По повод „възстановяването“ на парламентаризма
След поредицата предварителни парламентарни избори в последните две години, заради неспособността на така наречен „ политически партии “ и обединения да се спогодят освен за сформиране по парламентарен път на държавно управление, а и за реализиране на единодушие по отношение на образуване на болшинство за реализиране ръководството на страната, съгласно настоящата Конституция – парламентарно, стана съвременно напъването включително измежду „ интелектуалци “ от всевъзможен диаметър и вариация в мъдруване и над казуса за „ възобновяване “ на парламентаризма.
Възможно ли е това при настоящата конституционна уредба?
Според доктрината на Полибий за анациклозата (ἀνακύκλωσις) в неговата доктрина за политическата еволюция, основана на описаните от Аристотел държавни уредби на 158 древногръцки полиса, възприетите от мислителите по ония времена като „ доброкачествени “ три форми на държавно ръководство: монархия, аристокрация и народна власт се редуват циклично в своето изродяване – надлежно като: робия, олигархия и охлокрация. Както и да я оценяваме, в т. ч. от практично становище като приложение, концепцията за излаз от положението на анациклоза, занимавала философите от древността преди и след Полибий, включително Платон, Аристотел, Цицерон, Монтескьо и други, за придаване непоклатимост на ръководството, съгласно която за отбягване на „ недоброкочествените “ е належащо съчетанието по едно и също време и на трите „ доброкачествени “ форми, е препоръчана от един от мнозината именити флорентинци, прочут не на малко на брой, в случай че не с друго най-малкото като име – Николо Макиавели. Според концепцията на който точно, включително (и без налична аристокрация в същинския смисъл на понятието за съсловие) като републики са устроени ръководствата на не малко от по-старите или по-нови модерни страни.
Практиката в България през последните, към този момент над 30-тина години, безспорно демонстрира, че възприетата от настоящата конституционна уредба форма на държавно устройство и ръководство е заредена непрестанно с евентуални благоприятни условия за изродяване на официално прогласената с нея „ народна власт “ не даже в охлокрация. А, в случай че бих могъл да си разреша в някакъв смисъл използването на прилика съгласно упоменатата идея на Полибий, както в предходни изявления по различен мотив съм отбелязвал и всеки със здрав разсъдък е непосреден очевидец на това – в релативно трайно открито с присъщия му примитивизъм ръководство от една самобитна прослойка, представляваща само самоидентификацията си като най-отвратителна какистокрация.
Споменавал съм преди и по отношение на произхода на така наречен парламентаризъм от емпирична позиция за неговото базиране като резултат от обществените битки и конфликти в интервала на буржоазните революции на обективно наложения заради тяхната многоликост откъм участници в същите компромис в опит, съгласно препоръчаното от Макиавели решение за придаване непоклатимост на ръководството посредством съчетаването на трите „ доброкачествени “ негови форми, не на „ национално “, а на съсловно посланичество. Конкретна демонстрация на който, с изключение на опазване фигурата на едноличния държавен глава – монарх (при монархическо държавно устройство); респ. президент (при републиканско държавно устройство), – е и въвеждането на двукамарния като внушителен законодателен орган. В който да бъдат представлявани обособените класи. Каквато по своя произход е същността на действителния парламентаризъм. И чиято рожба, чрез образуваните в първичните стадии от негово развиване фракции, клубове и прочие по ползи, са зародилите след това модерни така наречен политически партии. А не назад. Поради което не са те – „ партиите “ или както да назовем едни или други обединения – това, което би могло да „ възвръща “ парламентаризма. Още по малко като нещо, в случай че такова въобще не е съществувало. Но даже там, където в никакъв случай не е имало и/или даже да няма „ аристокрация “, в така наречен „ горна “ камара на Народното събрание са били представлявани и се съставляват от техни избраници – например щати, кантони, провинции, области, самостоятелни републики, райони или региони, със статут на самоуправляващи се градове или други под. За разлика от структурата на еднокамарен сходен орган, олицетворяван