Според Ницше в метафизичен смисъл няма грехове и добродетели, а

Според Ницше в философски смисъл няма грехове и добродетели, а в цялата сфера на нравствените показа настъпват непрекъснато съмнения и съществуват по-възвишени и по-дълбоки понятия за положително и зло, нравствено и безнравствено и който успее да опознае нещата в тяхната релативност и алогичност и се отърве от мъчителните показа за тъгите на пъкъла като наказване за прегрешението и съблазните на злото, ще преодолее посредством познанието раздвоеността на душата си.

За относителността на моралните понятия от Фридрих Ницше в „ Човешко, прекомерно човешко “:

В общуването ни с хора постоянно изниква потребност от доброжелателна превземка, така като че ли не сме прозрели претекстовете за дейностите им.

Случва се някой да приказва изключително рационално и подходящо и отново целият свят да крещи в интерес на противното: точно тъй като думите му не са адресирани до целия свят.

Липсата на доверие сред другари е неточност, която не може да се порицае, без да стане неизлечима.

Неутолимата пристрастеност към тъждество може да се изрази по този начин, че или да ни се желае да смъкнем на нашето ниво всички останали (чрез принизяване, отнемане от достъпа до литература, препъване), или дружно с всички да се издигнем нагоре (чрез самопризнание, подкрепяне, наслада от непознатата сполука).

Ние не отдаваме изключително значение на притежанието на някоя добродетел, до момента в който не видим цялостното й неявяване у нашия съперник.

Човек постоянно опонира на някое мнение, до момента в който в действителност му е неприятен единствено тонът, с който то се сервира.

Ако някой се старае да сътвори принудително интимни връзки с една персона, нормално не е сигурен дали има доверието й. Който е сигурен в доверието на другия, не държи доста на интимността.

В отношението ни към различен човек същинското равновесие в другарството от време на време се възвръща, като сложим в личното ястие няколко зрънца от неправдата.

Смели хора могат да се увещаят за някое дело, в случай че то се показа за по-опасно, в сравнение с е в действителност.

Сигурно средство да ядосаш хората и да предизвикаш у тях неприятни намерения е да ги накараш да чакат дълго. Това прави индивида безсрамен.

Все едно дали човек прикрива своите неприятни качества и пороци или искрено ги признава, и в двата случая суетата се пробва да извлече полза за себе си; задоволително е единствено да проследим пред кого прикрива той тези качества и пред кого приказва почтено и намерено.

Желанието да не засегнем някого, да не пренебрегнем някого, може да е симптом що се касае за обективна, толкоз и за страхлива душевна настройка.

Който не умее да охлажда мислите си с лед, не трябва да се излага на жаркия задух на разногласието.

Човек нападна някого освен с цел да го нарани, да го победи, а може би и единствено с цел да осъзнае силата си.

Доста е подозрително дали един странник, кръстосвал надлъж и нашир, е разкрил някъде в света по-грозни райони, в сравнение с в човешкото лице.

Съчувстващите, същите, които когато и да е се притичват на помощ в злощастие, рядко са по едно и също време и сърадващи: те нямат поле за деяние в моменти на благополучие при другите, стават непотребни и губят възприятието си за превъзходство; по тази причина и елементарно демонстрират отегчение.

Който подарява нещо огромно, не среща признателност: тъй като надареният към този момент с приемането му се натоварва с прекомерно тежко задължение.

Желанието ни да се хвърлим във водата след удавника е двойно по-голямо, когато в близост ни има хора, които не смеят да го сторят.

Изтънчената душа е потисната, когато знае, че дължи признателност някому изобщо; до момента в който грубата – когато я дължи на несъмнено лице.

Най-яркият симптом на отчуждение сред възгледите на двама души е, че те взаимно си подмятат по нещо иронично, без обаче някой от двамата да почувства иронията.

Твърде изтъкнати персони даже когато вършат забележки, считат че с това ни оказват снизхождение. Ние би трябвало да разберем какъв брой деликатно се държат те с нас. Ако приемем забележките им обективно, ние ги разбираме неправилно и вършим опит да се защитим, но по този начин единствено ги разгневяваме и отчуждаваме от нас.

Когато някой споделя нещо, елементарно се издава дали споделя, тъй като го интересуват обстоятелствата или тъй като посредством описа желае да заинтригува. В последния случай той ще преувеличава, ще употребява суперлативи и други сходни. Обикновено тогава той споделя по-лошо, тъй като мисли не толкоз за описа, що се касае за себе си.

Когато човек несъзнателно се отнесе към някого неучтиво, да вземем за пример не го поздрави, тъй като не го е познал, въпреки и да няма мотив да се укорява за това, нещо от вътрешната страна почва да го гризе; тревожи се заради неприятното мнение, което е основал у другия за себе си; или се бои от последствията на зародилата злост, или съжалява, че го е оскърбил – следователно допустимо е да се пробудят усеща на суетност, боязън или страдание, а не е изключено и всички дружно.

