Реми между Байдън и Путин в Женева
Срещата сред Джо Байдън и Владимир Путин, провела се в Женева, завърши без някакъв пробив, който да разреши на някого от двамата да претендира, че е спечелил преимущество или превъзходство над другия. Ако бе шах, то партията щеше да е по-скоро дълга такава, която приключва с реми, а играчите си поделят по половин точка.
Разбира се, би трябвало да се има поради, че тази среща бе на процедура инициирана от съветския президент (когато същият ескалира обстановката на границата сред Украйна и Русия през април месец), само че бе препоръчана от американския му сътрудник. В този смисъл, самото реализиране на срещата е триумф за Владимир Путин. Ако се върнем на метафората с партията шах, ръководителят на Кремъл провокира сегашния първенец, гросмайсторът на най-силната страна, получи своята игра и не я загуби. Неслучайно съветският държавен глава бе очевидно удовлетворен на конференцията, която даде след срещата си с Джо Байдън. Още повече, че американският президент подвигна статута на Русия, наричайки въпросната страна " велика мощ " (което е смяна от Барак-Обамовото " районна мощ " ).
В относителен проект по отношение на предходната среща сред Доналд Тръмп и Владимир Путин в Хелзинки през 2018-та година, американците също могат да бъдат удовлетворени. Този път обстановката не е стигнала до такава степен, че на някого от американския екип да му се прииска да симулира пристъп (съветникът по съветските въпроси на Доналд Тръмп, Фиона Хил, сподели тези дни, че е желала да фалшифицира положение, което да предизвика здравна интервенция, тъй че взаимната конференция на Тръмп и Путин тогава, паралелно на протичащото се оскърбление за американците на нея, да бъдат преустановени).
Всъщност към срещата сред Байдън и Путин нямаше кой знае какви упования. И изцяло закономерно: сега в връзките сред Руската Федерация и Съединени американски щати мъчно могат да бъдат открити споделени ползи. Скромният темперамент на общото изказване на двамата президенти, оповестено след срещата им, също е показателно за това.
С две изключения.
Едното е Иран. Русия не желае да види Техеран като финален пленник на Пекин, в каквато посока е тръгнала страната около задушаващите наказания на Доналд Тръмп (Русия не може да даде избавителни капиталови проекти на Иран, каквито му предлага Китай; в допълнение - в вероятност Иран и Русия са съперници за продажбата на нефт за Китай, само че съветският експорт страда, до момента в който бива подбиван от по-ниската цена на иранското черно злато, образувана като такава поради американските санкции). Приближаването сред режима на аятоласите и този на китайските комунисти пък е сюжет, който ще донесе стратегически вреди освен за Вашингтон, само че и за Москва.
Друго изключение е Афганистан. По отношение на Кабул руснаците и китайците, въпреки че те в никакъв случай няма да го изговорят гласно, в действителност бяха безшумно и дисциплинирано щастливи от това, че с военната си интервенция в страната НАТО в действителност възпря разпространяването на сунитския радикализъм на талибаните в посока някогашните руски републики в Централна Азия и в китайския район Синдзян. С отдръпването на силите на Алианса, в това число американските елементи от страната, някой различен ще би трябвало да прокарва политика на въздържане по отношение на талибаните (разбира се, и Москва, и Пекин към този момент си имат построени принадлежности за въздействие върху радикалната формация: било посредством директна връзка, по съветския образец, било посредством Пакистан, по китайския такъв). Но в този момент нито Вашингтон, нито Москва (или пък Пекин) желаят да видят Ислямско емирство, кодирано съгласно Шариа, на мястото на Ислямската Република в Кабул.
Но малко или доста, общите ползи сред Съединени американски щати и Русия стопират дотук.
А климатичните промени, които постоянно се цитират също като споделен интерес сред Москва и Вашингтон? Всъщност даже Китай е по-отдаден на битката с тях, в сравнение с е Русия (колкото и да са сложни връзките сред Пекин и Вашингтон, специфичният представител по въпросите на климатичните промени на Джо Байдън, Джон Кери в действителност има забележителна и ползотворна връзка с китайските си сътрудници, натоварени със същия ресор).
Контролът на въоръжението? Още повече, че той се показва като споделен интерес в упоменатото оповестено изказване на двамата държавни глави...