само от избирани съгласно образувани „ от горната страна “ както и да е изборни региони, все едно по мажоритарна, пропорционална или каквато и да е система на партиен принцип и без значение хартиено или машинно гласоподаване така наречен „ народни представители “, като сякаш олицетворение на национално единение и народовластие в лицето на именувано като „ Народно заседание “ сборище. Съчетана заради това с проповядваното от някои, възприемано надали не като доктрина „ обучение “ за заместващ функционалността на горна камара като контролиращ еднокамарния „ внушителен “ законодателен орган така наречен Конституционен съд (КС). Въпреки, като паразитна конструкция в тази структура, подобен да няма освен каквито да било законотворчески или даже на законодателна самодейност пълномощия и функционалности. От която идея би могло да се допуска е подбудена и зародила като едно от оправданията за нейното битие и концепцията за така наречен „ нереално пояснение “ като от „ групов аятолах “ на една или друга конституционна норма. По какъвто мотив не какъв да е, а като някогашен ръководител на Конституционен съд бележитият правист Румен Янков преди време изрази ясното, недвусмислено и изрично мнение, че в случай че от Конституционен съд се желае да реши авансово дали нещо ще бъде противонституционно, това е изместване на волята на хората, които са избрали народни представители със задачата те да одобряват законите и вероятно те да трансформират конституцията.
Независимо от нароилите се и непрекъснато нововъзникващи след въвеждането на „ многопартийна система “ голям брой разнообразни обединения, въпреки регистрирани по Закона за политическите партии за не всички от тях би могло безусловно да се каже, че фактически съставляват истински такива. Доколкото всяка от тях претендира да съставлява ползите с изключение на на някоя група, каста, съсловие и други под., въпреки видимо съгласно подвеждащия в илюзия текст на алинея 1, изр. първо от член 67 на Конституцията, в случай че не на целия, съгласно произхода на наименованието им от „ pars-„ на все по-голяма част от “народа “ като гласоподаватели за предавани както и каквито да са от нея претенденти. Отстояването ползите на които гласоподаватели, а не на „ народа “, е един от основните причини в парламентарните им пазарлъци за едно или друго. Затова даже единствено говоренето, та било то и за първи проблясъци оттогава на възникване в България на някаква – представителна, директна, полупряка, псевдо, квази и/или каквато да е – народна власт, то бива опровергавано непрестанно и изцяло, включително и от днешната реалност. Защото „ народът “, като разбиране възприето за приложимост и в настоящата Конституция, (с опрощение – на „ републиката “ ни), като аморфна, безлична маса, заради това освен е неспособна, а е и невероятно да се самоуправлява чрез взимане на едни или други решения – без значение посредством представители или директно – само посредством гласоподаване. Тъй като още и съгласно Сократ по свидетелството на Платон, взимането на решения по подобен метод е по-скоро интелектуално, а не право по рождение. Но интелектът като качествена отлика, е нещо присъщо на обособения човек, а не на каквато и да е количествена общественост от себеподобни, въпреки състояща се от голям брой само по външни белези от биологично, физиологично и прочие естество подобие. Поради което, а освен поради образувана по един или различен – от обикновено битов или какъвто да било екзестенциален темперамент – мотив, в т. ч. на прочувствена основа злост, да не приказваме за ненавист от един по отношение на различен, не е вярно, (и) при демокрацията, посредством присъединяване в гласоподаване от всеки, да се взимат решения, които засягат общността. Защото да се взимат по подобен метод решения от сходен жанр, допуска и изисква с изключение на специфична подготовка и познания, включително образуването от ранно детство и на образование към блян за придобиване и непрекъснато поддържане както в себе си, по този начин също за и у другите на избрани нравствени добродетели. В т. ч. морални, да речем например като осъзнаване освен на персоналния, колективен, класов, съсловен и прочие, а и на публичния интерес. Понеже както и от която страна да го преглеждаме, въпреки всичко индивидът, който живее в общество, в последна сметка е обществено създание.
