Срещали ли сте хора, на които привидно нищо им няма,

Срещали ли сте хора, на които видимо нищо им няма, само че при по-задълбочено другарство, откривате дълбока липса – липса на чувство за личната стойност? Хора, които се усещат толкоз незначителни, че по всевъзможен метод вършат всичко по силите си да привлекат вниманието към себе си, нормално по отрицателен метод. Тези хора условно могат да се разделят на два типа – пасивни и нападателни.

Човек се ражда на тази земя самичък и му се постанова да се изправи пред голям свят и най-страшното – би трябвало да се изправи пред своите себеподобни. Всичко, с което разполага е самият себе си, самото си създание и обстоятелството на съществуването си. Тук идва и най-важната роля на родителите – да съумеят да поддържат детето в това по този начин мъчно начинание и да му дадат незаменимото с нищо друго чувство за лична стойност и значителност. Задача, в която множеството родители очевидно са се провалили.

Пасивните хора с възприятие за маловажност са тези, на които от ранно детство им е вменено, че сами по себе си са едно огромно нищо и те са се съгласили с това.

При нападателните се е случило същото, само че за разлика от първите, не са се съгласили и вършат всичко допустимо, с цел да потвърдят противоположното.

И в двата случая обаче, възприятието за лична значителност липсва и бива сменено от мнението и визията, което има околния свят за тях. Всеки един претекст за техните мисли, усеща и дейности се явяват близките. Нищо не произлиза от тях самите, защото те към този момент са научени, че са едно нищо, а от нищото нищо не може да произлезе.

Всеки от нас желае да бъде „ забелязан “, свестен, почувстван и оценен. Това е естествена човешка нужда, защото ние сме обществени същества и не можем да съществуваме без близките. Малцина са тези, които са способни да живеят като орлите – без очевидци. Учените са потвърдили, че човешкият мозък възприема общественото отменяне като физическа болежка. За да бъде „ прието “ нашето битие, ние се нуждаем от другите – като очевидци, за това, че първо – ни има, и второ, че това, което сме, това, което вършим има значение и смисъл.

Желанието да получим утвърждението на близките е мощен мотиватор, който диктува мислите и държанието ни в степен, каквато постоянно даже не сме в положение изцяло да разберем. Понякога въобще не сме в положение да отличим личните си мисли и стремежи от това, което близките мислят за нас или желаят за нас.

И тук идва голямата разлика сред хората, които живеят с чувството за личната си значителност и стойност и градят взаимоотношенията си с всички към себе си на тази основа, с признанието за персоналната значителност на всеки, с който одобряват да поддържат връзка и взаимодействат, и тези, които живеят с тежкото задължение на незначителността. Защото главната нужда на последните е потребността непрестанно да се потвърждават в очите на близките. Тези хора в никакъв случай не вършат нищо за себе си, даже и да наподобява противоположното. Всичко, което ги стимулира е признанието в очите на другите.

„ ИЗВИНЕТЕ СЪЩЕСТВУВАНЕТО МИ! “

Има хора, които когато се намират в група даже и да имат такова нещо като лично мнение, в никакъв случай няма да посмеят да го проявят, ще се държат все едно не съществуват и ще стимулират това с нежеланието си да пречат. Често задават въпроса: „ Преча ли? “, даже и да няма никаква възможност в обстановката, в която се намират, фактически да пречат. Но случи ли се някой да ги помоли за свободна минута заради някаква причина, незабавно ще се почувстват афектирани, оскърбени и унижени. Способни са да таят и доразвиват тези мрачни усеща в себе си (пускайки на воля въображението си, с цел да доукраси случката) доста дълго време, до момента в който не пристигна миг, в който избухват като атомна бомба.

Никога не споделят на глас какво желаят, евентуално тъй като си мислят, че нямат право да желаят. Оставят на другите да вземат решенията вместо тях, след което доста комфортно ги упрекват в неуважение на потребностите и желанията им.

ЛЮБЕЗНИЧЕНЕТО

Срещали ли сте хора, които са прекомерно общителни? Да си благ и общителен с близките е обществена норма, благоприятстваща хармонията и разбирателството сред хората. Но има такива, които очевидно прекаляват с любезностите и привидната си доброта към близките, за да завоюват тяхната отзивчивост към „ незначителната “ им персона. Извънредно благи са и постоянно са подготвени да оказват помощ.

Но постоянно има капан. Ако се случи да сте заплеснат и не отговорите „ уместно “ на безкрайната им вежливост, рискувате да си навлечете тежки обвинявания в необщителност, равнодушие или грубиянщина. Ако пък приемете помощ или услуга, незабавно се превръщате в длъжници за цялостен живот и рискувате да се окажете „ неблагодарници “, „ използвачи “ и други сходни, при положение, че решите да употребявате думата „ не “ в миналото.

„ НЕ МИ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ “, „ НЕ МЕ МИСЛИ “, „ КАКВО ЗНАЧЕНИЕ ИМА?! “

Тези хора обичат да показват чувството си за личната си маловажност, като методите за това са разнородни. Ако да вземем за пример се усещат зле и вие пожелаете да им помогнете като започнете с елементарното: „ Какво не е наред? “, ще ви отговорят с „ Какво значение има?! “, натъртвайки върху това, че самите те не отдават значение на възприятията, мислите и прекарванията си, тъй че и близките не би трябвало да го вършат.

Не дай си боже обаче, в случай че извършите желанието, което заявяват и не им обърнете по този начин мечтаното внимание. Ще се озовете засипан с обвинявания в студенокръвност, равнодушие и даже нечовечност.