Далеч по-приятно е да оскърбиш някого и след това да се извиниш, в сравнение с да те обидят теб и да простиш.

Който се вслушва непрекъснато в преценките на другите за себе си, постоянно се ядосва. Защото и тези, които са ни най-близки „ които сякаш ни познават най-добре “, ни преценят неправилно. Дори положителни другари изливат неприятното си въодушевление пътем с някоя недоброжелателна дума; а дали въобще биха били наши другари, в случай че ни познават същински? – Преценките на безразличните пък ни засягат доста мъчително, тъй като звучат толкоз доброволно, съвсем обективно. Забележим ли обаче, че някой, който е враждебно надъхан към нас, познава добре, както самите ние, едно непокътнато в загадка кътче на душата ни, какъв брой доста набъбва тогава нашият яд!

Белег за цялостна липса на благородни намерения е, когато някой избира да живее като паразит на гърба на другите единствено и единствено с цел да не работи, и то нормално с възприятие на скрито оскърбление към тези, от които зависи. – Такива намерения срещаме доста по-често у дамите, в сравнение с у мъжете, а те са и доста по-оправдани заради исторически аргументи.

Има хора, които щом се разгневят и обидят другите, първо, изискват да не им се сърдят и, второ, да им съчувстват, че са станали жертва на сходни гневни изстъпления. Толкова безгранична е човешката безочливост.

„ Всеки човек има своя цена “ – това изказване не е правилно. Сигурно обаче е, че за всеки човек се намира примамка, която би трябвало да захапе. Така да вземем за пример, с цел да спечелим някои хора за обещано дело, задоволително е да му придадем блясъка на човеколюбието, благородството, милозливостта, саможертвата – на кое дело той не би подхождал? – Това е сладостта и лакомството за душата им; други имат друго.

В битка с нелепостта и най-справедливите, и най-кротките хора най-после стават брутални. Може би по този начин те избират верния път на защитата; тъй като на тъпото чело подхожда като юридически мотив свитият пестник. Но защото характерът им е мирен и обективен – както споменахме към този момент, – те страдат заради тези средства на защита повече, в сравнение с е тъгата, която предизвикват.

Ако не съществуваше любознанието, едва ли щеше да се направи нещо за богатството на близък. Обаче любознанието се прокрадва в дома на нещастния и нуждаещия се под името на дълг и на съчувствие. Може би даже в по този начин прославената майчина обич се крие немалка доза любознание.

Между хората в едно общество един желае да стане забавен и да притегли вниманието със своите преценки, различен да реализира същото посредством подчертаване на своите благосклонности и антипатии, трети – чрез запознанствата си, четвърти – чрез самотата си; само че всички те си вършат сметката неправилно. Защото този, пред който се разиграва този театър, счита, че единственото зрелище, заслужаващо внимание, е самият той.

Когато човек претърпи прочут крах, избира да го припише на злонамереността на някой различен, вместо да го отдаде на случайността. Раздразнението му се уталожва, когато счита като причина за несполуката съответна персона, а не съответно нещо: тъй като на персони ние можем да си отмъстим, до момента в който неуспехите, които ни носи казусът, сме длъжни да преглътнем.

Всички писатели ироници разчитат на оня вид глупави хора, които са подготвени да проявят предимство над всички останали, дружно с създателя, който третират като изразител на високомерието си. Впрочем навикът да иронизираме, а това важи и за сарказма, поврежда характера, придавайки му последователно качеството на злорадо превъзходство; най-после подобен човек стартира да наподобява на хапливо куче, което като се изключи че хапе, се е научило и да се смее.

От нищо не трябва да се пазим повече в сравнение с от избуяването на оня бурен, който се назовава пренебрежителност и поразява всяка наша добра жътва; тъй като пренебрежителност има в сърдечността, в изявата на респект, в доброжелателната фамилиарност, в ласката, в приятелския съвет, в признаването на неточности, в състраданието към ближните и всички тези красиви неща възбуждат омерзение, когато оня бурен избуи измежду тях.

Надменният или този, който желае да бъде освен това от това, което е или за което минава, постоянно си прави сметката неправилно. За момента той в действителност печели, доколкото хората, пред които се държи пренебрежително, му отдават от боязън или от улеснение онази степен на респект, която той изисква; обаче те му го връщат с лихвите, понижавайки тъкмо с толкоз цената, с колкото той е надхвърлил мярката. За нищо друго човек не изисква по-висока цена, в сравнение с за нанесеното му оскърбление.

Надменният може да замъгли, да омаловажи в очите на другите своите същински заслуги по този начин, че да ги стъпчат в прахта. Подобно гордо държане можем да си позволим единствено там, където сме изцяло сигурни, че няма да сме криворазбрани и взети за надменни, да вземем за пример пред другари и съпруги. Защото в общуването с хората няма по-голяма нелепост от тази да си навлечеш славата на надменен; по-лошо е даже от неумението да се лъже неучтиво.

Снимки: Wikipedia, Pinterest