Всъщност Доналд Тръмп извади Съединени американски щати от Договора за унищожаване на ракетите със междинен и дребен обхват с наземно базиране по никакъв начин не случайно, а тъй като Китай не бе привързан с него и защото в НАТО има съществени съмнения, че Русия нарушава този контракт с развиването на крилатата ракета 9М729, SSC-8 по подредба на Алианса. На собствен ред пък Москва упреква Вашингтон, че е разположил в Румъния и Полша ракети " Томахоук ", чийто обсег също е в нарушаване на Договора. От друга страна обаче Байдън и Путин възобновиха с пет години действието на Договора за ограничение на стратегическите настъпателни оръжия (New Start). Тези флуктуации ни подсказват, че с цел да има надзор върху въоръжението (със специфичен акцент върху нуклеарното оръжие и средствата му за дислоциране) би трябвало да има степен на доверие, каквато просто не е налична и надали ще се построи в миналото сред Байдън и Путин.
Борбата с тероризма? Да, досега, в който тематиката не придобие съответен тип, било в Сирия или Либия (в близко-източната страна, да вземем за пример, руснаците отхвърлят да пускат филантропична помощ, предопределена за територии, които не са под контрола на Башар ал-Асад, в това число с аргумента, че тази филантропична помощ отива за терористи).
Оттам нататък Москва и Вашингтон просто нямат допирателни точки все още: било във връзка с събитията в Беларус и арестувания публицист Роман Протасевич, било по отношение на вероятно участие на Украйна в НАТО или във връзка с затворничеството на Алексей Навални. Да не приказваме за хакерските атаки по американски институции и електронното ръководство на американска инфраструктура; за глобите на Съединени американски щати по отношение на Руската Федерация, в случай че обърнем гърба на монетата.
Най-полезният резултат от срещата сред двамата не е нито този, че посланиците на двете страни ще се завърнат в съответните посолства, нито това, че ще бъде стартиран Двустранен разговор за стратегическа непоклатимост (чрез който ще се търси механизъм за надзор на превъоръжаването и предварителна защита на военни произшествия сред двете страни). Първото щеше да се случи по този начин или другояче, с или без срещата сред Байдън и Путин. А второто има всички шансове да си остане на хартия (по аргументи, които бяха упоменати по-горе).
Най-важното от тази среща е това, че Владимир Путин и Джо Байдън са изяснили техните червени линии. Или с други думи, при какви условия какво следва. Само по себе си това няма да отстрани конфликтния заряд в връзките сред Съединени американски щати и Руската Федерация, само че може да направи тези връзки по-предвидими. А това към този момент е по-полезно за Вашингтон, тъй като Москва е тази, която се ангажира с по-рискови и изненадващи ходове през последните няколко години. В този посока би трябвало да се търси потребният резултат от събитието в Женева: не толкоз, че то може да докара до възстановяване на връзките сред Русия и Съединени американски щати, а по-скоро като опция те да не се утежняват в допълнение (поне за избран интервал от време).
Иначе директният преговорен контакт сред двамата бе по-голям за съветския президент, в сравнение с бе за американския му сътрудник. Чрез тази среща Владимир Путин насочи няколко послания към разнообразни получатели.
На Съединени американски щати сподели, че Русия не може да бъде подценявана, макар че Москва отпада от конкуренцията на върха сред Вашингтон и Пекин (в противоположен случай следват следени ексцесии, било в кибер пространството, било по разломните линии сред Европа и Евразия). Този вид ексцесии могат да забавят преориентацията на геополитическото внимание на Съединени американски щати от Европа и Близкия Изток към Азия и да печелят време на Китай.
На Европейски Съюз Владимир Путин показва, че той е черешката на тортата, откакто преди този момент Байдън взе участие във форумите на Г7, НАТО и Европейски Съюз. Нито една среща на американския държавен глава с който и да е европейски или различен водач не предизвика такова медийно внимание, каквато тази с съветския му сътрудник. Споменатите конгреси, които другояче донесоха по-конкретни резултати, в сравнение с такива имаше на срещата сред двамата президенти, като че ли служеха като подгряващата група преди появяването на главната такава за вечерта. Владимир Путин бе като упования фронтмен на хулиганска тайфа, поради която в действителност са ситуирани всички тези камери и аудитория.