„ НЕ “ КАТО МОТИВАТОР

Съществуват хора, които умишлено или неумишлено намират думата „ не “ за извънредно мотивираща. Например, още до момента в който са в учебно заведение, обичат, да речем, литературата, само че учителят им по математика постоянно им натяква какъв брой са зле по неговия предмет и нищо не схващат. Впоследствие, изправени пред решението по какъв начин да продължат образованието си в университета, ще изберат математиката, а не литературата, единствено с цел да му потвърдят, че бърка. Което е неуместно, тъй като по този начин оставят целия си по-нататъшен живот да бъде диктуван не от личните им стремежи и полезности, а от мнението на учителя по математика. По-нататък това продължава и във връзките им. Тези хора стартират да се притеглят мощно от персони, които твърдо им декларират „ не “. Това „ не “ очевидно се явява най-обаятелната характерност при избора на предстоящ сътрудник. А даже да са във връзка, ще нагласят нещата по този начин, че да се влюбят в колегата си едвам, когато ги напусне, тъй като таман тогава ще е споделил ясното си и изрично (и по този начин привлекателно) „ не “.

Всичко това произтича от мощното предпочитание да потвърдят и на себе си, и на близките каква невероятна мощ на характера имат и какъв брой са борбени. Въвлечени в този циничен кръг, по този начин и в никакъв случай не съумяват да извърнат внимание на това, което им идва от вътрешната страна - това, което настина харесват да вършат, нито пък в миналото съумяват да схванат кои са хората, които в действителност обичат.

От другата страна на монетата са нападателните „ незначителни “, тези които компенсират като построяват един мощно прелъстителен за тях облик на „ великолепие “. Това са хората, които имат непрекъсната потребност от аудитория. Колкото по-голяма, толкоз по-добре. Те се разпознават елементарно. Вдигат звук към себе си за да привлекат вниманието и се усещат извънредно нещастни, когато това не става. Ако не са „ центъра на компанията “ бързо им доскучава, тъй като до момента в който са заети да потвърждават личната си значителност, нямат времето и силата, нужни да извърнат внимание на някой различен.

ПРЕСТИЖ

Ако могат, ще изберат специалност, която да им обезпечи авторитет, без в никакъв случай да се замислят кое е това, което фактически обичат да вършат. Ще избират такива занимания, които да им обезпечат присъединяване на доста други хора, с цел да си обезпечат нужните уши, които непрестанно да ги слушат и нужните очи, които непрекъснато да им се възхищават.

ЛЮБОВТА КАТО АКСЕСОАР

Когато се влюбват, влюбват се с очите, не със сърцето, тъй като обектът на тяхната обич е просто аксесоар за пред близките. Което след това неизбежно ги обрича на самотност и непрекъснато търсене на нови и нови завоевания. Търсене, подбудено от непрекъснатата празнина, която крещи да бъде запълнена, само че безрезултатно. В последна сметка никой не е задоволително добър за тях и подобаващ сътрудник просто няма.

МАНИПУЛИРАНЕ

Така и в никакъв случай не съумяват да основат близки взаимоотношения с близките, въпреки много ловко да имитират това. Тъй като като единствено „ аплодисментите “ могат да притъпят чувството за личната им маловажност, всичко, което вършат е с тази едничка цел. С течение на времето се трансформират в изкусни манипулатори.

Това им държание първоначално може да е забавно и занимателно, само че след това става мощно изморително за близките и когато към този момент не са в положение да бъдат в нескончаемата роля на фенове, си печелят злобни забележки и даже обиди.

Това са хора, които не желаят да бъдат „ виждани “, само че изпитват непрекъсната потребност да бъдат „ гледани “.

ЗАВИСТ

Тези хора по принцип обичат да злословят зад тила на близките, защото това по някакъв загадъчен метод усилва личната им стойност. Изпълнени са със злоба и обичат да слушат истории за несполуките и нещастията, сполетели другите.

Разбира се, постоянно са подготвени да влязат в ролята на Спасител и да подадат ръка на изпадналите в потребност „ жертви на личната си нелепост и непросветеност “ и да им разяснят в детайли кое е вярно, кое – неверно и да им дадат скъпи насоки за по-нататъшното им развиване в живота.

Дори и да имат доста повече от другите, те отново ще гледат в „ непознатата паничка “ и всичко, което не им принадлежи ще им се коства по-хубаво и по-ценно от тяхното. Тъй като при положение, че усещаш личната си персона за незначителна, нещата, владеене на тази персона също чувстваш като незначителни, без значение дали става дума за предмети, достижения или умения. Пред другите обаче те непрекъснато ще хвалят и величаят даже и най-незначителните си качества и триумфи.

Най-важното им занятие е непрестанно да управляват това, което близките мислят и усещат към тях и това доста изтощава нервната им система, прави ги неспокойни, тревожни и деспотични.

И при пасивните и при дейните „ незначителни “ вниманието е обърнато извънредно към тях самите, само че по един отрицателен метод. Те постоянно се усещат зле, заради тежкото възприятие, което носят в себе си не са способни да насочат взора си на открито.

Един спокоен във връзка с себе си човек, не изпитва потребност да се занимава непрестанно със личната си персона и постоянно намира време за обичаните си действия и хора. Твърде е ангажиран да построява света към себе си по метода, който най-вярно да подхожда на вътрешния му свят. Красив вътрешен свят, който от дълго време е построил и в този момент единствено всекидневно доразвива. За тези хора е извънредно мъчно да влизат и да поддържат връзки с гореспоменатия вид „ незначителни “ персони. Поради простата причина, че им е мъчно да проумеят за какво някой предизвиква такова нещо на себе си и на близките.

Автор: Десислава Димитрова

Изображение: The Society of Illustrators of Los Angeles