Неуспешните опити за образуване на държавна уредба, учредени на нереална всъщност дефиниция, свеждана до обобщаващото разбиране „ народ “ и игнорираща с изключение на друго действителната многообразна по своя темперамент обществена конструкция, каквато постоянно е била в своята над хилядолетна история и без официално писани конституции както през Първата, по този начин и през Втората, а е такава и в актуалната Трета българска страна, неопровержимо потвърждават несъстоятелността и безперпективността на каквато и да е форма за ръководство на българското общество, несъответстваща на неговото действително обществено съществуване като конструкт. Разглеждани през тази призма, прогласеното с алинея 2 на член 1 от в този момент настоящата Конституция на България що се отнася до властта, която произтичала от „ народа “ и принадлежи съгласно алинея 3 на цит. член 1 само на него от позиция демонстрация на суверенитет, респ. произлизащото от това и обвързвано с него ръководство, няма никаква друга стойност, с изключение на само декларативна – без каквото и да е действително наличие. Затова и от множеството или от по-малко избираните, така наречен „ народни представители “ гладко са се „ погрижили “ и се „ грижат “, макар прокламираното от Конституцията с изключение на посредством представители и директно практикуване на произлизащата само от „ народа “ държавна власт, с подконституционни актове да бъде лимитирана каквато и да е опция за демонстрация от него на директно волеизявление за решение на въпроси от публичен темперамент и значение.
В умозаключение бих си разрешил да изразя мнението, че всички ония, които приказват за парламентаризъм и неговото „ възобновяване “, в най-хубавия случай или не знаят и не схващат какво е това, или просто лъжат както в поредицата състояли се в интервала от последните две години, по този начин и по отношение на най-вероятно идните последващи предварителни така наречен парламентарни избори, за привличане на колкото се може повече гласоподаватели за една или друга от кликите, обединени всъщност в една какистократична прослойка. Тя, според мен, е главната спънка, която би трябвало да бъде отстранена! Но с цел да е допустимо – не „ възобновяване “, а определяне на автентичен парламентаризъм, най-малко съгласно в този момент настоящата Конституция, е належащо така наречен Велико национално заседание. Тази би трябвало да е основната цел, в т. ч. дали, по кое време и по какъв начин да бъде реализирана! Право на самодейност по подобен мотив съгласно член 159, алинея 1 във вр. с член 158 от днешната Конституция имат минимум една втора от така наречен „ народни представители “ и президентът.
Възможно ли е това при настоящата конституционна уредба?
Според доктрината на Полибий за анациклозата (ἀνακύκλωσις) в неговата доктрина за политическата еволюция, основана на описаните от Аристотел държавни уредби на 158 древногръцки полиса, възприетите от мислителите по ония времена като „ доброкачествени “ три форми на държавно ръководство: монархия, аристокрация и народна власт се редуват циклично в своето изродяване – надлежно като: робия, олигархия и охлокрация. Както и да я оценяваме, в т. ч. от практично становище като приложение, концепцията за излаз от положението на анациклоза, занимавала философите от древността преди и след Полибий, включително Платон, Аристотел, Цицерон, Монтескьо и други, за придаване непоклатимост на ръководството, съгласно която за отбягване на „ недоброкочествените “ е належащо съчетанието по едно и също време и на трите „ доброкачествени “ форми, е препоръчана от един от мнозината именити флорентинци, прочут не на малко на брой, в случай че не с друго най-малкото като име – Николо Макиавели. Според концепцията на който точно, включително (и без налична аристокрация в същинския смисъл на понятието за съсловие) като републики са устроени ръководствата на не малко от по-старите или по-нови модерни страни.
Практиката в България през последните, към този момент над 30-тина години, безспорно демонстрира, че възприетата от настоящата конституционна уредба форма на държавно устройство и ръководство е заредена непрестанно с евентуални благоприятни условия за изродяване на официално прогласената с нея „ народна власт “ не даже в охлокрация. А, в случай че бих могъл да си разреша в някакъв смисъл използването на прилика съгласно упоменатата идея на Полибий, както в предходни изявления по различен мотив съм отбелязвал и всеки със здрав разсъдък е непосреден очевидец на това – в релативно трайно открито с присъщия му примитивизъм ръководство от една самобитна прослойка, представляваща само самоидентификацията си като най-отвратителна какистокрация.