Може би най-важното обръщение, което съветският президент насочи обаче, бе за Китай. Владимир Путин има нужда от това да показва с спомагателни причини смисъла си за Си Дзинпин, както и да стимулира като цяло Пекин да не приема Москва за даденост. Това се случва на фона на към този момент споделения извод, че руснаците се съгласяват с китайците по-често в интернационалните връзки, в сравнение с това вършат китайците с руснаците. Срещата с американския президент не значи, че съветският му сътрудник би сменил лагера, само че по-скоро - че той може да спре да отвлича вниманието на Вашингтон в Европа, в случай че продължи да се усеща недооценяван в Пекин (Украйна е комфортното едва място в торса на Стария континент).
И в случай че срещата в Женева бе насочена по-скоро към символиката, в сравнение с към резултатите, то това не бе казусът на другите конгреси, в които Джо Байдън взе участие на Стария континент. От Г7 през съмита на НАТО до срещата Европейски Съюз - Съединени американски щати американският президент съумя да събере поддръжка към дневния си ред: възходящата заплаха, която съставлява Русия в кибер пространството, а Китай - в галактическата конкуренция (разбира се, Европейски Съюз и Съединени американски щати не престават да имат разлики, когато става дума за Москва и Пекин; най-общо, филтърът, през който Брюксел гледа на упоменатите столици към момента касае по-скоро икономическите политики, в сравнение с тези, свързани със сигурността и защитата, какъвто е казусът на Вашингтон и Лондон). А на срещата си с Владимир Путин американският държавен глава искаше да покаже, че провокациите против Съединени американски щати ще бъдат глобени, а европейските членки на НАТО не са сами.
Разбира се, смислените събития са значими, само че могат да бъдат и скучни по едно и също време с това. По-любопитно бе преди и към срещата сред Джо Байдън и Владимир Путин. Така да вземем за пример, племенницата на Осама бин Ладен се появи в Женева с добре прочут транспарант, на който пишеше, че Тръмп е спечелил изборите в Съединени американски щати предходната година. Но не Нур бин Ладен, а един кореспондент на CNN изкара от нерви Джо Байдън, който - в по никакъв начин не дипломатическа тоналност - сподели на Кейтлан Колинс, че е сбъркала работата си (иначе съществено: въпросите на някои американски публицисти и към Путин, и към Байдън бяха по-скоро като на цивилен деятели, а не на представители на четвъртата власт).
Малко по-късно Джо се извини на Кейтлан. И показва това, което Владимир бе установил към този момент за него: че е човек с морални полезности. Което, между другото, още веднъж съгласно думите на съветския президент, било доста привлекателно.
Разбира се, би трябвало да се има поради, че тази среща бе на процедура инициирана от съветския президент (когато същият ескалира обстановката на границата сред Украйна и Русия през април месец), само че бе препоръчана от американския му сътрудник. В този смисъл, самото реализиране на срещата е триумф за Владимир Путин. Ако се върнем на метафората с партията шах, ръководителят на Кремъл провокира сегашния първенец, гросмайсторът на най-силната страна, получи своята игра и не я загуби. Неслучайно съветският държавен глава бе очевидно удовлетворен на конференцията, която даде след срещата си с Джо Байдън. Още повече, че американският президент подвигна статута на Русия, наричайки въпросната страна " велика мощ " (което е смяна от Барак-Обамовото " районна мощ " ).
В относителен проект по отношение на предходната среща сред Доналд Тръмп и Владимир Путин в Хелзинки през 2018-та година, американците също могат да бъдат удовлетворени. Този път обстановката не е стигнала до такава степен, че на някого от американския екип да му се прииска да симулира пристъп (съветникът по съветските въпроси на Доналд Тръмп, Фиона Хил, сподели тези дни, че е желала да фалшифицира положение, което да предизвика здравна интервенция, тъй че взаимната конференция на Тръмп и Путин тогава, паралелно на протичащото се оскърбление за американците на нея, да бъдат преустановени).
Всъщност към срещата сред Байдън и Путин нямаше кой знае какви упования. И изцяло закономерно: сега в връзките сред Руската Федерация и Съединени американски щати мъчно могат да бъдат открити споделени ползи. Скромният темперамент на общото изказване на двамата президенти, оповестено след срещата им, също е показателно за това.
С две изключения.
Едното е Иран. Русия не желае да види Техеран като финален пленник на Пекин, в каквато посока е тръгнала страната около задушаващите наказания на Доналд Тръмп (Русия не може да даде избавителни капиталови проекти на Иран, каквито му предлага Китай; в допълнение - в вероятност Иран и Русия са съперници за продажбата на нефт за Китай, само че съветският експорт страда, до момента в който бива подбиван от по-ниската цена на иранското черно злато, образувана като такава поради американските санкции). Приближаването сред режима на аятоласите и този на китайските комунисти пък е сюжет, който ще донесе стратегически вреди освен за Вашингтон, само че и за Москва.
