Случайност ли са всичките ни нещастия? Не е ли съвсем

Ако страданията нямат смисъл, то и животът няма смисъл

Случайност ли са всичките ни несгоди? Не е ли напълно неправилен сложният ни преход към вечността с физическите болки, бедността и униженията, с безсилието пред тъгите на околните?

Кажем ли „ да ”, отваряме врата за отчаянието.

Християнството има отговор на този въпрос. Отговор, който не визира историческото развиване, обществените проблеми, обществото. Той е значим единствено за обособения човек, избавя го от душевните терзания, от подозренията, които го изгарят.

Бог ни е основал не за тъга, а за наслада.

Само че разграничен от Него, потопен в своите грехове, индивидът избра скръбта. Ако срещнете същински вярващи хора, несъмнено ще забележите тяхното успокоение, тихата им наслада от живота и нежеланието да се оплакват от ориста си.

Те са образец за едно друго битие, тъй като днешното човечество се състои в огромната си част от хора, които се оплакват. „ Огорчават ни, а ние постоянно сме наслади ” – споделя деятел Павел .

Съзнанието, че си с Бога, придава смисъл и значение на всяко тестване. То е изворът на наслада. „ Скръбта ще се обърне на наслада и насладата ви никой няма да ви отнеме. ”

Нека да помним:

Христос назова блажени ония, които този неверен свят смяташе за най-окаяни. Блажени бедните духом, блажени плачещите, блажени кротките, гладните и жадните за правда… Блажени, защото сърцето им е творено, с цел да посрещне Господа – Утешителя и Спасителя.

Сърцето на преуспелите закоравява доста постоянно, те придават значение само на себе си. И за кого е пристигнал по-напред Бог, който е и обич? Заради подценените и нещастните. За да им покаже по какъв начин да одобряват своята орис, да открият смисъла й, с религия и молебствия да я трансформират.

Не единствено фотосите в еротичните списания са прелъщение за индивида. Изкушение са бедите, които го сполетяват. Те го тласкат към малодушието, безнадеждността и отчаянието. Към отвод от живот и от избавление, към гибелта. Понякога доста ни се желае да паднем духом, да се предадем… Да прекратим битката.

Хиляди хора са повтаряли:

Слава Богу, имах любящ, само че непоколебим татко. Аз бях мързелив, провиснал, податлив да диря единствено удоволствията. Той ме наказваше и ме направи виновен, кадърен да одобрявам компликациите.

Как ще ни научи Бог на Своя свят Закон, по какъв начин ще ни приготви за безконечния живот, в случай че приема нашите каузи с безрезервно утвърждение? Страданието очиства човешката душа от плевелите. Всяко ликвидиране е наслада, предшествана от болежка.

Най-лесен, само че и ненужен е непрекъснатият ропот против страданието. Хуленето на Бога, на ориста.

Ние не знаем по кой път ще пристигна положителното. Нито броя на уроците, които би трябвало да научим, с цел да добием мъдрост. Когато се обърне обратно, човек остава постоянно учуден от съчетанието на разнообразни условия, които са променяли живота му. Нещо, което го е плашело, се оказва най-големият му късмет.

Един различен човек, с който сме се срещнали привидно инцидентно и не сме му обръщали внимание, ни избавя. Защото Бог не прави инцидентни неща. Неговите пътища са комплицирани и до момента в който вървим по тях, не разбираме аргументите за доста от събитията. Но задачата е неизменима – нашето избавление.

Златото се очиства най-добре в огъня

Кой от нас разчита на преуспели, егоистични хора, в чийто живот не е имало същински страдания и проблеми? У тях постоянно откриваме някаква осакатеност на възприятията.

Усещането, че можем да разчитаме на един човек в тежък час, се внушава единствено от тези, които са познали страданието. Ето за какво е по-добре да не роптаем, а да извлечем положителното и потребното от всяко тежко тестване.

