едно асимилиране на света!
- И въпреки всичко, можем ли да сътрудничим на планетната еволюция?
- Еволюцията е изменение във време и пространство както на индивида, по този начин и на цялата природа в съдействие. Не е в това, че в този момент има екологични общества (добре са дошли), а в това, че се търси реципрочност сред вътрешното пространство на индивида и необятността на света, който би трябвало да бъде комплициран във вътрешната същина на индивида. Тогава се получава една еволюция на съдействието – силата като космична целокупност в личната ви същина става историческо и обществено съществуване на това, което ви съпровожда и което вие съпровождате. Това е огромната еволюция – взаимната потребност и дълг!
Затова споделям: По-добре капка в океана на мировата еволюция, в сравнение с бисерна капка на персоналния си свят! Гордее се индивидът: „ Вижте какъв бисер съм аз! “ – не. Там тази капка би трябвало да е в океана на мировата еволюция. А никой океан не се състои от друго с изключение на от капки. Знаете, че вашата негативна сила я гълтам природата. Най-елементарното е, че това, което издишаме, тя го вдишва. Не можем да го отречем. Да не приказваме къде отиват неприятните мисли. Отиват в техния протест – събират се и като огнена мощ посредством вулкан се изхвърлят. Когато желанията са низки по същина, отиват и се разрушават в океанна вълна. Това е съдействието. Потребно ли е? Много е потребно. Не тъй като би трябвало да ставаме все по-съвършени, а тъй като би трябвало да сътрудничим за съвършеното. Да сътрудничим...
Това е взаимната замяна и грижа – природата да погълне отрицанието. Иначе, върнато назад, би трябвало човек да умира всеки ден от личното си безличие – като се види какви мисли и стремежи ражда. Тогава ще разберете и за какво Христос, изтощен от дневните Си срещи, е отивал на околните хълмове и оставал за момент свободен, с цел да направи обмяна, с цел да може жилещи мисли и неприятни стремежи да бъдат пратени, та да не унищожават. Защото Той е знаел по какъв начин да ги трансформира. Виждате ли? Всичко го има. Има го, единствено човек би трябвало да знае да го види. Как си мислите един човек би изтраял, би издържал на всичката тази безочливост, която се среща в нашия обществен и нравствен живот?! Как ще издържи, в случай че няма този популярен батерия, който гълтам, гълтам... И вие се радвате, без да благодарите...
- Какво още има да се случва в земната еволюция? А по-късно?
- Нашата планета би трябвало да изчерпи културите – културата на знанието, културата на интуицията и културата на вечността... И когато знаем тази загадка, тогава на нас нищо не ни остава с изключение на великия урок на човечеството, който с огромните спорове, с огромните войни то би трябвало да усвои, да научи. Защото знанието в този момент го освободи от заплахата да бъде унищожено. Това е огромният урок на еволюцията с нейните спорове. След това, в така наречен Нощ на Брама няма да има еволюция, само че не може да няма души! Този акт на Нощта на Брама можем ли да го назовем гражданска война? Дали в неговата пралая ще пристигна моментът, когато той след своята нощ ще роди нов живот? Каква ще бъде еволюционната гама – дали с една октава нагоре, ще я има ли?
Проницанието най-добре характеризира това, което мозъкът и очите не могат да доближат! Така че не намирам за неволя, в случай че някой затревожен тръгне неудовлетворен от незнание и полузнание да търси проницание. Тръгнал, той е във водите на еволюцията и тя е, която ще му даде светлината на мъдростта. Между грях и безкрайност, сред познание и живот ще има потребността от едно трето дърво. Знание посредством вътрешен глас!
Вратата е отворена – за някои в храма, за някои в олтара, а други ще излязат от саркофага на посвещението и ще кажат това, което е споделил Хермес: „ Виждам, само че не с телесните си очи “.
- Често говорите, че не приемате злото и го наричате нееволюирало положително. Нееволюиралото е по-устойчиво, по-жизнеспособно, в сравнение с съвършеното. Това не приказва ли, че самата среда, в която живее индивидът, също не е еволюирала?
- Чудесно казано и по тази причина в практиката се ползва облагородяване. Когато облагородявате примерно череша, я слагате на една дивачка. Защото те са по-устойчиви, по-малко уязвими към заболявания и засушаване.
Това нещо, трансферирано в областта на нашето поле мисловно, астрално и духовно, също е по този начин. Защото общата среда е още неосъществена в своето развиване и тя дърпа, пречи. Така е!
Но това никога не може да ни послужи за обезсърчение. Ето за какво съм споделил, че трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в неналичието на обезсърчение – качва камъка на кармата, качва… и по този начин камъкът ще свърши в преражданията.
Това, че външният свят в действителност доста мощно ни притегля, никога не можем да му предоставим победа – успеха е наша, в липса на обезсърчение! А знанието ще ни възземе. Човекът като концепция е еволюиращо схващане за знание!
Разговорът с Ваклуш e записан през 1998 година oт режисьорa Николай василев