Друго изключение е Афганистан. По отношение на Кабул руснаците и китайците, въпреки че те в никакъв случай няма да го изговорят гласно, в действителност бяха безшумно и дисциплинирано щастливи от това, че с военната си интервенция в страната НАТО в действителност възпря разпространяването на сунитския радикализъм на талибаните в посока някогашните руски републики в Централна Азия и в китайския район Синдзян. С отдръпването на силите на Алианса, в това число американските елементи от страната, някой различен ще би трябвало да прокарва политика на въздържане по отношение на талибаните (разбира се, и Москва, и Пекин към този момент си имат построени принадлежности за въздействие върху радикалната формация: било посредством директна връзка, по съветския образец, било посредством Пакистан, по китайския такъв). Но в този момент нито Вашингтон, нито Москва (или пък Пекин) желаят да видят Ислямско емирство, кодирано съгласно Шариа, на мястото на Ислямската Република в Кабул.
Но малко или доста, общите ползи сред Съединени американски щати и Русия стопират дотук.
А климатичните промени, които постоянно се цитират също като споделен интерес сред Москва и Вашингтон? Всъщност даже Китай е по-отдаден на битката с тях, в сравнение с е Русия (колкото и да са сложни връзките сред Пекин и Вашингтон, специфичният представител по въпросите на климатичните промени на Джо Байдън, Джон Кери в действителност има забележителна и ползотворна връзка с китайските си сътрудници, натоварени със същия ресор).
Контролът на въоръжението? Още повече, че той се показва като споделен интерес в упоменатото оповестено изказване на двамата държавни глави...
Всъщност Доналд Тръмп извади Съединени американски щати от Договора за унищожаване на ракетите със междинен и дребен обхват с наземно базиране по никакъв начин не случайно, а тъй като Китай не бе привързан с него и защото в НАТО има съществени съмнения, че Русия нарушава този контракт с развиването на крилатата ракета 9М729, SSC-8 по подредба на Алианса. На собствен ред пък Москва упреква Вашингтон, че е разположил в Румъния и Полша ракети " Томахоук ", чийто обсег също е в нарушаване на Договора. От друга страна обаче Байдън и Путин възобновиха с пет години действието на Договора за ограничение на стратегическите настъпателни оръжия (New Start). Тези флуктуации ни подсказват, че с цел да има надзор върху въоръжението (със специфичен акцент върху нуклеарното оръжие и средствата му за дислоциране) би трябвало да има степен на доверие, каквато просто не е налична и надали ще се построи в миналото сред Байдън и Путин.
Борбата с тероризма? Да, досега, в който тематиката не придобие съответен тип, било в Сирия или Либия (в близко-източната страна, да вземем за пример, руснаците отхвърлят да пускат филантропична помощ, предопределена за територии, които не са под контрола на Башар ал-Асад, в това число с аргумента, че тази филантропична помощ отива за терористи).
Оттам нататък Москва и Вашингтон просто нямат допирателни точки все още: било във връзка с събитията в Беларус и арестувания публицист Роман Протасевич, било по отношение на вероятно участие на Украйна в НАТО или във връзка с затворничеството на Алексей Навални. Да не приказваме за хакерските атаки по американски институции и електронното ръководство на американска инфраструктура; за глобите на Съединени американски щати по отношение на Руската Федерация, в случай че обърнем гърба на монетата.
Най-полезният резултат от срещата сред двамата не е нито този, че посланиците на двете страни ще се завърнат в съответните посолства, нито това, че ще бъде стартиран Двустранен разговор за стратегическа непоклатимост (чрез който ще се търси механизъм за надзор на превъоръжаването и предварителна защита на военни произшествия сред двете страни). Първото щеше да се случи по този начин или другояче, с или без срещата сред Байдън и Путин. А второто има всички шансове да си остане на хартия (по аргументи, които бяха упоменати по-горе).