Споменавал съм преди и по отношение на произхода на така наречен парламентаризъм от емпирична позиция за неговото базиране като резултат от обществените битки и конфликти в интервала на буржоазните революции на обективно наложения заради тяхната многоликост откъм участници в същите компромис в опит, съгласно препоръчаното от Макиавели решение за придаване непоклатимост на ръководството посредством съчетаването на трите „ доброкачествени “ негови форми, не на „ национално “, а на съсловно посланичество. Конкретна демонстрация на който, с изключение на опазване фигурата на едноличния държавен глава – монарх (при монархическо държавно устройство); респ. президент (при републиканско държавно устройство), – е и въвеждането на двукамарния като внушителен законодателен орган. В който да бъдат представлявани обособените класи. Каквато по своя произход е същността на действителния парламентаризъм. И чиято рожба, чрез образуваните в първичните стадии от негово развиване фракции, клубове и прочие по ползи, са зародилите след това модерни така наречен политически партии. А не назад. Поради което не са те – „ партиите “ или както да назовем едни или други обединения – това, което би могло да „ възвръща “ парламентаризма. Още по малко като нещо, в случай че такова въобще не е съществувало. Но даже там, където в никакъв случай не е имало и/или даже да няма „ аристокрация “, в така наречен „ горна “ камара на Народното събрание са били представлявани и се съставляват от техни избраници – например щати, кантони, провинции, области, самостоятелни републики, райони или региони, със статут на самоуправляващи се градове или други под. За разлика от структурата на еднокамарен сходен орган, олицетворяван само от избирани съгласно образувани „ от горната страна “ както и да е изборни региони, все едно по мажоритарна, пропорционална или каквато и да е система на партиен принцип и без значение хартиено или машинно гласоподаване така наречен „ народни представители “, като сякаш олицетворение на национално единение и народовластие в лицето на именувано като „ Народно заседание “ сборище. Съчетана заради това с проповядваното от някои, възприемано надали не като доктрина „ обучение “ за заместващ функционалността на горна камара като контролиращ еднокамарния „ внушителен “ законодателен орган така наречен Конституционен съд (КС). Въпреки, като паразитна конструкция в тази структура, подобен да няма освен каквито да било законотворчески или даже на законодателна самодейност пълномощия и функционалности. От която идея би могло да се допуска е подбудена и зародила като едно от оправданията за нейното битие и концепцията за така наречен „ нереално пояснение “ като от „ групов аятолах “ на една или друга конституционна норма. По какъвто мотив не какъв да е, а като някогашен ръководител на Конституционен съд бележитият правист Румен Янков преди време изрази ясното, недвусмислено и изрично мнение, че в случай че от Конституционен съд се желае да реши авансово дали нещо ще бъде противонституционно, това е изместване на волята на хората, които са избрали народни представители със задачата те да одобряват законите и вероятно те да трансформират конституцията.
