Смъртта на нашето слънце е необозримо далеч – около 4,5

Смъртта на нашето слънце е необозримо надалеч – към 4,5 милиарда години, само че въпреки всичко някой ден това ще се случи и учените се питат, тогава какво ще стане със Слънчевата система?

Нещо повече, проблемите ще стартират надалеч преди самата гибел на Слънцето: Първото нещо, е самото възрастно слънце. Тъй като сливането на водорода продължава вътре в слънцето, резултатът от тази реакция – хелий – се натрупва в ядрото.

С целия отпадъчен артикул в близост, за Слънцето става по-трудно да извърши своя „ танц “ на синтез. Но вътрешното смазващо тегло на слънчевата атмосфера не се трансформира, тъй че с цел да поддържа баланс, слънцето би трябвало да увеличи температурата на реакциите на синтез, което води до по-гореща вътрешност.

Това значи, че с придвижване на възрастта Слънцето ще става все по-ярко. Динозаврите са познавали по-слабо Слънце, в сравнение с виждаме през днешния ден, и единствено след няколкостотин милиона години Земята ще стане прекомерно гореща, с цел да резервира живота, какъвто го познаваме през днешния ден.

Нашата атмосфера ще се раздели. Океаните ще се изпарят. За известно време Земята ще изглеждаме нещо като Венера, затворена в задушаваща атмосфера на въглероден диоксид. И след това ще стане още по-лошо.

В последните стадии на водородния синтез Слънцето ще набъбне и набъбне, ще се изкриви и надуе – и зачерви. Червеното гигантско слънце сигурно ще погълне Меркурий и Венера. То може или не може да пощади Земята, според от това какъв брой тъкмо ще набъбне. Ако разширената слънчева атмосфера доближи нашия свят, Земята ще се разтвори за по-малко от ден.

Но даже и разширението на слънцето да спре за малко, това няма да помогне на Земята. Екстремните сили, предавани от слънцето, ще бъдат задоволително интензивни, с цел да изпарят скалите, не оставяйки след себе си нищо повече от плътното желязно ядро на нашата планета.

Външните планети също няма да се радват на увеличеното лъчение от Слънцето. Пръстените на Сатурн са направени от съвсем чист воден лед и бъдещото слънце просто ще бъде прекомерно горещо, с цел да оцелеят. Същото важи и за заключените в леда светове, които обикалят към тези колоси. Европа, Енцелад и всички останали ще изгубят ледените си черупки.

Отначало увеличената радиация ще взриви четирите външни планети и ще отнеме атмосферата им, която е също толкоз нежна, колкото тази на скалистите планети. Но до момента в който слънцето продължава да набъбва, някои от външните влакна на атмосферата му могат да намерят пътя си към колосите, пътувайки през гравитационни фунии. Хранейки се с този материал, външните планети могат да станат надалеч по-големи.

Но Слънцето към момента няма да е завършило. В заключителните си стадии то неведнъж ще се подува и свива, пулсирайки милиони години. Това не е най-стабилната обстановка, гравитационно видяно. Слънцето ще изтласка и издърпа външните планети в странни направления, като евентуално ще ги притегли в смъртоносна прегръдка или ще ги изгони напълно от системата.

В продължение на няколкостотин милиона години с толкоз доста топлота и радиация, които се изливат от аленото гигантско слънце, обитаемата зона – регионът към звезда, където температурите са тъкмо подобаващи за течна вода – ще се измести на открито.

Както видяхме нагоре, в началото луните на външните светове ще се стопят, губейки ледените си черупки и евентуално приютяващи течни водни океани на техните повърхности. В последна сметка обектите на пояса на Кайпер, в това число Плутон и неговите мистериозни другари, също ще изгубят своите ледове. Най-големите могат да се трансформират в мини-Земи, които обикалят към далечно, накриво алено слънце.

Но в последна сметка Слънцето ще се откаже от битката, отдръпвайки външната си атмосфера в поредност от прояви, които оставят след себе си ядрото на звездата: гореща бучка от въглерод и О2.

Това бяло джудже в началото ще бъде зашеметяващо горещо, взривявайки рентгеновото излъчване, което може да аргументи жестоки вреди на живота, както го познаваме. Но в границите на към един милиард години, бялото джудже ще се успокои до по-лесно управляеми температури. Това тъмно бяло джудже ще бъде хазаин на нова обитаема зона, само че защото предходното слънце ще бъде толкоз хладно, тази зона би била близо, доста по-близо, в сравнение с Меркурий обикаля към Слънцето през днешния ден.

На това разстояние всяка планета (или ядро на планетата) би била уязвима на приливни разстройства – хубав метод да се каже, че гравитацията на бялото джудже може най-вероятно да раздра планетата на късчета.

А това може да е най-хубавото, което ще се случи.