Най-важното от тази среща е това, че Владимир Путин и Джо Байдън са изяснили техните червени линии. Или с други думи, при какви условия какво следва. Само по себе си това няма да отстрани конфликтния заряд в връзките сред Съединени американски щати и Руската Федерация, само че може да направи тези връзки по-предвидими. А това към този момент е по-полезно за Вашингтон, тъй като Москва е тази, която се ангажира с по-рискови и изненадващи ходове през последните няколко години. В този посока би трябвало да се търси потребният резултат от събитието в Женева: не толкоз, че то може да докара до възстановяване на връзките сред Русия и Съединени американски щати, а по-скоро като опция те да не се утежняват в допълнение (поне за избран интервал от време).
Иначе директният преговорен контакт сред двамата бе по-голям за съветския президент, в сравнение с бе за американския му сътрудник. Чрез тази среща Владимир Путин насочи няколко послания към разнообразни получатели.
На Съединени американски щати сподели, че Русия не може да бъде подценявана, макар че Москва отпада от конкуренцията на върха сред Вашингтон и Пекин (в противоположен случай следват следени ексцесии, било в кибер пространството, било по разломните линии сред Европа и Евразия). Този вид ексцесии могат да забавят преориентацията на геополитическото внимание на Съединени американски щати от Европа и Близкия Изток към Азия и да печелят време на Китай.
На Европейски Съюз Владимир Путин показва, че той е черешката на тортата, откакто преди този момент Байдън взе участие във форумите на Г7, НАТО и Европейски Съюз. Нито една среща на американския държавен глава с който и да е европейски или различен водач не предизвика такова медийно внимание, каквато тази с съветския му сътрудник. Споменатите конгреси, които другояче донесоха по-конкретни резултати, в сравнение с такива имаше на срещата сред двамата президенти, като че ли служеха като подгряващата група преди появяването на главната такава за вечерта. Владимир Путин бе като упования фронтмен на хулиганска тайфа, поради която в действителност са ситуирани всички тези камери и аудитория.
Може би най-важното обръщение, което съветският президент насочи обаче, бе за Китай. Владимир Путин има нужда от това да показва с спомагателни причини смисъла си за Си Дзинпин, както и да стимулира като цяло Пекин да не приема Москва за даденост. Това се случва на фона на към този момент споделения извод, че руснаците се съгласяват с китайците по-често в интернационалните връзки, в сравнение с това вършат китайците с руснаците. Срещата с американския президент не значи, че съветският му сътрудник би сменил лагера, само че по-скоро - че той може да спре да отвлича вниманието на Вашингтон в Европа, в случай че продължи да се усеща недооценяван в Пекин (Украйна е комфортното едва място в торса на Стария континент).
И в случай че срещата в Женева бе насочена по-скоро към символиката, в сравнение с към резултатите, то това не бе казусът на другите конгреси, в които Джо Байдън взе участие на Стария континент. От Г7 през съмита на НАТО до срещата Европейски Съюз - Съединени американски щати американският президент съумя да събере поддръжка към дневния си ред: възходящата заплаха, която съставлява Русия в кибер пространството, а Китай - в галактическата конкуренция (разбира се, Европейски Съюз и Съединени американски щати не престават да имат разлики, когато става дума за Москва и Пекин; най-общо, филтърът, през който Брюксел гледа на упоменатите столици към момента касае по-скоро икономическите политики, в сравнение с тези, свързани със сигурността и защитата, какъвто е казусът на Вашингтон и Лондон). А на срещата си с Владимир Путин американският държавен глава искаше да покаже, че провокациите против Съединени американски щати ще бъдат глобени, а европейските членки на НАТО не са сами.
Разбира се, смислените събития са значими, само че могат да бъдат и скучни по едно и също време с това. По-любопитно бе преди и към срещата сред Джо Байдън и Владимир Путин. Така да вземем за пример, племенницата на Осама бин Ладен се появи в Женева с добре прочут транспарант, на който пишеше, че Тръмп е спечелил изборите в Съединени американски щати предходната година. Но не Нур бин Ладен, а един кореспондент на CNN изкара от нерви Джо Байдън, който - в по никакъв начин не дипломатическа тоналност - сподели на Кейтлан Колинс, че е сбъркала работата си (иначе съществено: въпросите на някои американски публицисти и към Путин, и към Байдън бяха по-скоро като на цивилен деятели, а не на представители на четвъртата власт).
Малко по-късно Джо се извини на Кейтлан. И показва това, което Владимир бе установил към този момент за него: че е човек с морални полезности. Което, между другото, още веднъж съгласно думите на съветския президент, било доста привлекателно.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