Независимо от нароилите се и непрекъснато нововъзникващи след въвеждането на „ многопартийна система “ голям брой разнообразни обединения, въпреки регистрирани по Закона за политическите партии за не всички от тях би могло безусловно да се каже, че фактически съставляват истински такива. Доколкото всяка от тях претендира да съставлява ползите с изключение на на някоя група, каста, съсловие и други под., въпреки видимо съгласно подвеждащия в илюзия текст на алинея 1, изр. първо от член 67 на Конституцията, в случай че не на целия, съгласно произхода на наименованието им от „ pars-„ на все по-голяма част от “народа “ като гласоподаватели за предавани както и каквито да са от нея претенденти. Отстояването ползите на които гласоподаватели, а не на „ народа “, е един от основните причини в парламентарните им пазарлъци за едно или друго. Затова даже единствено говоренето, та било то и за първи проблясъци оттогава на възникване в България на някаква – представителна, директна, полупряка, псевдо, квази и/или каквато да е – народна власт, то бива опровергавано непрестанно и изцяло, включително и от днешната реалност. Защото „ народът “, като разбиране възприето за приложимост и в настоящата Конституция, (с опрощение – на „ републиката “ ни), като аморфна, безлична маса, заради това освен е неспособна, а е и невероятно да се самоуправлява чрез взимане на едни или други решения – без значение посредством представители или директно – само посредством гласоподаване. Тъй като още и съгласно Сократ по свидетелството на Платон, взимането на решения по подобен метод е по-скоро интелектуално, а не право по рождение. Но интелектът като качествена отлика, е нещо присъщо на обособения човек, а не на каквато и да е количествена общественост от себеподобни, въпреки състояща се от голям брой само по външни белези от биологично, физиологично и прочие естество подобие. Поради което, а освен поради образувана по един или различен – от обикновено битов или какъвто да било екзестенциален темперамент – мотив, в т. ч. на прочувствена основа злост, да не приказваме за ненавист от един по отношение на различен, не е вярно, (и) при демокрацията, посредством присъединяване в гласоподаване от всеки, да се взимат решения, които засягат общността. Защото да се взимат по подобен метод решения от сходен жанр, допуска и изисква с изключение на специфична подготовка и познания, включително образуването от ранно детство и на образование към блян за придобиване и непрекъснато поддържане както в себе си, по този начин също за и у другите на избрани нравствени добродетели. В т. ч. морални, да речем например като осъзнаване освен на персоналния, колективен, класов, съсловен и прочие, а и на публичния интерес. Понеже както и от която страна да го преглеждаме, въпреки всичко индивидът, който живее в общество, в последна сметка е обществено създание.
Неуспешните опити за образуване на държавна уредба, учредени на нереална всъщност дефиниция, свеждана до обобщаващото разбиране „ народ “ и игнорираща с изключение на друго действителната многообразна по своя темперамент обществена конструкция, каквато постоянно е била в своята над хилядолетна история и без официално писани конституции както през Първата, по този начин и през Втората, а е такава и в актуалната Трета българска страна, неопровержимо потвърждават несъстоятелността и безперпективността на каквато и да е форма за ръководство на българското общество, несъответстваща на неговото действително обществено съществуване като конструкт. Разглеждани през тази призма, прогласеното с алинея 2 на член 1 от в този момент настоящата Конституция на България що се отнася до властта, която произтичала от „ народа “ и принадлежи съгласно алинея 3 на цит. член 1 само на него от позиция демонстрация на суверенитет, респ. произлизащото от това и обвързвано с него ръководство, няма никаква друга стойност, с изключение на само декларативна – без каквото и да е действително наличие. Затова и от множеството или от по-малко избираните, така наречен „ народни представители “ гладко са се „ погрижили “ и се „ грижат “, макар прокламираното от Конституцията с изключение на посредством представители и директно практикуване на произлизащата само от „ народа “ държавна власт, с подконституционни актове да бъде лимитирана каквато и да е опция за демонстрация от него на директно волеизявление за решение на въпроси от публичен темперамент и значение.
В умозаключение бих си разрешил да изразя мнението, че всички ония, които приказват за парламентаризъм и неговото „ възобновяване “, в най-хубавия случай или не знаят и не схващат какво е това, или просто лъжат както в поредицата състояли се в интервала от последните две години, по този начин и по отношение на най-вероятно идните последващи предварителни така наречен парламентарни избори, за привличане на колкото се може повече гласоподаватели за една или друга от кликите, обединени всъщност в една какистократична прослойка. Тя, според мен, е главната спънка, която би трябвало да бъде отстранена! Но с цел да е допустимо – не „ възобновяване “, а определяне на автентичен парламентаризъм, най-малко съгласно в този момент настоящата Конституция, е належащо така наречен Велико национално заседание. Тази би трябвало да е основната цел, в т. ч. дали, по кое време и по какъв начин да бъде реализирана! Право на самодейност по подобен мотив съгласно член 159, алинея 1 във вр. с член 158 от днешната Конституция имат минимум една втора от така наречен „ народни представители “ и президентът.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