Страданията лекуват нашата еснафщина, нарцисизъм, самолюбие, слепота. Изведнъж се оказва, че би трябвало да ценим истиски единствено значимите неща в живота – здравето, фамилията, другарството, хубостта на природата, обособения момент на човешкото другарство.

Когато преживеят тъга, доста хора в действителност проглеждат за тъгите на другите, стават по-добри, по-състрадателни, по-благородни. Страданията каляват нашия темперамент, извисяват духа ни.

Освен ежедневните земни проблеми в нашия свят участва още нещо, за което ни приказват великата музика, великата живопис, великата лирика. Тайнствено и непостижимо. Нещо, към което душата се стреми.

Когато падне пелената от очите на измъчен човек, той не е повече еснафин, не е службогонец. Той търси други стойности. И в това положение може да посрещне Бога.

Хората са прекомерно горди и себични, те не помнят, че са краткотрайно на този свят и са доста дребни пред стихиите му. Бог позволява човешките изпитания и по този начин ни го припомня. Той желае да се смирим, само че не и да се почувстваме смазани, унищожени. Точно противоположното. Смиряват се нашето самолюбие, нашето властолюбие, нашите празни упоритости. Но духът ни, стъпкан от тях до тогава, се разпростира.

Бог няма да ни прати тестване, което нямаме силата да понесем.

Всеки самозабравил се човек получава рано или късно Божия урок. А дали това ще му бъде от изгода, към този момент зависи от него.

Наполеон , великият поробител, завръши живота си заточен на остров Св. Елена. И там написа знаменателните думи:

Александър, Цезар, Карл Велики и аз основахме велики царства; само че върху какво основахме ние създанията на гения си? Върху силата. Само Иисус основа Своето царство на любовта, та и до ден-днешен има милиони индивиди, подготвени да умрат за Него.

Страданието е мотив за равносметка

Земните придобивки могат да изчезнат всеки момент. Като пушек. Причините са хиляди – заболявания, естествени произшествия, войни, революции, закононарушения, изневери, изменничества, мошеничества… И тези удари пречупват нашето блаженство. Тъкмо в тоя час обаче можем да потърсим очакване в Бога и да променим своя живот.

Да излезем от тестванията по-силни и с възприятието за Божия протекция, която ще ни върне всичко с изключение на непотребното, ще ни даде други, невидими благосъстояния.

Бог позволява страданията, с цел да ни върне към себе си? Да, по този начин е. Но то е за наше положително. Той няма потребност от нас, само че знае, че ние имаме потребност от Него.

Периодът на страдалчество е най-хубавият мотив да създадем равносметка на живота си. За да вървиш напред, би трябвало първо да пречистиш своята душа. Това се отнася и за вярващите, които също не са безгрешни.

Разбира се, има неволни грехове, неосъзнати. Може да правим зло, без да си дадем сметка за стореното, от лековерие. Но когато се отворят вътрешните ни очи и падне преградата на себелюбието, откриваме непредвидени неща и това ни кара да страдаме.

В романа „ Възкресение ” от Лев Толстой един благородник вижда в съда груба жена, затъпяла от пороци и бедност, наказана към този момент на каторга. И тогава изниква заплашителен спомен – това е същото това момиче, слугиня в миналото в дома му, което той е обезчестил, захвърлил и не запомнил. Мимолетна преживелица в живота му. Но ето, тя забременяла, родителите му я уволнили и оттова е почнало падението й.

И тогава се пробужда съвестта на този човек, стартира огромното му душевно страдалчество, което го преражда. Възкръснал за истината, той схваща, че е невероятно да живее по-нататък, без да поеме кръста на виновността си. И потегля за каторгата с нещастницата.

Човекът с пробудена съвест страда освен от ударите, които получава, само че и от ударите, които нанася на почтени хора.

Страданията не са безсмислени. Напротив, те играят голяма роля в живота ни и са значима част от комплицирания баланс на връзките сред Бога и индивида.

В страданието си откриваме любовта на Небесния Баща, желанието Му да ни избави.